Матю Удринг Стоувър
Героите умират (77)

10.

Докато Бърн я гледаше как тича, той я разпозна — това беше оная дива кучка, която момчетата му бяха заловили заедно с Ламорак; същата, на която Каин бе помогнал да избяга от донжона. Когато жената се откъсна напред от преследващите я Котки и изчезна в една от уличките, които продължаваха нагоре към града, той удари с юмруци по каменната стена и изруга толкова грубо, че стоящият до него Котешко око потрепна.

Котките се бяха престарали; всеки един от кръвожадните идиоти искаше да участва в убийството. Не бяха оставили достатъчно хора на дока и сега кучката щеше да се измъкне.

Нещо прищрака в главата на Бърн, когато си спомни гладките извивки на мускулите й, златистата кожа на тялото й, изпънато върху масата на майстор Аркадейл. Известно време се бори с изкушението да слезе от моста и лично да се заеме с преследването й. Представи си как я сграбчва в някоя задънена уличка, сам, как я притиска до грапавите тухли на фабрична стена…

Аркадейл я беше дупчил със сребърните си игли; самият Ма’елкот я беше разпитвал с пълната сила на ума си. Единственото, което беше разкрила и на двамата, бе името си.

Бърн не се съмняваше, че на него ще разкрие не само това, но и повече.

Щеше да му разкрие всичко.

Топлината, която се разля в слабините му, едва не го накара да скочи от моста.

Но долу, на онази лодка, се криеше и вражески заклинател с невероятна сила; Бърн нямаше как да знае със сигурност, но се осмеляваше да се надява, че това е Смешника Саймън. Нито той, нито Ма’елкот очакваха проверката на доковете да донесе нещо, но когато онзи Щит се издигна — онова шибано нещо с размерите на храма на шибания Дал’канит — когато издържа срещу три огнени заклинания на Ма’елкот, Бърн вече знаеше, че мястото му е тук. Ма’елкот нямаше да приеме извинения за поредния провал.

Все пак половината докове долу бяха в пламъци; трябваше да хване един или двама актири, за да има върху кого да стовари вината. След всичките огньове, експлозии и битки и след провалените набези от миналата седмица, анханците бяха започнали да се страхуват повече от собственото си правителство, отколкото от актирите.

И онази невестулка Тоа Сител щеше да стои до Ма’елкот и да му шепне в ухото, че Смешника Саймън трябва да бъде предаден на Кралските очи, че е по-добре Котките да бъдат поверени на някой друг, някой по-компетентен…

Не, Бърн щеше да стои на този мост, докато неговите Котки обградят и заловят всички, които се намираха там долу.

Погледът му беше привлечен от проблясък на синьо-бяла сила и лодката бавно се отдалечи от брега. Бърн се усмихна и промърмори под носа си:

— И къде си мислиш, че отиваш, приятелче? — После произнесе по-високо и по-отчетливо: — Ма’елкот.

ТУК СЪМ, БЪРН.

Наистина беше там; Присъствието, потрепващата, жужаща сила, изпълваща всеки процеп в душата на Бърн, граничещият с оргазъм стоплящ трепет, вибриращ в ушите му, разтеглиха устните му в похотлива усмивка.

— Още една огнена мълния.

БЪРН, ЗА ДА ПРОИЗВЕДА ТЕЗИ МЪЛНИИ, ИЗВЛИЧАМ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО МНОГО СИЛА ОТ ЛЮБИМИТЕ МИ ДЕЦА. САМО ПРЕДИШНАТА ОТНЕ ЖИВОТА НА ОСЕМ ОТ ОТСЛАБЕНИТЕ МИ ДЕЦА. ИЗПОЛЗВАЙ ГИ МЪДРО.

— Добре — процеди той през зъби, замаян от могъществото. — Щом трябва. Нуждая се от тях, Ма’елкот, те се измъкват.

МНОГО ДОБРЕ.

Жуженето утихна, премина в мека топлина и като че ли го издигна на пръсти. Котешкото око, който стоеше до него, отстъпи дискретно встрани. Бърн усети мъничките пламъчета да пъплят по кожата му, пламъчета, които не го изгаряха, а го галеха като пръсти на любовница. Баржата продължаваше да се поклаща на мястото си; беше се отдалечила само на няколко инча и около нея не се забелязваше никакъв Щит. Бърн издигна единия си юмрук към небето и протегна другия в посока към баржата.

