Матю Удринг Стоувър
Героите умират (52)

12.

— Може би щеше да е по-различно, ако не ме беше прострелял — изпъшква Аркадейл, пребледнял от болка, — но с тази рана никой няма да повярва, че съм те задържал. Освен това смея да заявя, че не съм чак толкова ценен като заложник, че някой пазач да те пусне да излезеш, за да пощадиш живота ми.

— Нямам намерение да те използвам като заложник — казвам му аз. — Млъквай.

— Каин. — Ламорак диша накъсано, докато се опитва да върже онова, което е останало от блузата му, около плиткия разрез на корема му. — Накарай го да си свали качулката.

— Не ми досаждай точно сега.

Десет нервни ученици седят на най-ниската пейка, треперят и облизват потните си горни устни. Посочвам най-едрия, който изглежда най-силен.

— Ти. Ела тук.

— Аз ли? — Той притиска длан към гърдите си, оглежда се и апатично се преструва, че съм посочил младежа, който седи до него.

— Хайде, размърдай се.

— Хей, защо избра точно мен? Нищо не съм направил…

— Талан — изричам рязко аз, — застреляй този тъп кучи син.

Той скача на крака като навито човече на пружина и започва да размахва ръце.

— Недей! Недей! Добре!

Тръгва забързано към мен, замаскирал изкривеното си от страх лице с усмивката на готов да помага човек.

— Как ти е името?

— Ру-рушал, ако ви е угодно…

— Млъквай! Ламорак. — Обръщам се и соча с ръка. — Давам ти Рушал за твой доверен жребец. Хайде, ще ти помогна да го яхнеш.

Ламорак го поглежда с присвити очи, после свива рамене и успява да се усмихне.

— По-добре е от ходенето, предполагам.

— М-моля… — заеква Рушал.

— Казах да мълчиш — напомням му аз. — Конете не говорят. Обърни се.

Рушал продължава да мърмори нещо под носа си, но послушно поема тежестта на Ламорак. И двамата пъшкат — Рушал от усилието, Ламорак от болка.

— Накарай Аркадейл да свали качулката, Каин — повтаря той с усилие. — Тогава може и да помогна… иначе — само в тежест…

Цветът на лицето му не е добър, блед като на труп, леко зеленикав, и той като че ли полага големи усилия да остане в съзнание. Диша дълбоко и бавно, старае се да не изпадне в шок — кучият син може да се окаже по-здрав, отколкото си мислех. Въпреки това изглежда така, сякаш няма сили да обяснява, затова не го и карам. Отивам на мястото, където Аркадейл се гърчи на пода.

— Добре, чу го. Сваляй маската.

Той се отдръпва от мен и обвива здравата си ръка около главата, за да задържи качулката на мястото й. Вместо да споря с него, хващам перата на стърчащата от рамото му стрела и я завъртам; стоманата вибрира в ръката ми, докато задълбава в костта. Аркадейл надава вой и пуска качулката, вкопчвайки се в ръката ми; аз дръпвам маската от главата му с другата ми ръка.

Той има острите груби черти и скулестото лице на липкийски благородник и гъста коса, сплъстена от потта, която е със същия цвят като пребледнелите му от болката бузи. Диша учестено през стиснатите си зъби, сдържайки стоновете си — старае се с всички сили да не уронва липкийското достойнство.

— Стани — нарежда му Ламорак.

Пределно ми е ясно, че Аркадейл няма никакво намерение да ни сътрудничи — но кучият син наистина се изправя, разгъвайки бавно паякоподобните си крака. Поглеждам през рамо към Ламорак и разбирам какво става. На красивото му лице се е изписало познато изражение — трансценденталната концентрация на менталното зрение.

— Източника на костюма ти — мърмори Ламорак. — Донеси ми го.

Здравата ръка на Аркадейл се плъзва машинално в пазвата на пчеларския му костюм. Изцъклил очи, той произнася бавно, сякаш без да осъзнава какво прави ръката му:

— И без това няма да можете да избягате…

Не спира да дрънка празни приказки, докато ръката му изважда мъничък, лъскав черен камък с размера на грахово зърно. И преди съм виждал такива — това е грифонов камък.

Добиват се от гушите на гигантски птици с размерите на коне; камъните могат да съхраняват в себе си огромно количество магическа енергия. За разлика от драконите, които могат да използват Потока както всеки човешки заклинател или магьосник от народа на първородните, грифоните зависят изцяло от мощта на грифоновите камъни, за да могат да използват масивните си криле. Без грифоновите камъни те са толкова тромави и безпомощни, колкото може да се очаква от някой полуястреб, полулъв или други подобни природни изчадия; в техния случай те са се превърнали в бързи летци и страховити хищници — и мишена на ловците на камъни, които са ги изтребили почти докрай. Така грифоновите камъни са станали изключително редки и безумно скъпи, дори мъничките като този.

Аркадейл пристъпва машинално до Рушал и поставя камъка в протегнатата ръка на Ламорак. Устните на Ламорак се разтеглят в усмивка и очите му се притварят така, сякаш изпитва плътско удоволствие.

— Добре — промърморва той. — Сега вече можем да тръгваме.

— Чу човека — казвам аз на Рушал и кимвам към стълбите. — Давай нагоре.

Когато стигаме догоре, Рушал вече се е задъхал под стоте кила на Ламорак; това не е добре. Прескачам двамата изпаднали в безсъзнание пазачи — които все още дишат — и кимвам на Талан.

— Да се махаме оттук. Можем да залостим вратата отвън.

— Чакайте — леко изпъшква Ламорак. — Изчакайте една секунда.

— Защо?

Вместо да ми отговори, Ламорак вдига юмрука си, в който стиска грифоновия камък, и очите му отново се замъгляват.

— Вдигни скалпела — казва ясно той и долу на платформата в центъра на Театъра на истината Аркадейл изпълнява нареждането му.

— Окото ти те подвежда — казва Ламорак с такава злоба, каквато никога не съм чувал от него. — Извади го.

С машинални движения Аркадейл забива скалпела дълбоко в лявото си око.

Талан кашля и произнася задавено:

— Майчице!

— Не майчице — казва Ламорак и оголва пожълтелите си зъби. — А мамка му!

