Матю Удринг Стоувър
Героите умират (75)

8.

Ягодовочервеният шевиот на Бърн изпъкваше сред сивите кожи на Котките. Те се бяха събрали в караулното помещение до Моста на рицарите, откъм страната на Стария град; близо двеста души с почти еднакво телосложение, целият отряд.

Гуляите и лудориите, които изпълваха нощите им, бяха забравени; всеки мъж в стаята гледаше с изражение на мрачна решителност. Всеки мъж в стаята знаеше, че може да влезе в схватка със Смешника Саймън; всеки мъж в стаята чувстваше липсата на шестимата мъже, които бяха изгубили живота си в проваления набег отпреди по-малко от седмица; всеки мъж в стаята бе изгубил другар, приятел.

Всеки мъж в стаята се бе заклел в сърцето си, че ще отмъсти за тях.

Зад Бърн стояха онези от хората му, които той беше решил да нарече Котешки очи — четирима от най-смелите му мъже, които носеха сребърни мрежи върху шапките си. Планът на Бърн беше прост. По едно Котешко око щеше да съпровожда всеки прайд и той щеше да описва на водача на прайда всеки човек, когото виждаше. Ако посланието беше истинско и сребърната мрежа предпазваше от въздействието на Наметалото и другите влияещи върху съзнанието заклинания, в края на краищата някой от Котешките очи щеше да започне да описва хора и предмети, които водачът до него не вижда. Обкръжаването и залавянето щяха да протекат по утвърдените процедури.

— Императорът иска да получи заклинателя жив; всички останали може да умрат — рече просто Бърн.

Това нареждане беше внимателно обмислено; той трябваше да звучи искрено, когато кажеше на Ма’елкот, че не е заповядвал да се извърши клане. Ако момчетата се поразвихреха малко повече, това щеше да е разбираемо, предвид загубите и униженията, които бяха преживели предишната седмица. Това е разочарование, не разбирате ли? И гняв — всички тези момчета са изгубили приятели през тази седмица и предполагам, просто са си търсели на кого да си го изкарат… Бърн мислеше най-вече за Каин, като се надяваше, молеше се по някакъв начин врагът му да се окаже там.

Дълбоко в себе си вярваше, че причината Ма’елкот да не може да говори с Речта на Каин е, защото Каин е преминал окончателно на страната на Смешника Саймън — може би самият той беше Смешника Саймън, — и че по някакъв начин се е скрил под същата магическа мъгла, която толкова разстройваше императора. Бърн смяташе да задържи един от Котешките очи при себе си; представяше си как се изправя срещу Каин и силата на Ма’елкот изпълва гърдите му до степен на разтърсващ оргазъм…

А може би Палас Рил също щеше да е там. Тя беше успяла да му се изплъзне в Лабиринта, беше унизила него и хората му, но днес току-виж успее да я пипне. Да ги пипне и двамата.

Тази прекрасна картина проблесна в гънките на ума му и изкриви устните му в лека усмивка, докато даваше заповеди на Котките.

— Пазете Котешките очи — Смешника Саймън ще хвърли срещу тях всичките си сили. Ако някое Котешко око падне — Бърн изпитателно огледа мрачните лица на подчинените си, — стоящият до него взема шапката му и сам става очи на прайда. Този път Смешника Саймън няма да се измъкне. За да оцелее, трябва да победи всички ни в открита схватка.

Бърн погледна към стената на караулното, където с червен тебешир беше нарисуван знакът на Смешника Саймън — рогца и усмивка. Всъщност самият той ги беше надраскал тайно само няколко минути преди да пристигнат Котките, като имаше наум точно този момент.

— Погледнете — рече мрачно Бърн, пресягайки се през рамо към дръжката на Косал. — Вижте как ни предизвиква. Вижте как ни се подиграва.

Той издърпа бавно Косал. След това стисна здраво дръжката му и тънкото му жужене завибрира в зъбите на всички присъстващи. Бърн допря звънтящото острие до камъка с рисунката, сякаш измерваше разстоянието до него.

— А това е нашият отговор.

С едно движение на китката той замахна, удари стената и отсече едно блестящо парче варовик. То падна на земята. Бърн го подметна във въздуха с върха на Косал и ловко го улови във въздуха. После протегна ръка, за да могат Котките да видят изрисуваното лице на Смешника Саймън.

— Това — рече той.

С леко усилие на волята той призова омагьосаната си сила и смаза парчето камък в юмрука си. Разнесе се пукот като от разтрошени кости и камъкът стана на пясък, на прах, който той остави да изтече между пръстите му в купчинка на пода.

Котките посрещнаха тази демонстрация с яростно спокойствие, което бе по-изразително от каквито и да е викове.

— Днес приключва приказката за Смешника Саймън — каза Бърн, — с поражение и кървава смърт. Всички по местата си.

Докато Котките се разделяха на прайдове и излизаха безмълвно от сградата, всеки един от тях се закле в сърцето си да изпълни клетвата на Бърн.