— Даааа — изсъска той, събирайки цялата си сила за този последен миг на сексуално удоволствие. — О, да…

— Милорд графе!

Резкият вик на Котешкото око привлече погледа му и той едва успя да задържи удара. Котешкото око сочеше на север, покрай Пътя на благородниците, който отделяше Индустриалния парк от Града на пришълците.

По него тичаше насам онази дива кучка.

След нея се появиха десетина Котки, които я преследваха. Пред очите на Бърн четирима от тях се отделиха от групата, спряха и стреляха с арбалетите си. Дивата кучка като че ли беше ясновидка — тя отскочи встрани точно толкова, че да пропусне стрелите покрай себе си. Без да спира, без дори да забавя крачка, тя продължи да тича напред и дори шестте Котки зад гърба й, които не бяха спрели, за да стрелят, започнаха да изостават.

Силата запулсира в гърдите му и той вдигна юмрук, за да запрати огнената вълна по улицата и да изпържи кучката в собствения й сос. Но Пътят на благородниците беше пълен с граждани, които се бяха струпали страхливо покрай магазините, ала не си тръгваха, а продължаваха да наблюдават; неколцина се бяха скупчили около две или три тела, които сигурно бяха улучени от заблудени стрели и лежаха отпуснати на улицата. А Ма’елкот адски се вбесяваше, когато страдат невинни граждани.

Моментното му колебание, породено от тази гледка, и последвалите размишления, му струваха изстрела. Тя вече тичаше по дългата извита арка на Моста на рицарите, а зад нея, буквално на огневата му линия, се виждаха преследващите я Котки.

Бърн хвърли един бърз поглед към баржата. Не се виждаше никакъв Щит — вражеският заклинател сигурно лежеше в безсъзнание след разбиването му — а Котките се приближаваха предпазливо, на прибежки. Щяха да достигнат баржата, преди той да успее да се отдалечи от дока. Защо да не си достави удоволствие?

Той се обърна към Котешкото око.

— Хвани я, Микли. Не я убивай, просто я хвани.

Котешкото око се усмихна през сребърната си мрежа и извади меча си.

— С удоволствие, милорд графе.

Той свали качулката от главата си и въздъхна доволно.

После пристъпи в средата на моста, очаквайки приближаването на момичето, и леко присви колене, навеждайки се напред. Микли беше превъзходен фехтовач; бърз като мълния, той удряше винаги право в целта. През последните няколко месеца Бърн лично наблюдаваше тренировките му. Той не се съмняваше, че Микли ще изпълни съвсем точно заповедите му.

Дивата кучка дори не забави ход. Тя се носеше към него с такава скорост, сякаш се канеше да го събори на земята. В последната секунда Микли отскочи встрани и замахна с плоската страна на меча си към врата й, за да я просне набързо на земята. И отново почти ясновидските й рефлекси я спасиха — тя се хвърли на земята, претърколи се през глава и скочи отново на крака, с гръб към Микли, само на няколко крачки от Бърн.

Ухили му се с безумна усмивка.

— Първо него — рече тя на Бърн, а в теменужените й очи гореше маниакален пламък. — После теб. Не мърдай оттук.

— И да пропусна зрелището? — отвърна Бърн, усмихвайки се в отговор, без да сваля очи от нейните, за да не я предупреди за Микли, който бързо се приближаваше към гърба й. — За нищо на света.

Тя вдигна ръце, сякаш за да покаже на Бърн двата ножа, които държеше с остриетата надолу, покрай ръката й. После рязко се извъртя и замахна към крака на Микли, който се бе засилил да я изрита странично в гърба.

Ръката с притиснато към нея острие парира ритника, но ножът се плъзна по вшитата в кожените панталони на Микли метална мрежа. Той замахна косо към шията й, но девойката отби удара с лявата си ръка и прикрепения към нея нож. Същевременно тя замахна и прихвана китката на въоръжената му ръка. Успя да изтръгне меча му с едно бързо завъртане и блъскане с лявата ръка, но това не й се размина безнаказано; Микли беше твърде опитен, за да се опита да задържи меча си. Той просто го пусна и й нанесе силен удар с лакът в главата.

