Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отвъдие (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heroes Die, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)
Корекция
ИК „Колибри“

Издание:

Автор: Матю Удринг Стоувър

Заглавие: Героите умират

Преводач: Васил Велчев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Главен редактор: Андрей Велков

Художник: Росен Дуков

Коректор: "Колибри"

ISBN: 978-619-150-282-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1190

История

  1. — Добавяне

8.

Далечните гласове, произнасящи името на Каин, накараха Палас да се издигне като мехурче нагоре през пластовете на песента на Чамбарая. Нямаше представа колко дълго се беше оставила на напева да я носи далеч от тялото й; последният й ясен спомен бе как разговаря с Каин тук, от тялото си, което лежеше завързано на олтара.

„Той грееше като звезда“, помисли си тя. В него имаше някаква сила, нещо, което не беше свързано с Потока, но имаше отношение към него — някаква динамична жизнена енергия, която я беше повикала в речния й сън. Тя не се бе зародила от Потока или от някакъв външен източник; самата стая се беше затоплила при влизането му, сякаш той носеше в гърдите си някаква пещ. Как Палас не беше забелязала това досега?

Нима по-рано не беше съществувало?

Всичките им сблъсъци, раните, нанесени и получени и от двете страни, неговият незатихващ гняв, нейната объркана завист, всичко й се струваше толкова далечно, толкова тривиално. От тази гледна точка тя не можеше да разбере как бяха успели да се направят взаимно толкова нещастни.

Нямаше нищо по-лесно от щастието; това чувство се появява, когато се откриеш за живота, протичащ през теб, когато знаеш, че ти и реката сте едно. Двамата с Каин така и не бяха успели да го разберат. Бяха се откъснали един от друг, от самите себе си, бяха се вкопчили в живота си като скъперници в златото си, преструвайки се, че самият живот може да бъде складиран или похарчен.

Какъв абсурд.

Нищо чудно, че не можеха да живеят заедно.

Само ако успееше да се добере до него и да му каже колко е лесно да бъдеш щастлив.

Тя знаеше, че не й остава много време, че тялото й умира, че всичките трийсет и три години от живота й изтичат през дупката в белия й дроб. Тази перспектива не я плашеше. Просто малкото ручейче, наречено Шана Лейтън, наречено Палас Рил, пресъхваше бавно, докато водата му се сливаше с реката. Притесняваше се единствено за Каин; надяваше се да задържи живота в това тяло достатъчно дълго, за да може да поговори с него още един, последен път.

Щеше й се да може да попита реката още колко време й е останало, но тази връзка вече беше блокирана. Все пак тя можеше да чува песента, да се носи върху сливащите се мелодии. Никоя стена от камък, стомана или магия не можеше да прекъсне тази връзка, която беше част от нея, също като сърцето или гръбнака, но някаква нематериална бариера й пречеше да влее собствения си глас в песента, да поеме силата й в себе си.

Палас знаеше откъде се е появила тази бариера — от същия източник, чийто глас тъкмо казваше: „Не можеш да искаш от мен да приема това без доказателство.“

Тя можеше да го види и без да отваря очи — гигантска харибда, изплетена от Потока, всмукваща енергия от всички посоки и използваща я за захранването на собственото си тяло и изключителния си ум. Желязната стая и всеки камък на двореца „Колхари“ отекваха от ударите на сърцето на императора и пулсираха в неговия ритъм.

Тя смътно долавяше ехото от пожарите, бунтовете и битките в града. От позицията й изглеждаше, че притеснението на Ма’елкот не е продукт на хаоса, а всъщност е негов източник. Вътрешните му стихии някак си бяха намерили изход навън, бяха се развихрили и бяха предизвикали хаос както в града, така и в собственото му тяло.

За да види останалите, тя се нуждаеше от очите си, но все още не беше стигнала до това ниво — все още се издигаше, усещаше ритъма на сърцето си и болката, причинена от опитите й да диша. Двамата обаче продължаваха да говорят за Каин — и гласовете им й бяха познати.

Те говореха за него като за Актьор.

Някак си знаеше, че това е нещо лошо, че може да представлява проблем. Вниманието й постепенно се изостри и тя чу за някакъв негов план, който са били разкрили, за сребърна мрежа и грифонови камъни, за някакъв план да представи Ма’елкот като актир пред хиляди от неговите поданици.

Тя долови в гласа на Ма’елкот нотки на слабост, на съмнение и вътрешна болка, каквито не беше чувала досега от него.

„Възможно ли е? Не мога да проумея дълбините на… Не, не, не може да бъде! Невъзможно е! Цялата ми кариера… Изкачването ми на трона, всички планове, всичко е дело на един актир

Не мога да повярвам. Не мога да повярвам.“

Когато съзнанието на Палас постепенно изплуваше на повърхността, тя разпозна гласа на Тоа Сител, който звучеше също толкова равно, колкото и в нощта, когато го бе чула да разговаря с Величеството.

— Рискът е прекалено голям. Трябва да отмените церемонията.

