Матю Удринг Стоувър
Героите умират (47)

7.

Талан се ококорва; в сумрака разцъфват две теменужки.

— Н-не съм сигурна — заеква тя. — Ъъъ, ти добре ли си?

Облягам пулсиращата си глава на студения варовик и се опитвам да изглеждам спокоен и уверен — сигурно съм й изкарал акъла от страх, когато се сринах така на земята. Аз поне си умрях от страх.

— Ходила ли си там? В Театъра на истината?

Тя кимва неуверено, без да смее да ме погледне в очите.

— Там ли е Ламорак?

— Ами като идвах насам, килията му беше празна — лъжа спокойно аз. — Освен ако не смяташ, че е на вечеря с Ма’елкот, единствената ни друга възможност е Театърът на истината.

Тя прокарва мръсните си пръсти през сплетената си мазна коса.

— Аз всъщност не знам как се стига дотам. Когато ме отведоха, сложиха чувал на главата ми. Не виждах нищо.

А ни остават само около пет минути.

„Значи, това е то — ръмжи нечий глас в дъното на съзнанието ми. — Ти печелиш, Ма’елкот. Печелиш и ти, другият, провиснал мех такъв, жалко подобие на човек, чието име не мога да произнеса.“

Печелиш. Ламорак ще умре. Край на играта.

Не знам как работи заклинанието, не знам дали някой друг може да чуе как гласът на Ма’елкот прогърмява в ума ми, казвайки ми, че Ламорак лежи в стаята на ужасите, че се намира твърде далеч и е твърде добре охраняван. Не в някаква средновековна килия за изтезаване, о, не — в съвсем модерна, много чиста и ефикасна килия за изтезаване, ръководена от един липкийски изгнаник, чието име се е превърнало в синоним на безскрупулна бруталност.

И да, нещо мокро и лепкаво се гърчи в гърдите ми, повтаряйки ми, че най-лесното е да го зарежа. Лесно и просто.

Той чука жена ми.

Зарежи го, остави го да умре. Няма начин да бъде спасен. Ръцете ми са чисти.

Дори Палас няма да ме обвини за това.

Изправям се на крака, олюлявайки се леко, а главата ми още звънти от рева на Ма’елкот.

— Как се чувстваш? Можеш ли да тичаш? Можеш ли да се катериш? Въжето, по което ще се измъкнем оттук, е дълго сто и петдесет фута. Ще се справиш ли?

— Каин — казва тя, а гласът й прелива от чувства, — всичко ще направя, за да се измъкна оттук.

— Върви на две крачки от дясното ми рамо и гледай да не изоставаш. Ти си от Манастирите, нали? Владееш ли братската походка?

Тя кимва. Очите на мръсното й лице светят така, сякаш й е обещана кралска награда. Този път е мой ред да извърна поглед.

— Да тръгваме тогава.

Затварям вратата зад нас, спускам резето и двамата се затичваме.

Братската походка е форма на медитация, както и метод за бързо придвижване по непознат терен. Навеждаме се напред, държим гърбовете си изпънати и стъпваме с цял крак, като всеки път вдигаме коленете си до гърдите. Ръцете ни висят отпуснати отстрани, помагат за равновесието, а три от пръстите ни са преплетени в сложна фигура. Виждам пода на три крачки от мен в светлината, която прониква през цепнатината на фенера ми. Дишам бавно и равномерно — три крачки, вдишване, три крачки, издишване — усещайки как ме подхваща и понася вселенското дихание. Добрият бегач може да тича с маратонска скорост през гората, без да се изморява, без да се спъва в скритите корени, без да вдига излишен шум. В школата на абатството всеки ден започваше с пробягването на три мили с братска походка; процепите и браздите по неравните варовикови скали не представляваха никаква опасност, дори в тъмното.

Талан ме следва без особени усилия.

— Къде отиваме?

— Мълчи.

Докато крачим, аз броя страничните коридори, повтаряйки си като мантра пътя, по който трябва да минем: „Направо, направо, надясно, направо, наляво, направо, направо, надясно“, като скъсявам напева си след всеки завой. Никой от коридорите тук долу не е прав, а някои от тях се оказват далеч по-криволичещи, отколкото изглеждат. Съсредоточен съм напълно; ако пропусна и един, прецакани сме. И без това вече цепим секундата.