Тя пое удара, завъртя се заедно с него и се хвърли на земята; протегна бързо крака, оплете глезените на Микли и той също падна. Докато се извиваше, за да смекчи падането с претъркаляне, дивата кучка замахна назад и заби с всичка сила ножа си в основата на черепа му.

Оръжието проникна навътре със силно хрущене; тя го завъртя рязко, разрязвайки сухожилията и костите, и прекъсна гръбначния стълб на Микли.

Той се сгърчи на земята и потрепна няколко пъти, стенейки „Не… не…“, докато погледът му бавно помръкваше.

Бърн наблюдава сцената неподвижно още няколко мига. После се отблъсна от стената и посегна над рамото си, за да извади Косал.

— Знаеш ли, момиченце, започвам да си мисля, че може би си достатъчно добра, за да потанцуваш с мен.

Тя пъхна ножовете обратно в колана си, сграбчи меча на Микли и се изправи. После побутна трупа с върха на обувката си.

— Предполагам, че той щеше да се съгласи с теб, ако имаше възможност. Както и последните ми четирима партньори за танц, долу в лодката.

— Петима? — рече Бърн и повдигна вежди, преструвайки се на впечатлен. Кръвта забушува във вените му, сърцето му заби с безумна скорост, топлината в слабините му се засили. Той измъкна Косал от ножницата на гърба си и едва тогава активира магията му, стискайки го за дръжката. Миг по-късно жужащото му вибриране отекна в ръцете и зъбите му. — Пет от момчетата ми само днес?

Тя погледна оръжието му с уважение, но не и с изненада — сигурно вече знаеше за него. Кимна към останалите Котки преследвачи, които тъкмо достигаха средата на моста.

— Искаш ли да се пробвам за десет? Петнайсет? Искаш ли да се обзаложим, че мога да ги убия всичките?

Бърн поклати глава и ги спря с вдигане на ръката си.

— Ти вече си наясно, че няма да слезеш жива от този мост — рече бавно той с натежал от похот глас. — Затова не просто ще те убия. Предполагам, че вече си готова за това. Вместо това ще те изчукам. Точно тук, насред моста, пред очите на всички. Ще те провеся над оная стена и ще те изчукам. И като приключа, ще се изреди… — той кимна към чакащите Котки — всеки един от тях. После, ако все още си жива, може пък да те дадем на някой от минувачите. По моста има голямо движение. Какво ще кажеш за това?

Тя сви рамене безгрижно.

— Първо ще трябва да ме победиш.

Той повтори движението й.

— Да, добре. Знаеш ли, така и не разбрах как ти е името.

— Не виждам причина да ти го казвам — отвърна тя. — Няма да живееш достатъчно дълго, за да се наложи да го използваш.

— Давай, тогава — рече той. — Когато…

Тя скочи към него и замахна с меча си към гърлото му толкова бързо, че графът едва забеляза движението на острието. Той не се опита да го отбие, само премести Щита си така, че да предпази мястото, където се свързваха шията и рамото му. Мечът на Микли иззвъня така, сякаш беше ударил метал, и очите й се опулиха.

Той премести Щита в ръката си и сграбчи острието й. Тя се опита да го издърпа, да пререже пръстите му, но магически подсилената му ръка го държеше толкова здраво, сякаш бе забито в камък. Бърн се засмя и резна ръката й с Косал. Тя пусна меча си тъкмо навреме, за да спаси ръката си, след което отскочи назад и се претърколи по-надалече от него. Когато се изправи на крака, жената го зяпна с ококорени очи и маниакалната самоувереност, изписана в тях, постепенно започна да се стопява.

Бърн подхвърли меча й във въздуха и го разряза на две с едно замахване на Косал. Парчетата иззвъняха върху каменния мост.

— Кажи ми — рече Бърн с най-мекия си, най-мазен глас, — дали пък не започна да осъзнаваш, че си направила грешка?