Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отвъдие (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heroes Die, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)
Корекция
ИК „Колибри“

Издание:

Автор: Матю Удринг Стоувър

Заглавие: Героите умират

Преводач: Васил Велчев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Главен редактор: Андрей Велков

Художник: Росен Дуков

Коректор: "Колибри"

ISBN: 978-619-150-282-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1190

История

  1. — Добавяне

5.

Най-близкият предмет, който се материализира до мен, е не по-голям от ковчег. Той е наклонен под доста странен ъгъл — облегнат е на стена, която от близо месец се намира в процес на бавно разпадане. През пукнатината над главата ми нахлува сивкава светлина, а от килера се носи воня на мухъл и мокри въглища.

Натискам с рамо влажната и раздута дървена врата откъм противоположната на пантите страна. Тя изквичава тихо и приглушено като прасенце в чувал от зебло и леко поддава на натиска ми.

Добре. Майната й на предпазливостта.

Облягам гърба си на стената и силно изритвам вратата в средата. Разкисналото се изгнило дърво се разпада със скърцането на ръждясали пирони и аз се озовавам сред руините на онзи същия склад в Индустриалния парк, от който бях изтеглен.

В локвите по пода се виждат пръснати парчета керемиди, а части от тавана висят като пречупените клони на плачеща върба. Оловносивите облаци са надвиснали над главата ми, върху която се оттичат дъждовни капки. Заедно с ромоленето на дъжда се дочуват и тропотът на подковани конски копита по калдъръма отвън, както и случаен вик или сподавени проклятия от минувачите.

Протягам ръце и подлагам лицето си под бледата светлина; вдишвам аромата на Анхана и отново го издишвам, очаквайки да ме изпълни онова усещане за свобода, което Приключението винаги носи със себе си.

Но то не идва.

Чувствам само тежест, която ме тегли надолу и притиска раменете ми така, сякаш онези облаци над главата ми са камъни, които нося на гърба си, и ясно усещам цъкането на всяка отминаваща секунда.

Свободата я няма и започвам да подозирам, че никога няма да се върне. Те ми я отнеха…

Баща ми би казал, че свобода, която може да бъде отнета, никога не е била реална, и сигурно щеше да е прав. Може би тази свобода е била просто част от въображението ми — но аз обичах силно тази илюзия.

Разбиването на илюзиите е обида, която никога не прощаваме.

Поклащам глава и тръгвам напред. Вървя внимателно между отломките и навлизам все по-дълбоко сред руините. Подхващам следата от мястото, където съм я изгубил; макар Палас да ми беше казала, че по това време сигурно вече ще е отпътувала, това е най-доброто място, откъдето да започна търсенето си.

Малкият заслон е празен, с изключение на изстиналите въглени от лагерния огън на Томи, а вратата на мазето зее отворена. Поглеждам надолу към стъпалата — повечето от водата като че ли се е оттекла. Може би трябва да сляза долу и да огледам за последен път.

Но скърцането и пропукването на отломките от рушащия се склад се чува все по-силно.

Не съм сам тук.

Притискам се безшумно към стената, близо до единствената врата. Разтрошаването на вратата на онзи килер сигурно е вдигнало достатъчно шум, че да привлече вниманието на наблюдателите. Това не са просто невинни хора; никой почтен човечец не би се старал толкова много да се движи безшумно.

Зад гърба ми, от другата страна на просмуканата с вода стена, се разнася дрезгав шепот:

— Каин? Бароне, ти ли си? Аз съм Томи.

Спипаха ме.

— Да, Томи, аз съм. Какво става?

Той минава през вратата; на грозноватото му лице е изписано облекчение.

— Надявах се да си ти, бароне. Реших, че ти си единственият човек, който може да се промъкне вътре покрай поне двайсетината Поданици, наблюдаващи това място.

Приемам незаслужения комплимент с повдигане на раменете.

— Какво наблюдавате? Къде са всички?

Той поклаща глава и лицето му помръква.

— Лоша работа, Каин. Палас беше простреляна и Котките я отведоха, а момичето воин, което беше с нея… Тя е мъртва.

Изражението ми го кара да разпери извинително ръце.

— Бърн разпиля червата й по Моста на рицарите.

Ох…

Боже, остарял съм.

Няколко секунди само тази мисъл ми се върти в главата. Единственото нещо, което усещам, е как всичките проклети дни от живота ми се стоварват върху гърба ми.

Човек трябва да е млад, за да може да издържи на това. Човек трябва да е млад и приспособим, и изпълнен с оптимизъм. Все още трябва да вярва в хепиенда, да вярва, че страданието има смисъл, че смъртта не е просто безсмислено угасване на съзнанието.

Трябва да сте достатъчно млади, за да се надявате, че за всяка гадост си има причина.

Така че желанието на всички онези големи клечки, които ме пратиха тук, сигурно се е сбъднало. Може би единственото, което ми е останало, е отмъщението.

Тежестта на отминалите дни ме притиска така, сякаш бавно и сигурно ме размазва воденичният камък на Бог. Плъзвам гръб по стената и се отпускам на пода. Потъвам в противната празнота в гърдите ми, търсейки истинския си гняв.

Ако успея да открия яростта, която винаги се е спотайвала там, тя ще влее достатъчно сила в краката ми, за да стана и отново да завървя. Но намирам само пепел.

Томи казва:

— Кралят иска да разговаря с теб. От вчера те чакаме. Честно казано, не вярвах, че ще се върнеш тук, но Ламорак настоя, че точно така ще стане. Звучеше доста убедено и ето ни тук.

Ламорак…

Все още е тук, разбира се, все още се намира под защитата на Краля на Кант…

Аха, ето я искрицата, която се появява сред пепелта. От нея започва да се издига дим, който обвива сърцето ми.

Когато поглеждам към Томи, виждам, че зад него са се събрали още рицари — и то доста. В стиснатите им юмруци проблясват остриета. Устните ми се разтеглят в тънка усмивка.

— Благодаря ти, Томи.

Той се мръщи озадачено.

— За какво?

— За това, че ми даде причина да се изправя.

Междувременно превръщам думите си в действия и той отстъпва назад, вземайки късо намотано въже от единия рицар.

— Защо сте толкова много? Величеството смята, че ще се съпротивлявам?

Томи увива около ръцете си краищата на въжето.

— А, не. За да се наглеждаме един друг, разбираш ли? Кралят не е единственият, който иска да говори с теб. Очите вдигнаха здраво наградата за залавянето ти. Когато сме много накуп, никой няма да може да те предаде и да прибере парите.

— Нима? Не съм чул за това.

— О, да. Хиляда рояла…

Погледът му се зарейва в далечината, към някакво фантастично царство, където той е с хиляда рояла по-богат. После идва на себе си и прочиства гърлото си извинително.

— Аз, ъъъ… — Той се прокашля. — Трябва да ти вържа ръцете.

Озъбвам му се.

— И междувременно ще умреш.

— Бароне, стига де, не влагам нищо лично…

— Ще обясня на Величеството. Той ще прояви разбиране.

— Нали няма да се опиташ да избягаш? Не ми се ще да те съсичам.

— Да бягам ли? — Смехът ми е леден. — Ти ще ме отведеш точно там, където искам да отида.