Матю Удринг Стоувър
Героите умират (78)

11.

Преминала в режим на ментално зрение, Палас премисляше и отхвърляше различните варианти със скоростта и безстрастността на компютър. Нужни й бяха само секунди, за да разбере без никакво съмнение, че не може да направи нищо, за да спаси токалите — и екипажа на баржата, за който също бе отговорна — от този капан.

Просто не можеше и това е. Нито едно заклинание, никой номер, никаква сила, каквато имаше или някога бе имала, не биха могли да ги спасят. Ала тази мисъл не я изненада, нито я изплаши или натъжи — реакцията й беше точно противоположната.

Тя се почувства спокойна и свободна — такова усещане за пълна свобода човек изпитва само пред лицето на смъртта.

Парализиращият страх щеше да се появи в случай, че й оставаше само един шанс, една-единствена възможност да избяга, ако всичко се получи както трябва. Щеше да е още по-зле, ако имаше избор между две възможности, еднакво безнадеждни; тогава щеше да изпадне в ужас да не би да направи грешка, струваща живота на всички, които се беше заклела да пази. А липсата на каквито и да е възможности й даваше пълната свобода да действа спонтанно, без да се бои от последствията.

Ако всички пътища водят към смъртта, кое ще те ориентира на кръстопътя, освен собствените ти прищевки?

Палас сви мислено рамене и си избра курс на действие, базиран единствено върху детската приказна метафора — котките мразят водата.

Търсейки начин да отдалечи баржата от доковете и да накара Котките да плуват, за да я настигнат, тя протегна едно пипалце от Обвивката си към реката. Усети живота в нея, усети го как пулсира в Обвивката й; мъничките проблясващи аури на рачетата, на ленивите речни котки, на лъскавия дебел шаран. А след това едва долови още нещо — слабото ехо на спомен, нещо, което като че ли свързваше всички Обвивки в едно, сякаш беше поле, на което всички те играеха заедно.

Палас потърси това ехо, потъвайки още по-надълбоко в менталното зрение; сега не просто си представяше своята Обвивка, а живееше в нея. Този път усещането за освобождаване, за напускане на тялото се появи веднага и без усилие; тя напусна физическото си съществуване, превърна се в матрица от чист разум, която обитаваше тялото й, но вече не беше свързана с него — матрица, която се вля в самия Поток.

Всичко, което Палас виждаше надолу по реката, беше Потокът.

Потокът произлиза от живота — той захранва живота и се захранва от него, а тук, в реката, всичко беше живо. Докато търсеше ехото, полето, тя като че ли се спускаше надолу, все по-надълбоко, но не във физическия смисъл надолу във водата, а по-надълбоко от Обвивките на шарана и раците, по-надълбоко от мрачната зелена аура на влачещите се бурени, надолу и надолу, и надолу, но не под, а през…

През мъховете и водораслите, през едноклетъчните, бактериите и най-първичните плесени; тя се спускаше все по-надолу, без да намира онова, което търсеше. Съзнанието й се разпростря навън, следвайки неясните връзки, водещи обратно навътре…

Тук съществуваше друго ниво на Потока.

От всички страни се усещаше по-бавен, по-дълбок пулс, скрит дълбоко зад оживеното съперничество между видовете. Много по-надълбоко от сблъсъка между Обвивките, когато шаранът поглъща тритон, много по-дълбоко от безшумната борба между два вида речни бурени, оспорващи си една и съща ивица от речното легло; това беше Поток от сила, каквато не бе и сънувала. Палас колебливо насочи Обвивката си към пулсирането и се подчини на могъщия му ритъм.

Учудването й се завихри като величествената спирала на галактика.

Цялата река беше жива.

Палас беше открила Обвивката на самия Велик Чамбайген, аурата на живота на цялата речна система, от най-далечните й извори, високо в Божиите зъби, до могъщата й делта при Терана на западното крайбрежие. Обвивката обхващаше не само онова, което живееше в самата река, но и целия речен басейн — тревистите равнини, през които реката криволичеше, горите, които пиеха от нея и я подхранваха с плодородната си почва, цялата екосистема, която я поддържаше и в замяна беше поддържана от нея.