Кръв и гъста прозрачна течност се стичат по бузата на Аркадейл, докато той реже напред-назад със скалпела в очната си ябълка. Рушал стене от ужас и отвращение.

— Ммм — казвам замислено аз. — Напомни ми да избягвам да си имам работа с тъмната ти страна.

Излизаме в коридора и залостваме вратата отвън. Докато Ламорак се занимава със създаването на пламък, с който да запали фенера, Талан се навежда към мен.

— Ще можем ли да го изкараме по въжето? — пита тя, кимвайки към Ламорак. — Той никога няма да успее да го направи сам.

— Няма да излизаме по въжето. — Кимвам с глава към посоката, от която сме дошли. — Готвачите вече са се захванали за работа и край тях има пазачи, които ги наблюдават. Но оттук има и друг изход.

— Има ли?

Аз се ухилвам.

— Да не смяташ, че съм дошъл тук без резервен план? Да не съм някой аматьор?

— Как ще стигнем дотам?

— Ами, да ти кажа, това е проблемът. Ще трябва да минем през Ямата.

— През Ямата? — Талан се ококорва. — Да не си луд?

— Нямаме друг избор — казвам аз, свивайки рамене. — Пътят ни навън е през Шахтата.

Ламорак и Талан се споглеждат мрачно, а Рушал пребледнява — всички познават репутацията на Шахтата. Ламорак стисва здраво грифоновия камък и Рушал се успокоява; пъхваме фенера в ръката му.

— След мен.

Тръгваме напред по коридора, а иззад ъгъла се появяват четирима пазачи.

За секундите, които са им необходими, за да регистрират присъствието ни, Талан вече е успяла да зареди единия си арбалет. Пазачът, който отваря уста, за да извика „Не мърдайте“, поема стрелата й в гърлото си.

Тя го пронизва целия и излиза през тила, така че ударът не го поваля — той стои и се олюлява, макар и мъртъв. Другите пазачи започват да стрелят хаотично и стрелите им отскачат от каменните стени. Нещо ме удря странично в дясното коляно, достатъчно силно, че да го изметне. Звукът, който се чува, е като пляскането на сурово месо върху мокър касапски тезгях. Те крещят за помощ, докато отскачат зад ъгъла да презаредят, а водачът им най-накрая се пльосва по лице на земята.

Опитвам да се затичам след тях, но кракът ми се подгъва и аз се стоварвам на земята. Талан се озовава до мен — хвърля се през главата ми, докато аз се държа за коляното и между пръстите ми се процежда кръв. Тя се затичва като газела към ъгъла. Докато стигне дотам, един от безразсъдните пазачи е успял да презареди, но когато той скача иззад ъгъла, Талан е подготвена за него, а и тя като че ли никога не пропуска.

Пазачът не успява да се прицели в нея. Тя се извива във въздуха и стреля с толкова уверена ръка, сякаш стои неподвижно на земята. Намира се на около три метра от пазача, когато стрелата й го пронизва в сърцето. От такова разстояние дори бронята не може да го спаси — стрелата я пробива и потъва в гърдите му.

Талан пуска лъка и със същата скорост се шмугва зад ъгъла. Разтревожените викове на пазачите се превръщат в крясъци на ужас и аз чувам мокро жвакане и хрущене на кости.

Едва сега разбирам какво не е наред с коляното ми — съвсем близо на пода лежи стоманена стрела за арбалет с изкривено и сплескано острие. Очевидно ме е улучила след като е рикоширала, само че дори тогава е ударила коляното ми като чук. Целият ми крак е изтръпнал и не усещам пръстите си — сигурно е натрошила костта ми. След няколко минути ще започне адски да боли. Ако е минала под капачката… не ми се иска да си мисля дори.

Днес май не е от най-добрите ми дни.

Няма време да проверявам колко зле съм ранен. Ще се притеснявам за това, след като се убедя, че ще оцелея.

Звуците от битката секват внезапно и миг по-късно Талан се появява в коридора с доволно изражение на лицето.

— Ранена ли си? — питам я аз.

— Каин — отвръща сериозно тя, — просто загрявах.

Беше казала, че може да върши доста впечатляващи неща.

— Ти наистина си голяма работа — казвам аз със слаб глас.

Тя свива рамене и ме дарява с усмивка, за която предполагам, че е ослепителна, когато лицето й не е омазано с мръсотия.

Все още не усещам нищо с десния си крак, макар парливите иглички да са започнали да пъплят по прасеца ми.

— Помогни ми да стана — казвам й аз. — Не съм сигурен, че ще мога да вървя.

Тя ме хваща за ръката и ме изправя с лекота на крака. Погледът й ме пронизва като копие. Кога за последно жена ми ме е поглеждала така?

Точно сега не мога да мисля за такива неща.

Коляното ми пулсира и е започнало да се подува, изпълвайки кожения крачол на панталона ми — не усещам нещо да е счупено, но покрай изтръпването и подуването всъщност не усещам нищо там.

По-добре да тръгвам и да се надявам, че всичко ще е наред.

Талан подлага мускулестото си рамо под мишницата ми и ми помага да се придвижвам. Рушал и Ламорак все още стоят, полюлявайки се, в средата на коридора. Ламорак едва се държи, главата му е клюмнала като на шофьор на товарен камион след тежък двудневен преход.

Пред нас, откъм Ямата, се чуват викове, които са отговор на разтревожените крясъци на последните жертви на Талан. Тя отмества очи от бледото изпотено лице на Рушал и поглежда към коляното ми.

— Не можем да ги надбягаме.

— Без майтап? Ламорак, имаме нужда от помощ. — Хващам го за рамото и леко го разтърсвам. — Хайде, човече, не ни оставяй. Всеки момент от всички страни ще ни връхлетят пазачи. Не можеш ли да направиш нещо, за да ги отблъснеш?

Погледът му едва успява да се фокусира.

— Н-не много. Ммм, безполезен… майстор на меча, знаеш… калпав адепт…

Свалям ръката си от рамото на Талан и го плесвам няколко пъти през лицето.

