Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отвъдие (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heroes Die, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)
Корекция
ИК „Колибри“

Издание:

Автор: Матю Удринг Стоувър

Заглавие: Героите умират

Преводач: Васил Велчев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Главен редактор: Андрей Велков

Художник: Росен Дуков

Коректор: "Колибри"

ISBN: 978-619-150-282-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1190

История

  1. — Добавяне

22.

Най-плашещото е, че Ма’елкот не се страхува. Той поглежда нагоре, засланя с длан очите си от заслепяващата светлина, която се лее от голото тяло на Палас, и се усмихва като богато хлапе на Коледа. В гласа му се долавя някакво дълбоко сексуално предвкусване.

— Чамбарая, предполагам? Винаги съм те смятал за легенда.

Гласът, който му отговаря, се състои от птича песен, от трошащи се камъни и плясък на вода, от всички звуци на битката, вихреща се около нас.

НИКАКВА ЛЕГЕНДА, ДРЕБНО БОГЧЕ. СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ КАИН, ЗАЩОТО ТОЙ Е НАШ.

Чамбарая? Зяпвам изненадано. Речната богиня?

— Да стоя далеч? Разбира се — отвръща Ма’елкот с изискана учтивост. Той се отдръпва от мястото, където лежа безпомощно, и отупва ръцете си като работник, който току-що е свършил работата си. — Отдавна чакам Старите богове да се появят и да се изправят срещу мен. Надявах се да е някой по-… впечатляващ. Но и ти ще свършиш работа.

Палас свива юмрук и цветните гирлянди на платформата оживяват — те обвиват Ма’елкот, привързват ръцете му към тялото и обвиват шията му. Самата дървена платформа под краката му се огъва и оформя така, че да окове глезените му. За миг той се опитва да им противопостави чисто физическата си сила, робата му се дипли от играта на свръхчовешките му мускули. Оковите се пропукват, но успяват да го удържат. Ма’елкот поглежда надолу към цветята, които са обвили като джунгла масивното му тяло, и се усмихва още по-широко.

Той свива рамене — и удря гръм.

Засмива се — и слънцето помръква.

Повдига глава — и от потъмнялото небе пада светкавица, която влива енергия в тялото му; то се обвива в пламъци, които запалват колата и за секунда овъгляват цветята.

Последвалата гръмотевица ме оглушава и Ма’елкот се изправя ликуващ сред огнените езици.

Той вдига юмрука си с жест, който ми е познат още от Ритуала по прераждането в Голямата зала. Претъркулвам се настрани, крещейки нечленоразделни предупреждения към Палас.

Ма’елкот удря с юмрука си напред. Въздухът пламва с разтърсващ рев и мощната сила удря жена ми в гърдите — а тя разперва ръце, за да я посрещне така, както цветето разперва листчетата си, за да посрещне слънцето.

Смехът й е изпълнен с нечовешка сила. Тя посочва на север, над стената на стадиона, високо в небето.

Там се издига пулсираща кристална планина, закриваща половината небе; водораслите й придават изумруден цвят, в който проблясват сребристите тела на стрелкащите се риби. Самата река се е издигнала нагоре…

И продължава да се издига, а в единия й край се оформя сфера с размерите на село. Скоро сферата се разтваря като цвете, като морска звезда…

Това е ръка.

Ръката на Чамбарая се спуска над стадиона. Всички бойци, ветерани от стотици битки, пускат оръжията си и се хвърлят на земята, покривайки очите си с ръце, пищейки като малки деца. Гражданите се вкопчват един в друг и започват да плачат. А аз… аз просто не мога да отвърна поглед.

В какво се е превърнала Палас, за да може да направи нещо подобно?

Ръката има размерите на боен кораб, на шибан самолетоносач и се приближава към нас. Пламъците на горящата кола съскат и я загряват, изпращайки облак от мехурчета към небето. За една дълга, зашеметяваща секунда се озовавам под вода, лице в лице с един също толкова замаян шаран, който е по-голям от главата ми. След това водата се отдръпва, оставяйки подир себе си димящите останки на платформата и мен, измокрен до кости и с отрова, продължаваща да пълзи из пламналия ми крак.

