Матю Удринг Стоувър
Героите умират (114)

11.

Високо над града, в Желязната стая, Палас Рил не обръщаше никакво внимание на придворните рицари, които й навлякоха ленена риза и прикрепиха оковите й към дъбова рамка с формата на кръст. Нито пък обръщаше внимание на молбата на Ламорак да му прости. Двамата бяха оковани по един и същи начин под внимателния надзор на Ма’елкот. Палас и цялата й дървена рамка бяха покрити със сребърна мрежа; внезапното изчезване на Потока от менталното й зрение най-после привлече вниманието й. Когато погледна към Ма’елкот, тя видя само един огромен мъж с изненадваща красота вместо богоподобния вихър от сила, който се въртеше край олтара последните два дни.

Отрязана от Потока, тя излезе от менталното зрение и тихо изстена от болката, която я изгаряше.

Придворните рицари понесоха като носилка рамките, върху които бяха завързани двамата с Ламорак, и заслизаха по безкрайното стълбище, водещо към предния двор на двореца „Колхари“. Там ги очакваше дълга процесия — стотици рицари, музиканти и акробати, красиви момичета с гирлянди от свежи цветя, силни млади мъже, носещи кошници със сладкиши и бонбони, които да хвърлят на тълпите. В средата на процесията се намираше огромна открита кола. Цветните гирлянди скриваха почти напълно основата й, към която бяха прикрепени две железни стойки. Носачите окачиха върху стойките рамките, върху които бяха привързани Палас и Ламорак.

Палас се озова за пръв път от два дни във вертикално положение и едва не припадна; погледът й се замъгли и всичко наоколо заплува на ярката слънчева светлина. Тогава тя видя как Ма’елкот скочи с лекота насред колата. Участниците в процесията, рицарите, всички присъстващи в двора, както и надничащите през прозорците, нададоха ликуващи викове, на които той отвърна с поклон и усмивка, предизвикали нова вълна от радостни викове и ръкопляскания.

Дори без да призовава менталното си зрение, Палас можеше да види, че той черпи сила от любовта им, че тя го издига далеч над грижите на простосмъртните. Съмненията и мрачната му решителност от сутринта бяха изчезнали без следа; тук, в присъствието на своите Деца, Ма’елкот можеше да съперничи на самото слънце с цялата му мощ и божествена красота.

Тя погледна към Ламорак, към нараненото му тяло, което беше разпънато също като нейното, и очите му, затворени в безмълвно страдание. После наведе очи към собственото си тяло, към ленената риза, по която бяха започнали да избиват петна от просмукалата се през превръзките на гърдите й кръв. След това отново се обърна към Ма’елкот, който даваше знак с ръка да се отворят портите. Тя опита да активира менталното си зрение, да се потопи в спокойствието, което я беше поддържало в Желязната стая, но болката в китките и глезените, агонията, която я обземаше при всяко вдишване на прободения й бял дроб, врявата, която се вдигаше наоколо — всичко това й пречеше да достигне до желаното убежище.

Тя беше съвсем сама и не можеше да се докосне дори до най-слабия пулс на песента на живота, за да намери утеха.

Вратите се отвориха широко и лицето на Ма’елкот като че ли се озари от своя собствена, вътрешна светлина. Събралата се отвън тълпа посрещна появата му с гръмогласен рев.