— Събуди се! Нямаме време за това, хленчеща торба с лайна такава! Вземи се в ръце — или още сега ще ти прережа гърлото и ще се опитаме да се измъкнем сами.

Лицето му като че ли се прояснява и устните му се разтягат в крива полуусмивка.

— Лесно ти е да се правиш на корав… невъоръжен мъж със счупен крак… Добре, имам нещо.

Той рязко тръсва глава, опитвайки се да остане съсредоточен.

— Но ще трябва да се погрижиш, ъъъ, за коня ми — не мога хем да го държа, хем да правя… други работи.

— Не се бой.

Изваждам един от дългите ми остри бойни ножове от канията под туниката ми. В погледа на Рушал отново се появяват зачатъци на мислене. Показвам му острия връх на ножа си.

— Мисли за него като за шпора. Не ме карай да те смушквам в слабините, ясно?

Рушал измучава нещо неясно и всички закуцукваме навътре към дълбините на донжона, съпровождани от приближаващия се тропот на тичащи ботуши.

Намират се между нас и Ямата, затова се опитваме да ги заобиколим. От време на време Ламорак промърморва „Завой“ и ние завиваме; когато един от патрулите ни вижда, те несъзнателно се насочват в погрешната посока и се отдалечават от нас. Каквато и илюзия да е забъркал Ламорак, тя очевидно върши работа.

Сега вече ги чуваме от различни места в донжона как си подвикват един на друг — противоречиви заповеди и спорове за това, накъде сме тръгнали. Нещата вървят на добре, но долу има страшно много пазачи — те са навсякъде, а Ламорак е на път да изгуби съзнание.

От време на време някой забързан патрул ни сочи. Виждат нас вместо илюзията му, веднъж дори започват да стрелят, преди главата на Ламорак рязко да се вдигне като на марионетка и пазачите да започнат да се оглеждат объркано, преди да поемат в погрешната посока.

В суматохата се включват и затворниците, разбудени от виковете. Те се забавляват, както го правят всички затворници — като имитират виковете на пазачите: „Натам! Натам! На другата страна! Погледна ли в задника си?“ — или просто започват да вият и да викат, заглушавайки гласовете им.

Отдалечаваме се все повече от групите преследвачи и за щастие, най-накрая иззад поредния завой се появява силната светлина на огряната от фенери Яма.

Угасявам лампата, която носи Рушал. Под жълтеникаворозовата светлина на Ямата лицето му е пепеляво и отпуснато — по дяволите, той изглежда по-зле от Ламорак. Диша тежко и по бузите му се стичат сълзи.

„Не мога — произнася Рушал само с устни. — Не ме убивай.“ Може би бих изпитал някаква жалост към нещастния кучи син, но си напомням за какъв се беше обучавал.

Махвам им с ръка да изчакат и накуцвайки, се промъквам покрай извитата стена, за да хвърля един поглед.

Онова, което виждам, не ми харесва.

Вратата на Шахтата се намира чак от другата страна на Ямата с диаметър от трийсет и не знам си още колко метра — доста продължителна разходка по обходната тераса — и само на няколко крачки от зеленясалата медна порта, водеща към стълбището на сградата на съда.

Край портата са застанали нащрек деветима пазачи със заредени арбалети. Пред тях е високата до хълбоците им каменна стена на терасата, която представлява идеално укритие, и те сигурно имат заповеди да удържат портата с цената на живота си.

Промърморвам достатъчно тихо, че да не ме чуе никой:

— Затънали сме до устата в лайна.

Може би все още не е твърде късно за промяна в плана за бягство?

Но пък, нали знаете, аз съм си оптимист и винаги съм способен да видя хубавата страна на нещата — поне няма да се наложи да прекосяваме долната част на Ямата и да се промъкваме през тълпата от затворници. А и по-добре бърза смърт, давейки се с кръвта, пълнеща дробовете ви, пробити от стрела на арбалет, отколкото да бъдете отведени в Театъра на истината.

Връщам се обратно в коридора при останалите.

— Талан, помниш ли какво ти казах преди? Какво трябва да кажеш на Палас Рил, ако не се измъкнем оттук?

Лицето й се вкаменява и тя упорито клати глава.

— Не. Не. Не го помня и не си хаби дъха да ми го повтаряш. Оттук ще се измъкнем или всички заедно, или никой.

Глупаво дете.

— Ламорак, чуй ме. — Очите му са изцъклени и погледът му сякаш е задълбал надълбоко в камъка над главата ми. Започвам да го разтърсвам, докато не идва постепенно в съзнание. — Ламорак, мамка му, трябва да кажеш на Палас, че е офлайн, разбираш ли ме? Когато срещнеш Палас, кажи й, че е офлайн.

— Палас? — промърморва той с надебелял език. — Каин… мамка му, Каин, съжалявам…

Той е потънал в някакъв свой свят.

— Няма време за това. Чуй ме: Палас ще умре след три дни, може и по-малко, може да са само два. Чуваш ли ме? Палас ще умре!

Ламорак се мръщи и обляга глава на задната част на рамото на Рушал; мисля, че част от думите ми са успели да проникнат през мъглата, изпълваща съзнанието му. Но сега пък Талан ме гледа с неразбиране.

— Какво искаш да кажеш с това, че Палас ще умре след три дни? Ранена ли е? Отровена? Какво означава „офлайн“?

Преглъщам отчаянието си и заговарям през стиснати зъби.

— Талан, кълна ти се, че ако някога се появи начин да мога да ти го обясня, ще го направя. Но не и сега. Ще трябва просто да ми се довериш.

— Вярвам ти, но…

— Добре тогава. Ламорак, чу ли ме? Трябва да й кажеш, че е офлайн.

Веждите му бавно се сбърчват.

— Офлайн… Палас е офлайн? Проклятие, Каин… тя ще умре…

— Да. — Сега й остават два шанса — ако поне единият от тях се измъкне оттук, тя може да успее да го научи навреме, да се добере до някоя от фиксираните точки за прехвърляне и да оцелее. — Добре, тръгвайте след мен.

Повеждам ги към изхода на коридора; спираме се на няколко метра от него в сенките така, че пазачите до отсрещната стена да не ни видят.

— Остава ни само да се доберем до вратата на Шахтата — казвам им аз и посочвам с пръст.

