Матю Удринг Стоувър
Героите умират (57)

17.

— ’Стратор, обажда се онзи Шоумен Клиърлейк от „Най-новото от Приключенията“. Иска да излъчи на живо в мрежата събирането на Каин и Палас.

— Кажете му, ъъъ… не, кажете му „не“. Отговорът е „не“.

Артуро Колбърг гризеше ноктите си, докато гледаше. Каин, винаги професионалист, винаги даващ си сметка за драматургичните изисквания, настоя Ламорак и Талан да придружат него и Величеството, въпреки нарастващата опасност от откриването и арестуването му. Приготовленията отнеха само няколко минути — наложи се да доведат кон за Ламорак, както и тежки наметала и шапки за всички, за да се предпазят от дъжда, изливащ се върху улиците на Лабиринта. Не можеха да рискуват да минат през подземията, беше твърде опасно — там сигурно имаше прекалено много Поданици, укриващи се от дъжда.

Беше събран отряд от дванайсет Поданици на Кант, чиято задача беше да прикриват групата отпред и отзад и да отвличат вниманието на любопитните войници. Всички трябваше да се придържат близо един до друг, защото дъждът се беше усилил толкова, че имаше видимост само на десет-петнайсет метра, но това щеше да попречи и на войниците — така че в края на краищата даже имаше полза от дъжда.

Колбърг беше уведомил екипа на „Най-новото от Приключенията“ само секунди след като Каин обяви, че знае къде е Палас. Този Клиърлейк имаше добра интуиция; Колбърг вече си представяше сцената: очакването, приближаването, първият поглед, очите им се срещат, диалогът — и край.

Трябваше да прекъснат преди целувката, малко преди първото докосване — това щеше да е абсолютно експлозивно. Това можеше да удвои предварителните поръчки на кубове със записи…

Рисковано беше — винаги е страшно рисковано, когато участва Каин, а сега и Бордът на директорите дишаше във врага на Колбърг. Тук беше нужна лична инициатива, нещо рядко срещано сред Администраторите, дързост и увереност, характерни за — дори и наум, Колбърг беше способен единствено да прошепне думата — за Бизнесмен.

Кръвта във вените му препускаше, вдъхвайки му кураж. „Давай смело, покажи им!“

На екрана с двеста и седемдесет градусовата панорама, показващ гледната точка на Каин, се виждаше как отрядът пресича Пътя на измамниците с наведени глави под изливащия се порой. Колбърг едва ли разполагаше с повече от минута, за да вземе решение, но ако Каин можеше да се забави, да речем, десетина минути — достатъчно, за да може новината да обиколи програмните центрове на мрежата — всеки щеше да пожелае късче от това събитие, всеки по света… Защо да го дава само на „Най-новото от Приключенията“?

Те ще платят, всичките ще платят. Ще се втурнат вкупом като стадо леминги; как биха могли да се удържат? Нито един канал не би си позволил да е единственият на пазара, който да не покаже Каин и Палас на живо. Лицензните такси за тези пет минути биха могли да покрият разходите за цялото проклето Приключение, с милиони печалба!

След като веднъж взе решението, Колбърг, без да губи време, нареди Студията да се приготви за режим на приемане. Сто марки на секунда? Хиляда? Той предостави на служителите от Търговския отдел да определят цената, от която програмните директори да скърцат със зъби и да си скубят косите, но да я приемат. После се обади в офиса на „Най-новото от Приключенията“.

— Дайте ми Шоумен Клиърлейк — каза припряно той. — Тук е Биз… Администратор Колбърг.

„Но не за дълго, чувствам го. Няма да остана Администратор още много дълго време.“