Матю Удринг Стоувър
Героите умират (65)

25.

Техниците в центъра седяха зад пултовете си и гледаха безмълвно, опулили очи от смайване. Нито един не се осмели да каже нещо, да зададе някой от въпросите или да отправи някоя от забележките, които се въртяха в главите на всеки от тях.

— Това — натърти Колбърг — беше неизправност на апаратурата. Ясен ли съм? Неизправност. Знаете си работата. Вършете я.

Техниците бавно дойдоха на себе си и първо един от тях, а после и друг, а накрая всичките се заеха с изключването на прехвърлящата апаратура и прекъсването на сетивната връзка при директните зрители.

Артуро Колбърг притисна към меките си разплути гърди своя юмрук, натъртен при удара в бутона за извънредно прехвърляне. Болезнено съзнаваше колко малко е спал; замаскираното от амфетамините изтощение беше резултат от непрекъснатата нервна възбуда през последните три дни, особено през последните двайсетина часа, откакто Каин отново беше онлайн.

Избиваше го на сън в креслото, въпреки наркотика; вече почти беше изпаднал в приятна дрямка, когато подскочи от фразата на Каин за свалянето на правителството, „общо взето, подобно на нашето“. Колбърг се бореше героично срещу мъглата в главата си, докато слушаше с нарастващо недоверие разговора, който последва, и се проклинаше за липсата на бдителност, за нерешителността си. Беше се забавил твърде много и беше допуснал да се каже прекалено много. Когато ужасът му надделя над естествената му инертност и той натисна бутона, вече беше твърде късно.

Би трябвало да изпитва чувство на триумф, макар и мъничък, но все пак триумф — най-накрая беше спипал този кучи син, най-накрая беше показал и на Каин, и на Майкълсън кой командва тук. Но вместо това чувстваше вкус на прах в устата и неспокойно свиване на стомаха.

„Той знае. Каин знае.“

Колбърг погледна през огледалния прозорец надолу, към прехвърлящата платформа, на която Майкълсън тъкмо вдигаше очи към Техническия център.

„Той гледа право към мен. Но… това е нелепо. Откъде би могъл да знае, че съм тук?“

Един от техниците подсвирна тихичко и прошепна със страхопочитание:

— Доста ядосан изглежда.

Друг от техниците неуверено се усмихна.

— Съвсем различно е усещането, когато гледа по този начин към теб, нали?

Колбърг изсумтя и натисна бутона на интеркома, за да се свърже с охраната.

— Колбърг е. Изпратете екип срещу безредици в „Кавеа“. В пълно снаряжение.

Една от причините, поради която Актьорите никога не се прехвърляха по време на Приключение, беше, че емоциите, които сега изпитваше Каин, се предаваха по химически път в кръвоносните системи на пет хиляди директни зрители. Дори вкарването на транквиланти чрез венозните системи на симкреслата не можеше да елиминира вероятността да възникнат проблеми.

А го имаше и Майкълсън, който не беше получил никакви транквиланти!

Колбърг едва беше успял да свърши разговора си, а Майкълсън вече се бе изправил и започна да слиза бавно и внимателно по дългото стълбище встрани от абаносовия зикурат на прехвърлящата платформа.

Колбърг стисна устни и забарабани с пръсти в една и съща последователност — показалец, среден, безименен, кутре — отново и отново, сякаш подражавайки на четиритактов барабанен ритъм. Трябваше да каже нещо, да направи нещо, което да задържи Майкълсън на платформата, поне за няколкото минути, през които щяха да дойдат охранителите с червените си брони, лепкавата си пяна и мощните си пушки с гел-патрони.

Той включи високоговорителите и усиленият му глас прогърмя в „Кавеа“:

— Майкълсън? Ъъъ, Каин? Моля останете на платформата. Имаме неизправност в апаратурата за прехвърляне. Опитваме се да я оправим в момента; има шанс да успеем да ви върнем обратно незабавно.

Това би трябвало да го задържи. Колбърг насочи вниманието си към реалните си проблеми. Първо, трябваше да намери някакъв начин да успокои управителите на Студията по целия свят — те вероятно щяха да започнат да се обаждат, да крещят, да ругаят и по различни начини да изразяват разочарованието си от прекъсването на Приключението на Каин. Колбърг очакваше тези обаждания да започнат всеки момент, но това не беше най-големият проблем.

Той очакваше — по-скоро се боеше, че ще последва — обаждане от Борда на директорите. Трябваше да измисли някакво обяснение. При самата мисъл за разговора с празния екран и дигитално модулирания глас червата му се свиваха на възли и в гърлото му засядаше буца. Имаше нужда да си върне онази увереност, онази инерция, която беше набрал с предаването на живо, но сега му изглеждаше, че е изгубил доста повече, отколкото е спечелил. Той отвори с треперещи пръсти кутията и извади още една капсула. Извърна се от техниците и я преглътна с мъчително усилие, без вода.

— Ъъъ, ’Стратор? — обади се неуверено един от техниците. — Сигурно ще искате да видите това.

— Нямам никакво време… — започна Колбърг раздразнено, но гласът му веднага секна и устата му внезапно пресъхна, когато машинално погледна в указаната му посока.

Долу, в „Кавеа“, Майкълсън се носеше по дългата рампа на централната пътека, устремен към вратата.

Това можеше да се превърне в проблем.

Но на Колбърг му плащаха именно за да разрешава проблемите. След само миг колебание той отново се свърза с охраната.

— Пак е Колбърг. Изпратете трима души от отряда за борба с безредици в офиса ми. Не в „Кавеа“, не в Техническия център, а в моя офис, разбрахте ли?

Асистентът му вече си беше тръгнал след края на работното време; щяха да имат уединението, от което Колбърг се нуждаеше.

— И нека да не са от общия състав, а от специалистите. Искам трима специалисти в офиса си и още трима специалисти тук, в Техническия център. Наредете им да задържат Хари Майкълсън и да го ескортират до офиса ми. Разрешава се да употребят сила.

Той се обърна към техниците и погледна изплашените им лица.

— Когато Каин дойде тук — а той ще дойде, не се заблуждавайте, насам се е насочил — му кажете, че го очаквам в офиса си. Нито повече, нито по-малко. Скоро ще дойдат трима от охраната, за да го отведат там. Най-добре не говорете много-много с него. Смятам, че той, ъъъ… възнамерява да нарани някого. По-добре направете така, че да не сте вие.

При тези думи той се насочи към вратата на Техническия център, с цялата бързина, на която беше способен.