Лицето на Талан се смръщва, когато поглежда натам, но тя не казва нищо. Разбира не по-зле от мен бруталната тактическа реалност на заобикалянето по дългото открито пространство на терасата. Дръпвам я назад, за да мога да й дам инструкции по-надалече от ушите на Рушал. Не се налага да се отдалечаваме много — тук е шумно като в шибан нощен клуб.

— Минем ли през онази врата, все едно сме на свобода. На дъното на Шахтата има канал, просто дупка в скалата, през която спускат труповете. Пада се от високо, но на дъното има дебел пласт изпражнения и разлагащи се трупове с дебелина няколко фута. Освен това оттам тече подземна река. По нея ще се измъкнем. Разбра ли? Скачаш в нея и не плуваш; просто поемаш дъх и оставяш течението да те носи, докато не преброиш до шейсет ето така: „едно-анхана, две-анхана, три-анхана“. След това плуваш настрани — потокът е тесен, просто плувай и ще стигнеш до скала. Не изпускай Ламорак — той може да създаде светлина. Ще се озовете в пещерите под града. Ако съм с вас, всичко ще бъде наред — познавам тези пещери. Ако ме няма, продължавайте напред и започнете да викате; ще се срещнете с Поданиците на Кант — те използват пещерите, за да се движат под града.

— Откъде знаеш всичко това?

Ма’елкот ми показа карта, ето откъде, резервен маршрут за измъкване, в случай че нещо се обърка в кухнята. Усмихвам й се мрачно.

— Знам доста неща за този град. Той ми е като роден.

Връщаме се при Рушал, който се е облегнал омаломощен на стената, прегънат под тежестта на Ламорак.

— Добре — казвам аз, — да тръгваме. — Рушал изскимтява, от очите му рукват сълзи. — Спокойно, хлапе. Щом се озовем в Шахтата, повече няма да имаме нужда от теб. А и не е наложително да те нараняваме, ясен ли съм?

Той кимва неуверено, без да е особено успокоен.

— Ламорак, пак ще имаме нужда от теб, за да ангажираме вниманието на пазачите, докато прекосяваме Ямата.

Секунда-две дъхът му гъргори в гърлото, преди да успее да прошепне отговора, който едва се чува сред подигравателния рев на тълпата.

— Нищо… нищо не ми остана… съжалявам, Каин…

Мамка му. Да, иначе щеше да е твърде лесно.

— Добре — повтарям аз, — да опитаме по следния начин. На лакти и колене. Снижете се под ръба на парапета и гледайте да стигнете колкото се може по-надалече.

— На това план ли му викаш? — пита Талан. — Да си опитвал някога да пълзиш, облечен с роба?

— Ще се справиш. Ти водиш. Дай ми тези арбалети, аз оставам последен.

Тя ми подава оръжията и две стрели и започва да навива робата около бедрата си. Рушал измрънква:

— Не мога да го направя. Моля ви. Няма да успея.

— … мога да пълзя — изрича мрачно Ламорак. — Няма да имам нужда от него…

— Не, не можеш, и да, ще имаш. А ти… — Насочвам арбалета към Рушал. — Не ме интересуват проблемите ти. Ако започнеш да се чувстваш твърде изморен, просто си представи как ще се почувстваш, ако тази стрела се забие в задника ти. Мърдай.

Рушал отскача от мен с такава енергия, каквато не съм виждал у него, откакто го избрах да върши тази работа, а аз се обръщам към Талан.

— Когато стигнеш до онази врата, не ме чакай, а направо я отваряй. Аз съм точно зад теб.

Те запълзяват болезнено, потискащо бавно към светлината. Аз оставам назад в сенките, притиснат към стената, хванал по един арбалет във всяка ръка и наблюдаващ пазачите от другата страна на Ямата.

Три минути, само толкова искам. Тишал, ако ме чуваш, ако си там, дай ми три минути и ще измъкна всички ни оттук.

Талан вече се е изгубила от погледа ми, Рушал се движи точно зад нея, пълзи близо до стената, а Ламорак го язди като бебе шимпанзе, което се е вкопчило в гърба на майка си.

Държа арбалетите изправени, насочени вертикално от двете ми страни. От тежестта им раменете започват да ме болят и когато променям позата си, остра болка пронизва дясното ми коляно. Боже, дано да мога да тичам. Успокоявам дишането си и притъпявам болката с едно от медитативните упражнения, които научих преди толкова години в абатското училище.

Вратата на Шахтата все още е затворена. Щом помръдне или някой от пазачите покаже признаци на тревога, аз ще изскоча, ще стрелям с двата арбалета, за да привлека вниманието им, и ще хукна към нея. Може да извадя късмет и да поваля някой от тях. Мишена, движеща се със скоростта, с която ще тичам аз през трийсетте метра от диаметъра на Ямата, ще бъде почти невъзможна за улучване.

Всъщност би трябвало да кажа със скоростта, с която се движех тази сутрин. Усещам коляното си така, сякаш бавно е стискано в менгеме.

Мога само да се надявам, че някое от тези момчета не стреля като Талан.

Все още няма никакви признаци за обявена тревога. Този път ще се получи. Ще успеем.

И на мен, честно казано, ситуацията адски ми харесва.

За това живея. Затова съм такъв, какъвто съм. В отчаяната схватка за живота има някаква чистота, която побеждава всякакви философски търсения на истината.

Всички залози са направени, всички правила са отменени; вече няма никакво блуждаене в сивата мъгла на морала. Всичко е просто — черно или бяло, живот или смърт.

Само че сега дори животът и смъртта не означават нищо за мен. Те са просто резултат, последица, неясни периферии. Яростта ме поглъща. Когато изляза от прикритието си и заложа моя живот и живота на приятелите ми на умението ми да се сражавам, изгарящият прилив на желанието да осакатявам ще ме дари с блаженство — като светец, докоснат от своя бог.

Рушал прекъсва поетичното ми вдъхновение, като внезапно се изправя — щръква пред стената като хартиена мишена на стрелбище. Хванал е ръцете на Ламорак, за да го задържи на гърба си — Ламорак изглежда като изпаднал в безсъзнание. През какофонията чувам смътно паническите писъци на Рушал:

— Не стреляйте! Не стреляйте! Хванах един!