Изумителната жизнена сила, която се съдържаше в нея, заплашваше да изпържи мозъка на Палас и сигурно щеше да го направи, ако тя беше решила да й се съпротивлява. Вместо това Палас се отпусна; подчини й се; потърси собственото си място сред живите организми и го намери. Перлата на съзнанието й се вписа със съвършена неизбежност в мястото, на което принадлежеше, и започна бавно и с благоговение да разглежда речния живот.

Защото тук съществуваше нещо повече от живот — тук имаше Разум.

Тогава дойде и песента.

Реката възпяваше живота си, от освежаващите ручейчета разтопен сняг през лятото в отминали геологични епохи и бълбукането на пролетните планински поточета до мекото пропукване на растящата през нощта царевица, трясъка от падането на дъб с подкопани от водата корени, бученето на пролетните наводнения, шепота на тръстиките и шумоленето на папура в блатата; долавяше се и песента на птиците — патки и гъски, чапли, рибарчета и жерави; пърхащите плясъци на рибата, цветните проблясъци на мускулестите гръбчета на пъстърви и хвърляща хайвера си сьомга, търпеливо чакащата кайманова костенурка, легнала в калта.

Реката пееше и за хората, каращи лодките си покрай бреговете й, пееше за народа на първородните, който в древните дни й беше отговарял със свои песни, за каменарите, които заграждаха и отвеждаха настрани водите й, за да задвижват мелниците си.

Пееше и за Анхана, огромният цирей, който се бе разпрострял в центъра й, болезнена рана, която в продължение на много мили тровеше течението й.

А сега в песента се вмъкна и нова нотка, която я подсили; тя се извиси от тихо самотно припяване в топлите — чистите звуци на стар певец, който неочаквано е разбрал, че има публика. Тоновете се лееха един след друг, отекващият далечен призив на елен се сливаше с игривите гукания на млади видри, съпровождани от плясъка на внезапно извил се есенен вятър, къдрещ повърхността на водата… и изведнъж мелодията се изпълни със смисъл.

В нея не се долавяха думи; не беше необходимо. Самата мелодия придоби смисъл, а смисълът се превърна в песен.

ПОЗНАВАМ ТЕ, ПАЛАС РИЛ, И СИ ДОБРЕ ДОШЛА В МОЯТА ПЕСЕН.

На мястото, където се намираше, Палас нямаше нито дъх, нито уста, но някъде отвътре се разнесе мелодията на отговора й: Чамбарая…

ТАКА СА МЕ НАРЕКЛИ ХОРАТА И СИ МИСЛЯТ, ЧЕ МЕ ПОЗНАВАТ. ПРИСЪЕДИНИ ПЕСЕНТА СИ КЪМ МОЯТА, ДЕТЕ.

И без никакво усилие Палас й отдаде своята песен в музикален контрапункт, който премина в идеална хармония. В нея нямаше капчица лицемерие, тя не се опитваше да скрие истината; всичко, което съставляваше съществото на Палас, стана известно на реката. Чамбарая събра в себе си всичките й сили и слабости, позорната й завист и дребнавост, чистотата на нейната смелост и ги прие с все същото съвършено спокойствие.

Тук нямаше наказания, не можеше и да има — всичко се сливаше в един-единствен поток, който се простираше от планините до морето.

В песента й се долавяше мелодията на нуждата й, на отчаянието, което я беше накарало да се гмурне толкова дълбоко и да търси толкова надалече. Реката не разбираше защо хората се опитват да я наранят, не разбираше дори защо тя се страхува от тях; смъртта и животът бяха част от едно и също безкрайно колело; защо да се противи срещу завръщането в земята, откъдето е произлязла?

