Матю Удринг Стоувър
Героите умират (124)

21.

Всичко се беше объркало.

Кралят на Кант не беше напуснал наблюдателницата си на най-горния ред седалки. Той бе дал сигнал за атака, когато Каин хвърли мрежата. Верният стар Деофад се хвърли на арената и омагьосаният му меч Лутан заблестя като нажежено желязо в ръцете му. Вече бе посякъл един мъж и се биеше с втори, когато първите Поданици успяха да излязат на пясъка до него. Никой от тях не забеляза трескавото ръкомахане на Величеството и дерящите гърлото крясъци: „Не! Върнете се!“, когато той разбра, че налудничавият план на Каин се беше провалил. Ма’елкот беше наистина тук, и макар в момента да бе зает да убива Каин, на Величеството му беше пределно ясно, че е време всички благоразумни хора да търсят изход оттук.

После вратите се отвориха и анханската конна гвардия нахлу с тропот. Деофад все още се мяркаше някъде долу, под меча му летяха стоманени парчета от вражески брони — но конниците нападнаха биещите се и започнаха да пронизват наред с копията си Поданици и веселбари. След това започна земетресението и се появи онзи страховит глас, който като че ли се чуваше отвсякъде и отникъде.

Ала Величеството успя да запази хладнокръвие сред пищящите и блъскащи се граждани, които се тълпяха около него. Той дебнеше за първата възможност да се махне оттук, избягвайки да поглежда към Палас Рил, която грееше като слънце.

Внезапно върху него падна сянка и топлината на светилото изчезна. Стадионът се потопи в златист блясък с тъмнозелени оттенъци — слънцето сякаш сияеше от дъното на някакво дълбоко езеро. Кралят не можеше да проумее що за облак може да хвърли подобна сянка и когато погледна нагоре…

Видя надвисналата над главата му ръка.