Казах ли, че сме затънали до устата в лайна? Всъщност е до ушите.

Изскачам на терасата — бих прострелял тоя смотаняк, ако съм сигурен, че няма да улуча Ламорак — и насочвам арбалетите към пазачите от другата страна на Ямата. Те не изпитват подобни скрупули; още преди да вдигна оръжията си, осмина от тях стрелят. Някои пропускат, но пет стрели се забиват в гърдите на Рушал и го отхвърлят назад към стената. Той се свлича на пода с Ламорак зад себе си.

Стрелям и с двата арбалета от хълбок. Едната стрела отскача от стената на терасата, хвърляйки искри, а другата се забива в ребрата на един от пазачите. От такова разстояние ризницата не може да го защити — стрелата влиза в тялото му до перата; пазачът пада върху портата — която се отваря! — но през нея излизат още пазачи…

Хвърлям се зад парапета на терасата, за да заредя, а един от пазачите свири някакъв сигнал. Звукът отеква в целия донжон.

По всичко личи, че ситуацията стремително се влошава.

Трябва да изтичам в противоположна посока, да отвлека вниманието на пазачите, но още докато се изправям, нещо профучава покрай главата ми, а нещо друго ме удря през раменете изотзад. Падам и се претъркулвам, но от пода под краката ми отскача стрела с червени пера. Обръщам се и виждам още четирима пазачи, които тичат по коридора, от който току-що съм излязъл.

По дяволите, никакво тичане в обратната посока — не съм чак такъв герой, че да се оставя да ме надупчат на тая тераса, само за да осигуря още пет секунди на другите.

Двама от пазачите тичат към мен покрай стените на коридора; другите двама се спират по средата и се прицелват в главата ми.

Хвърлям арбалетите, отблъсквам се с рамене от пода, претъркулвам се и скачам на крака, като същевременно вадя малките ками от каниите на глезените си и ги хвърлям назад към хората в коридора. Не съм вложил никаква сила в замаха, но самият вид на ножовете е достатъчен, за да накара пазачите да потрепнат, да отскочат встрани в търсене на прикритие и изстрелите им да пропуснат целта.

Грабвам арбалетите и ги хвърлям през парапета долу; след арбалетите пускам и стрелите. Когато двама затворници неочаквано се сдобиват с оръжие, от Ямата се разнася кръвожаден рев. Без колебание скачам напред, посрещам един от нападащите ме пазачи и го сграбчвам за ризницата при ключицата. Падам по гръб и забивам крак в корема му, изритвам го във въздуха, той прелита през парапета и пада с вой в Ямата.

Продължавам превъртането си и скачам на крака. Вторият пазач с арбалет се е спрял на терасата и изглежда така, сякаш не е сигурен дали иска да се изправи сам срещу мен.

— Хей, чакай… — казва той, но аз скачам върху него и с мълниеносен удар му разбивам устата.

Той примигва, но забавянето му ми е напълно достатъчно, за да заклещя главата му в сгъвката на лакътя си и да я завъртя рязко в „тласъка на обесения“, който ще счупи врата му. Той се напряга достатъчно силно, за да успее да спаси живота си, но движението му го запраща през парапета и той се озовава при другаря си, сред затворниците. Арбалетите и на двамата дрънчат, закачени за коланите им.

Сега четирима затворници са въоръжени.

Двамата пазачи в коридора все още се борят с оръжията си; единият не успява да опъне тетивата, другият се опитва да напъха с треперещите си ръце стрелата в жлеба. Оголвам зъби и им кимвам; те се споглеждат разтревожено.

Хвърлям се към тях — те се обръщат и побягват панически, като за броени секунди изминават значително разстояние. Веднага се връщам обратно на балкона и хуквам към Рушал и Ламорак.

Край мен свистят стрели; две или три минават достатъчно близо, за да ме жилнат избитите от стената каменни отломки; една се забива в кожените ми дрехи, като едва одрасква ребрата ми. Пазачите от другата страна на Ямата са заети с въоръжените затворници — което означава, че в мен стреля някой друг, може би новите пазачи, които се притекоха на помощ. Всъщност нямам време да спирам и да се оглеждам.

Надявам се, че рамото ми няма да ме подведе, макар да усещам топлината на кръвта от раната. Стрелата сигурно е пропуснала костта и е прерязана трапецовидния мускул, разминавайки се на сантиметри с гръбнака. При всяка крачка в дясното ми коляно сякаш се забива метален кол, удрян с парен чук.

Завивам зад ъгъла и виждам Талан на пода. Тя се е снижила, опитвайки се да освободи Ламорак от Рушал.

— Тръгвай, тръгвай! — викам аз. — Върви при вратата; аз ще го донеса!

Дочувайки виковете ми, тя надига глава, кимва ми и скача на крака. Докато тича, двама пазачи от другата страна на Ямата я проследяват със заредените си арбалети.

— Залегни! — изкрещявам аз, но преди те да успеят да стрелят, откъм Ямата се разнасят два пльокащи звука. Край главите на пазачите прелитат стрели. Те отскачат назад и изстрелите им отиват нахалос.

Другите, които стоят край вратата към сградата на съда, отвръщат на огъня от Ямата. Остава ми само да се притеснявам за четиримата пазачи, приближаващи се към мен, обединили сили с двамата, които бях прогонил по-рано.

Остават ми петнайсет секунди, преди да ме достигнат.

Сграбчвам едната ръка на Рушал и се опитвам да го издърпам настрани. Ламорак внезапно изпищява от болка — много добре, поне е в съзнание. Рушал конвулсивно помръдва и стене; въпреки петте забити в гърдите му стрели, ще минат още няколко минути, преди да умре.

Става ми ясно какъв е проблемът — Рушал и Ламорак са забодени един за друг от стрелата, която е пронизала гърдите на Рушал точно под ключицата.

Тичащите пазачи се приближават на четирийсет фута от мен, после на трийсет.

Забивам върха на обувката си между гърдите на Ламорак и гърба на Рушал; и тримата изкрещяваме от болка, когато събирам всичките си сили и издърпвам Рушал нагоре. От корема на Ламорак блика кръв, както и от дълбоката наръбена дупка точно до дясното му зърно.