Когато напевът ми се смалява до „направо, надясно“, аз спирам и протягам ръка, за да спра Талан.

— Зад онзи ъгъл — казвам й тихо — има врата, която не е залостена. Това е столовата. Ще влезем в нея; в комина е завързано въже. По него ще се изкатерим право на покрива на съдебната сграда, но трябва да побързаме. Ако се появят готвачите и разпалят огъня, ще ни изпекат. Ясно ли е?

Тя кимва и се мръщи.

— Но… Къде се намира Театърът на истината? Ами Ламорак?

Клатя мрачно глава.

— Не можем да му помогнем. Няма време. Ако си беше в килията…

Тя като че ли леко се свива в себе си и се оглежда.

— Значи, трябва да го оставим — изрича с глух глас. — Нищо ли не можеш да направиш?

Иска от мен да й кажа, че греши; обръща се и ме поглежда с такова открито благоговение в очите, че чак ми се приисква да я зашлевя.

— Точно така… — В този миг ме връхлита ужасяваща мисъл. — Ти и Палас имате ли си място за среща? Нали се сещаш, където да се видите отново, ако случайно бъдете разделени?

Тя ме поглежда с присвити очи.

— Разбира се. Защо питаш? Не те ли е пратила Палас?

— Не. Дълга история. — Започвам да дишам по-леко; би било твърде жестока ирония, ако оставя Ламорак тук долу, а после се окаже, че той единствен е знаел къде се намира Палас.

Но някъде дълбоко в стомаха ми нещо ме жегва. Не само заради това, че познавам Ламорак, че дори го харесвам — усещането напомня… знам ли, разочарование?

Сега вече разбирам — надявал, съм се Ламорак да е единственият, който знае къде се намира мястото за срещи.

Търсил съм си повод да го спася.

Дори не би трябвало да водим този разговор. Трябва да я отведа в кухнята, да се изкатерим по комина и чак след като се измъкнем, тогава да се тревожим за тези глупости.

Ма’елкот ми каза да го оставя да умре; оная личинка — и той ми нареди същото.

Всички искат да оставя Ламорак да умре.

Един доста умен човек ми каза онзи ден: „Те си мислят, че те притежават. Че си длъжен да правиш каквото ти казват“.

Пък и нали се сещате, че оттук има още един изход…

Оставям фенера на земята и потърсвам ръката на Талан в плътната сянка. Лицето й сякаш леко сияе; зад рамото ми, някъде на около стотина крачки, се намират факлите и непрестанната глъч на затворниците в Ямата. Талан затаява дъх и очите й блестят.

— Ти се изкачи по въжето — казвам й аз. — Намери Палас Рил и й предай следното: „Каин каза, че си офлайн от четири дни.“ Тя ще знае какво да направи.

Талан присвива очи и ме поглежда твърдо.

— Сам й го кажи.

— Дано имам тази възможност.

Тя отстъпва назад и освобождава ръката си от моята чрез завъртане и удар с ръка по китката ми. Заема защитна поза и насочва пръст към лицето ми.

— Дори не си помисляй да опитваш без мен.

— Талан…

— Не. Ламорак е мой спътник — и приятел. Ако кажеш, че за него няма шанс, ще те последвам нагоре по въжето. Ако решиш да опиташ нещо, аз ще бъда до теб.

Известно време я гледам и се наслаждавам на мисълта да изтрия това упорито изражение от лицето й. Майната му. Съдейки по твърдата увереност в очите й и спомена за здравите мускули по ръцете й, може и да не успея да се справя. Пък и нали знаете, няма как да я накарам да се изкатери нагоре по въжето.

А и току-виж се оказало, че имам нужда от помощ.

Тя успява да разгадае решението ми по промяната в позата ми.

— Как ще намерим Театъра на истината?

— Това е лесната част. Хващаме един пазач и го бием, докато не ни упъти. Да вървим.