— Да я отменя? Сега? Децата ми вече пълнят стадиона; отмяната на церемонията би се равнявала на признание за вина; резултатът ще бъде същият като при свършека на света.

В гласа му се промъкна нетипично самосъжаление.

— Да ме съборят с един удар от върха на планината в дълбините на сметището. Дори останалите богове да ме бяха намразили от раждането ми, нямаше да ми причинят такъв позор. Да повярвам, че всичко това може би е било планирано от самото начало, че преди седем години Каин ми донесе короната на Дал’канит и ме изпрати по пътя, който ме доведе дотук, само за да може с един удар да съсипе цялата Империя… Възможно ли е да е толкова гениален? Възможно ли е да надминава дори самия мен? Ти… Ти го познаваш. Беше негов другар; ти ми донесе тези новини. Говори. Разкажи ми истината за този човек.

„Мен ли пита? — помисли си замаяно Палас. — Нима смята, че ще започна да говоря само защото ми е задал въпрос? Не успя да ме принуди чрез изтезания и магия, затова сега реши да опита с учтивост?“

Прошумоляха стъпки, дочу се пращенето от разтегнат плат и тя отвори очи.

Ма’елкот беше пред нея, обърнат почти странично. Блестящите мускули на голия му гръб изглеждаха твърди като камък. Юмрукът му стискаше туниката на някакъв мъж, когото беше вдигнал във въздуха. В съзнанието на Палас се появи някакъв смътен спомен как Ма’елкот държи Каин точно по същия начин — но този не беше Каин.

Мъжът имаше счупен крак, омотан с мръсни бинтове, имаше белезници на китките и кървава превръзка, на едната ръка; друга превръзка придържаше подпухналата му черно-синя челюст. Носът му също бе подут, а под очите му имаше тъмни кръгове.

Едва след като заговори, тя го разпозна.

— Аз не… Не мога… Вече ти казах всичко, което знам… — рече Ламорак с хленчещ глас, с влажни и примигващи очи.

„Държала съм този мъж в прегръдките си — помисли си учудено Палас. — Целувала съм го, правили сме любов. А сега не мога да си спомня защо…“

Но сега, когато гледаше от олимпийски висоти, всичко й стана ясно. Отговорът беше очевиден — беше го избрала, защото той не беше Каин, дори бе негова пълна противоположност. Висок и русокос, красив, с героично излъчване, добър човек във всеки смисъл на думата, любящ и състрадателен, романтичен и смел.

С пуста душа. Красива обвивка, крехка като на празно яйце.

Това беше последната противоположност — Каин какъвто изглеждаше, такъв си и беше. Затова и той никога нямаше да се пречупи така, както се е пречупил Ламорак. Той беше твърд и непоколебим.

— Тогава ще направим следното — рече Ма’елкот, обръщайки се отново към Тоа Сител, който стоеше наблизо. Ламорак продължаваше да виси в юмрука му, забравен. — Аз съм Ма’елкот. Аз не бягам. Не се крия. Ако Бърн не успее да открие мрежата, аз ще се изправя очи в очи срещу Каин на арената.

Тоа Сител го погледна разтревожен.

— Ма’елкот…

— Не. Ако се скрия в двореца си, планът на Каин ще успее. А аз ще го разруша с един-единствен удар: ще съм там наистина.

Той разтвори юмрука си и Ламорак се стовари на пода.

— От самото начало не ми харесваше идеята за използването на фантазията. Това щеше да е фалшификация, измама, а аз не лъжа Децата си. Наистина ще извърша този ритуал. Ще отнема животите им на арената. Ще приема спомените на Палас Рил и твоите, Ламорак, колкото и да ми е неприятно да поглъщам такива безполезни неща.

Императорът се приближи към Тоа Сител и го погледна.

— Продължете с издирването на Каин. Ако успеете да го заловите преди ритуала, добре. Ако се наложи да бъде убит, то нека бъде така. Все пак подозирам, че няма да го намерите. Той е твърде изобретателен; твърде безмилостен. Но аз съм нещо повече от него. Аз съм Ма’елкот. Каквото и да се случи, ще бъда готов. — Той сплете пръстите на силните си ръце, изви ги навън и кокалчетата му изпукаха като поредица от фойерверки. — Ще бъда подготвен и ще го убия със собствените си ръце. А след това ще приема и неговите спомени.

Гласът бе възвърнал предишната си енергия; водовъртежът на Потока, който го захранваше, беше събрал невъобразимо количество сила.

— Тогава ще бъде сложен край на всичко.

„О, Хари — помисли си Шана и от ново затвори очи. Тя приемаше хладнокръвно смъртта на тялото си, но новата звезда, която беше изгряла в Каин, се бе оказала неочаквано привлекателна, с такава изненадваща красота; като цъфнала в пустинята роза. — Ще издържа. Ще намеря начин. Да те предупредя. Да ти помогна. Все някак.

Мисля, че ще успея да остана жива толкова дълго.“