— Бягай, безполезен шибаняк, ставай и бягай! — изкрещявам аз и го подкарвам с ритник в ребрата, докато шестимата пазачи се приближават с гръмотевичен тропот зад гърба ми.

Ламорак се претъркулва и стенейки, започва да се отдалечава, влачейки се на лакти и на едното си здраво коляно.

Обръщам се, за да посрещна пазачите. Рушал все още е в ръцете ми и аз го запращам върху водача им. Двамата се сблъскват с тъп удар, Рушал пищи и трескаво забива пръсти в ругаещия мъж, опитвайки се да възстанови равновесието си. Борбата им ги отвежда до парапета на терасата; те се блъскат в него, хванати в любовна прегръдка, прехвърлят се през стената и падат на пода на Ямата. Покрива ги вълна от виещи затворници.

Останалите петима стражи се спират и се пръсват настрани, вдигайки тоягите си в бойни пози, след което бавно започват да ме заобикалят.

Сега бих могъл да побягна; да се измъкна и да оставя Ламорак да пълзи и да бъде заловен — тези хора с ризници никога няма да могат да ме стигнат, дори със сакатия ми крак. Вместо това се обръщам и ги изчаквам в боксьорска поза, вдигнал ръцете си със свити юмруци пред гърдите. Обръщам се странично, за да поема с трицепса ударите на обкованите с метал тояги. Някой стреля с арбалет, друг запищява от болка.

Покрай приближаващите се пазачи виждам гърлото на коридора, откъдето се изсипват нови подкрепления на терасата.

Аз чакам, дишайки тежко.

Душата ми пее бойни песни.

Те се споглеждат, подготвяйки се да ме нападнат.

Атакувам пръв, отхвърляйки всички мисли.

Мятам се към онзи, който се намира най-близо, и го изригвам. Той се прегъва надве от сблъсъка с пищяла ми и изпъшква, докато аз протягам пръсти към очите на друг. Променям позата си и ритвам странично третия, който отлита назад към парапета и пада в Ямата. Завъртам се и нанасям саблен удар в основата на черепа на първия. Той се свлича на пода, разтърсен от спазми.

Печеля.

Но не успявам да се насладя на радостта от победата — някой от останалите ме пробожда с нож изотзад. Ударът не е силен, но ми изкарва въздуха и коленете ми се подкосяват. От удара над бъбрека ме полазва ледена жар.

Друг замахва с тоягата си към мястото, където се съединяват рамото и шията ми, и аз едва успявам да вдигна ръце навреме, за да поема удара с левия ми трицепс и дланта на дясната ми ръка. И двете изтръпват и аз свалям гарда, но вместо да ми строши врата, тоягата ме удря в главата и ми изкарва свитки от очите.

Изръмжавам от болка и забивам лакът в челюстта на нападателя, обръщайки се тъкмо навреме, за да избегна удара на пазача зад мен. От наведената си позиция забивам един ъперкът в бронираните му слабини — от което той само изпъшква, но се надига на пръсти. Хващам го за колана с изтръпналата си длан, вдигам го и го премятам през глава тъкмо навреме, за да ме защити от тоягата на другия. Усещам удара върху гърдите му, но това не е достатъчно, за да пробие бронята му. Стражникът, в чиито очи бях бръкнал, започва да проглежда и осъзнавам, че здравата съм загазил.

Не знам точно защо реших, че мога да се справя с петима въоръжени, бронирани мъже…

В рода ми има и други душевноболни, знаете.

Обръщам се и се изтъркулвам изпод пазача на гърба ми; докато той се мъчи да се отдръпне от мен, единият от ботушите му ме ритва в окото достатъчно силно, че да ми изскочат още свитки. Не спирам да се търкалям, докато главата ми бавно се прояснява — ако спра да се движа, само за секунди ще ме пребият до смърт. След като отново проглеждам, първото нещо, което виждам, е лъскаво черно камъче на пода, на около шест инча от носа ми.

Протягам ръка и го сграбчвам, докато тримата пазачи се приближават към мен, стиснали здраво тоягите си, готови да убиват. Хвърлям бърз поглед зад гърба си — Ламорак е успял да изпълзи на пет или шест метра от мен и продължава да се придвижва напред. Остават му още десетина метра до вратата.

— Ламорак! — виквам му аз. — Дръж това шибано нещо и ми помогни!

Той поглежда назад и аз плъзвам камъчето по пода, като топче от детска игра. То подскача по неравностите, после попада в улея на грубо изрязан камък и излита нагоре.

Проследявам го с поглед, забравил за пазачите.

Ламорак присвива очи, сякаш не може да го види, сякаш не може да го открие на мъждивата светлина на фенерите.

Той шари трескаво с ръце — къде е проклетото нещо? да не е паднало от другата страна на проклетия парапет? — и точно в този миг камъчето ляга в дланта му.

Пръстите му се свиват около него и на лицето му се връща онова изражение на плътско удоволствие.

Той казва с ясен глас:

— Убий ги, преди да са убили теб.

Наясно съм, че не говори на мен. Скачам на крака, по-надалече от пазачите, точно когато единият от тях се завърта и замахва с тоягата си като с бейзболна бухалка към незащитеното лице на мъжа до него. Костите на мъжа се трошат от удара, той се премята като палачинка и се стоварва на пода.

Пазачът замахва към другия, който е твърде изненадан, за да се защити, и също го поваля на пода. После бързо се отдалечава от мен, за да посрещне групата от десетина или дванайсет пазачи, които се приближават с тропот към нас.

Ламорак трябва да се концентрира върху поддържането на заклинанието, затова се дотътрям до него, хващам го през гърдите и го вдигам. От изхода за бягство ни делят само десет метра. Никой не стреля по нас; като че ли всички участват в мелето между пазачите и затворниците в Ямата. Поглеждам напред…

Талан държи вратата на Шахтата отворена, използвайки я вместо висок щит, като същевременно блокира и половината тераса така, че пазачите да могат да стигат до нея само един по един. Робата, която й бях дал, е обагрена в аленочервено; няма как да разбера колко от кръвта е нейна.