Но Палас въпреки това попита:

— Моля те, Чамбарая, спаси ни. Покажи ни силата си.

НЕ МОГА/НЕ БИВА. ДОГОВОРЪТ С НИСШИТЕ БОГОВЕ, КОИТО ВЪЗПРЯХА БУНТА НА ДЖЕРЕТ БОГОУБИЕЦА, СПИРА И МЕН.

„Какви нисши богове?“, помисли си Палас, питайки себе си, но в песента нищо не я разделяше от реката; там нямаше лични мисли, нито имаше нужда от такива.

ВАШИТЕ БОГОВЕ, КОИТО ИЗИСКВАТ ПРЕКЛОНЕНИЕ ОТ ХОРАТА; КОИТО СЕ ЗАНИМАВАТ С ДЕЛАТА НА ПРОСТОСМЪРТНИТЕ; КОИТО СА ДОСТАТЪЧНО МАЛКИ, ЗА ДА СТРАДАТ ОТ СКУКА И ДА СЕ ОПИТВАТ ДА Я ПРОГОНЯТ, ИГРАЕЙКИ СИ ИГРИЧКИ НА ВЛАСТ.

Всичко се разкри пред Палас с кристална яснота; Чамбарая изобщо не се интересувате от живота на отделните същества. За реката човешкият живот не беше нищо повече или по-малко от живота на мъничка рибка лещанка. За реката всеки живот бе живот. Какво можеше да направи Палас, какво можеше да предложи, за да я убеди? Всичко, от което Чамбарая се нуждаеше, вече си го имаше и то й беше напълно достатъчно.

Договорът на Пиричант беше прогонил боговете отвъд стените на времето, като ограничаваше действията им единствено до даването на сила и насоки на жреците си — и може би точно това бе отговорът.

И някъде дълбоко в нея се зароди предложението й: „Направи ме своя жрица. Дай ми частица от силата си и аз ще се превърна в твой глас. Ще науча хората как да те уважават.“

НЯМАМ НУЖДА ОТ ГЛАС — УВАЖЕНИЕТО НА ХОРАТА НЯМА СМИСЪЛ — ТАЗИ МОЛБА НЯМА СМИСЪЛ. ПЕСЕНТА НЕ МОЖЕ ДА ИСКА СИЛА.

Песента не може да иска сила… Тя беше песента; да моли реката за сила, беше все едно да моли ръката си да се свие в юмрук. Това разделение, това Аз и Ти, разговорът между Палас Рил и Чамбарая като две отделни същества, беше създаден изцяло от човешкото й съзнание.

Докато тя беше в песента, нейните нужди, нейната воля, стръвната й преданост към хората, които й бяха поверили живота си, всичко това също беше част от песента, трели от една по-първична мелодия. Когато осъзна това, последните останки от разделението, от личността й се разлетяха като отнесена от вятъра паяжина.

Палас беше единствената част от реката, която изпитваше такива желания… но тук нямаше никакви части. Всичко бе едно, една цялост. Желанията й се превърнаха в желания на реката.

Като част от песента на реката, самата тя беше песен, самата тя бе река и волята й докосваше вълните с неизмерима сила.

Тя се съсредоточи в себе си и намери една нотка в песента — една мъничка изящна нотка с къдрави коси, със синьо наметало и сиви дрехи. Тя изглеждаше много малка и някак си далечна, но същевременно твърде близка. Палас почувства живите същества на баржата със същата сила, както усещаше ранния сняг по върховете на Божиите зъби, както усещаше смъртната схватка между пъстърва и шаран в делтата на Терана. Видя, че опасността, заплашваща тези треперещи човешки същества, съвсем не беше голяма — за да ги спаси, бе достатъчно само да премести баржата, а това не представляваше никакво усилие; това беше част от нейната същност.

Та нали беше река?

Палас си пое дълбоко дъх и течението от планините до морето застина на място.

Палас издиша и събра в себе си сила, надхвърляща всяко въображение.