Повличам Ламорак към нея; сега е мой ред да хриптя и да куцам, и пътят ми продължава цяла вечност.

Омагьосаният ни стражник изчезва под лавина от желязо; двама от новодошлите пазачи се спират до него и започват да го бият, докато главата му не се превръща в пюре. Ламорак се опитва да хване друг, но дишането му е накъсано и е изгубил много кръв, а усилието отнема всичките му сили — от носа му шурва ярък фонтан от кръв; той се отпуска в ръцете ми.

Пазачите тичат към нас и с всяка крачка към тях като че ли се присъединяват нови и нови мъже. Поглеждам през рамо — почти сме стигнали. Докато тътря Ламорак към вратата, Талан използва двата ножа, които й бях дял, за близък бой в някакъв много сложен стил, който напомня на винг-чун. Тя не само успява да пререже сухожилието на китката, с която пазачът държи тоягата, а и забива острието в мекото под брадичката му.

После изритва потръпващия му труп в ръцете на мъжа зад него, а ние минаваме през вратата. Пускам Ламорак на земята като чувал с месо, хващам Талан за робата и я дръпвам навътре към Шахтата. Тя се завърта към мен с вик и едва успява да ме разпознае навреме, за да спре острието на ножа си на няколко инча от очите ми.

Пристъпвам напред и затварям вратата, а после запирам крак в стената и хващам здраво дръжката, за да попреча на пазачите отвън да я отворят.

— Да не те чакам, а? — казва задъхано тя. — Ти ще си точно зад мен?

— Затваряй си устата — отвръщам.

Когато вратата е затворена, единствено от процепа под нея прониква някаква светлина. Стражите я дръпват няколко пъти, достатъчно силно, за да чуя как раненото ми рамо изпуква.

— Сега какво?

— Чакаме.

Пускам вратата и пренасям тежестта на тялото си върху възглавничките на пръстите на краката ми, като едновременно с това вадя и дългите си бойни ножове. Този път, когато дръпват вратата, тя се отваря широко и аз се хвърлям напред като фехтовач; забивам острието в устата на най-близкия пазач, разкъртвам му зъбите и със страничен замах разрязвам бузата му. Той залита назад и пада с вой. Затръшвам отново вратата и я задържам.

— Сега — казвам спокойно — ще трябва да изчакаме на някой от тях да му хрумне гениалната идея.

— Каква идея?

От другата страна на вратата се чуват удар и стържене, сякаш някой плъзга тежко резе.

— Тази. Те залостиха вратата отвън. Решиха, че щом приключат, ние ще ги чакаме тук — в момента имат по-големи проблеми от нас.

Тежката врата скрива светлината и заглушава почти всички шумове отвън; скоро някъде отдолу започват да се чуват тихи, отчаяни гласове, питащи се взаимно дали някой знае какво става.

Метателният нож от канията между лопатките на гърба ми ще свърши идеална работа. Измъквам го и го набивам в процепа под вратата, като го удрям с дръжката на бойния кинжал. Така навремето залоствахме вратите на апартаментите, в които живеехме — само че използвахме монета. Тя не можеше да спре полицаите, които идваха да ни търсят, но ги забавяше достатъчно и същевременно ни предупреждаваше — чувахме как се опитват да отворят вратата.

Изваждам запалката на Киърандел от джобчето на колана си и я щраквам с палец. От тъмнината зад светлия кръг на колебаещото се пламъче в нас нерешително се взират очи.

— Какво става? — шепне някой. — Вие не сте пазачи — да не би най-после да сте дошли за мен?

Талан затаява дъх, а аз поставям ръка на рамото й.

— Не отговаряй. Не можем да направим нищо за тези хора. Да им отговорим, би означавало само да им дадем фалшива надежда.

Тогава до нас достига миризмата — на застояла пот, екскременти и сладникавия дъх на гангрена, зловонието на газовете, които се образуват от разложените трупове; ужасна смрад, която изгаря гърлото ми и от която очите ми се насълзяват. Подавам запалката на Талан.

— Води. Аз ще нося сънчо.

На слабата светлина Ламорак изглежда още по-зле, а кръвта, която по-рано бликаше от раната на гърдите му, сега едва цъцри. Не знам дали ще оцелее. Мамка му. Поне успях да го изведа от Театъра на истината — това би трябвало да се брои за нещо.

— Дръж се, копеле — промърморвам и мацвам малко от мехлема на Ма’елкот върху раната на гърдите му; може пък да успее да намали кървенето. Мятам го през рамо, на което собствените ми рани, рамене и коляно възразяват гръмогласно. — Дръж се. Не ми се иска да погледна Палас в очите и да й кажа, че си умрял тук долу. Тя никога няма да ми повярва, че не съм те убил собственоръчно.

Тръгваме надолу по дългия стъпаловиден улей на Шахтата. Подът е хлъзгав от кондензираната влага, която се образува от дишането на стотиците затворници, и след малко Талан достига до първия от тях — всичките са приковани с една ръка към стената.

Шахтата е широка около пет метра — достатъчно, за да не могат прикованите към стените й затворници да ни достигнат, ако вървим по средата. Всичките са голи, облечени само в собствената си мръсотия и мръсотията на онези, които се намират над тях.

Оковите на затворниците в Шахтата се свалят само ако по някаква извънредна милост те бъдат освободени от донжона. Държат ги непрекъснато тук, те получават минимални дажби храна и остават приковани към стената до смъртта си. Екскрементите им се стичат надолу към канала за нечистотии, който е нашата цел, така че затворниците по-долу непрекъснато са обливани от изпражненията и урината на колегите си отгоре. Твърде рядко — може би веднъж в месеца — тук идват пазачи, които да свалят оковите на труповете и да облеят навсякъде с вода. Труповете също се спускат надолу в канала и се оставят да гният там.

На светлината на мъничката запалка се виждат мъже и жени, които съществуват в такава мизерия, че не приличат на хора, дори на животни — само снопове от разбити нерви и гангренясали рани — на които им остава единствено да дочакат бавното, вонящо спускане към смъртта.

Дори Данте би припаднал тук; Талан едва издържа. Раменете й треперят и от време на време чувам по някое ридание и мърморене на молитва към Великата майка да прояви милост и да освободи тези нещастни души от живота им.

Знаете ли, възхищавам се на Ма’елкот, наистина — но ако някога започна да харесвам този човек, ще е достатъчно само да си напомня за това място и че именно той го е направил такова.

От друга страна, предполагам, че не е кой знае колко по-различно от това, да си роден в нашето Работническо гето. Казват, че у дома изпражненията също текат надолу от къща към къща — и там не те убиват толкова бързо, колкото в Шахтата.

От усилията, които полагам, за да нося Ламорак, болката в гърдите ми се засилва. От смрадта очите ми сълзят, стомахът ми се е свил, гади ми се…

Над главите ни скърцат панти и някъде в далечината проблясва светлина. Времето ни изтича.

— Виждам го!

Талан диша хрипливо — и гледа надолу. Сигурно има предвид канала.

— Добре. Когато стигнеш до него, дори не си помисляй да спираш. Угаси запалката и я стисни здраво. Докато Ламорак не се събуди, тя е единствената ни светлина. Стигнеш ли дъното, бързо се отдръпни встрани; двамата с Ламорак ще те следваме.

Стигаме до канала — това е просто естествена пукнатина в скалата. Отнякъде се чува лекото плискане на вода върху камък.

Над главите ни се чуват силни гласове и тропане на ботуши. Не след дълго пазачите ще се озоват на една стрела разстояние. Ниският таван няма да им попречи — стрелите на арбалетите летят по хоризонтална траектория.

За миг ярковиолетовите очи на Талан се впиват в моите над пламъка на запалката, след което тя го угасява. Мракът е толкова плътен, че можем да го усетим как ни притиска.

Талан хваща ръката ми и устните й леко докосват моите. След това изчезва.

Минава цяла вечност, преди да чуя приглушения й глас:

— Идвайте!

Поемам си дълбоко дъх и намествам Ламорак на раменете си; нужна ми е всяка капчица смелост, за да пристъпя от каменния под към бездната.

Падаме и падаме, и падаме, удряме се в стените и се плъзгаме по омазаните с изпражнения камъни; не се вижда нищо — колко още има, докъде сме стигнали — после отново се блъскаме и продължаваме да падаме…

Най-накрая се озоваваме на земята, потънали в някаква мека купчина, от която се разнасят звуци като от трошене на дъски.

Измъквам се от нея, опитвайки се да не мисля какво се е насъбрало в откритите рани на рамото и коляното ми.

— Талан?

Тя щраква запалката. Мили боже, дано не изглеждам толкова зле, колкото нея. Невъзможно е да се разбере какво покрива всеки инч от тялото й, защото изгубих обонянието си преди няколко минути горе, в Шахтата. Купчината, върху която лежим, е от незнаен брой трупове, покрити с незнайно количество човешки екскременти.

Ха, мога да го понеса; приземяването тук не се различава кой знае колко от Ритуала по прераждането.

На слабата светлина успяваме да открием Ламорак. Подземната река се намира само на няколко метра от нас. Ето защо купчината не расте и не запушва отвора на Шахтата — реката непрекъснато отнася част от нея.

Ламорак е припаднал; остава ми да направя само още едно нещо. Свалям своя колан гарота и привързвам единия му край към неговата ръка, а другия — към моята.

— Не забравяй — казвам на Талан, — не изплувай, докато не преброиш до шейсет.

— Едно-анхана, две-анхана — казва тя. — Помня.

— Тогава тръгвай.

Тя угася запалката и се плъзва безшумно във водата. Аз запушвам с двете си ръце устата и носа на Ламорак и се спускам след нея.

Водата покрива главата ми като благословия на Великата майка и аз се нося в пълна тъмнина, без да усещам нищо, почти без да мисля, с изключение на броенето на секундите. Ако не бях толкова изтощен, ако водата не беше толкова студена и не успокояваше раните ми, може би щях да се паникьосам. Само че сега просто нямам сили да се притеснявам.

Секундите минават по-бързо, отколкото бие сърцето ми.

Започвам да подозирам, че съм положил твърде много усилия, че цялата ми борба и всичките ми тревоги са мираж, сън, че бих могъл просто щастливо да се оставя на течението на живота, както се нося в тази река.

Колко време мина? Изгубих бройката, а и вече не ме интересува. Едва ми стигат силите да задържа дъха си и знам, че скоро и това няма да мога да правя. Ще вдъхна водата и тя ще охлади дробовете и сърцето ми, както охлажда раната на рамото ми…

Лъч светлина се смесва с призрачните огньове, а един познат глас ме зове по име. Чудя се дали това не е тунелът, за който всички говорят, и дали гласът не е на майка ми, но в този момент една силна, мазолеста ръка ме хваща за китката и ме издърпва от водата.

Запалката е оставена на каменния бряг край потока, а Талан ме пляска по бузите.

— Събуди се, проклет да си!

Тръсвам рязко глава и си спомням какво става.

— Добре. Добре, вече се събудих.

Талан плува във водата до мен.

— Сигурен ли си?

Пламъкът на запалката ми дава ориентир и вместо отговор аз загребвам мощно към нея. Ламорак се носи безжизнено след мен.

Няколко минути двамата с Талан се опитваме да изкараме водата от дробовете му и да му вдъхнем живот. Когато започва да диша нормално, двамата се строполяваме един до друг на скалата.

— Успяхме — промърморва Талан. — Ти успя, Каин. Не вярвах, че от това ще излезе нещо.

— Да — отвръщам аз. Като говорим за измъкване от корема на звяра… — Да, успяхме, но не трябва да се спираме. Някое от онези момчета може да прояви достатъчно смелост да ни последва.

— Само още минутка — казва тя и полага топлата си длан върху ръката ми.

Водата е отмила всичката мръсотия от кожата й; тя е впечатляващо красива и ме боготвори.

— Не — казвам й аз. — Веднага. Хайде, ставай. Маслото в запалката не е безкрайно количество.

Тя се надига и сяда.

— Понякога наистина си гадно копеле, знаеш ли?

Свивам рамене.

— Майка ми често ми го казваше. Размърдай се.