Високо в небето, почти до самото слънце, ръката държи Ма’елкот във водната си хватка — в огромна капка, широка около сто метра — и аз едва успявам да го видя дълбоко в сърцевината й.

Внезапно около него започва да се кълби пара — Ма’елкот е разперил ръце и гори.

Все още не се е предал и аз не съм съвсем убеден, че Палас — или Чамбарая, все тая — ще успее да го победи.

Не съм сигурен дали изобщо някой би успял.

Претъркулвам се настрани, изкашляйки зеленикава вода, и изведнъж се оказвам до разбитото лице на Ламорак. За последните няколко дни той е отнесъл доста бой — счупен крак, строшена челюст, разбит нос, чийто оток почти е затворил очите му. Тези подпухнали очи срещат моите и постепенно започват да се затварят; ако реша да отнема живота му сега, той не може да направи нищо, за да ми попречи, и го знае много добре. Затова предпочита да изпадне в безсъзнание, тъй като ме познава твърде добре, за да си хаби дъха в молби за пощада.

— Не припадай, безполезна торба с лайна — ръмжа аз и бръквам с пръсти под превръзката, придържаща челюстта му. Внезапната остра болка го връща в съзнание и очите му започват да се въртят като погледа на уплашен кон. — Не припадай. Искам да си в съзнание за това.

— Как… Но, Каин…

С удоволствие бих лежал още ден-два тук, ала с усилие се изправям на крака. Отровеното ми бедро вече е изтръпнало около раната и пламтящата болка е достигнала таза ми.

Остават ми може би около пет минути живот.

Прескачам, залитайки, безчувственото тяло на Тоа Сител — дано коварното дребно лайно се е удавило — и едва успявам да се добера до кръстообразната рамка, на която беше висяла Палас.

Тя все още се намира във въздуха над главата ми и сияе като слънце.

Палас е единствената светлина, която грее над стадиона. Отнякъде са се появили черни облаци — огромни кълбести буреносни облаци, които облизват небето с езиците си мълнии.

Единственото, което трябва да направя, е да се добера до нея и да я хвана с ръце — и ще спася и двама ни. Но тя е твърде далеч, носи се над главата ми като родена от въздуха…

Викам името й, отново и отново, но са се появили ветрове, буреносни вихри, които открадват звуците от устата ми и ги захвърлят небрежно настрани. Тя не може да ме чуе; никога няма да ме чуе. Може би ако успея да се изкатеря по рамката, да се задържа на върха и да скоча…

И двата крака адски ме болят — дясното коляно и пламтящото ляво бедро. Стена, докато се опитвам да се изкатеря по кръста… и тогава виждам Бърн.

Той е долу на арената, крещи, ругае и рита войниците, които са се свили на земята около него. Успявам да разчета по изкривените му устни как крещи на някого „просто застреляй тая шибана кучка“, но никой от хората наоколо не е въоръжен с арбалет, а Котките, които все още се сражават на групички с Поданиците, са твърде далеч, за да го чуят.

Бърн вдига глава — в светлината на Палас чертите на лицето му са неразличими — и нещо пресмята. Накрая взема решение, издига Косал над главата си, коленете му се подгъват…

И той скача.

Едновременно с мен.

Бърн лети нагоре като стрела. Аз подскачам с последните си сили, опитвайки се да пресека пътя му. В началото имам преднина от петнайсетина фута, но това не е достатъчно, закъснял съм, твърде съм бавен… Протягам ръце… и пръстите ми докопват върха на ботуша му, в който се вкопчвам с всички сили.

Двамата се завъртаме във въздуха. Аз падам ли, падам, изпускам ботуша на Бърн и ударът в пясъка ми изкарва въздуха.

Оставам да лежа там и крайниците ми потрепват като на умиращ, докато се опитвам да си поема въздух. Когато накрая успявам да вдъхна дълбоко, над мен пада сянката на Бърн, чийто силует се очертава на фона на проблясващите буреносни облаци.

— Какво пък, по дяволите — успява да надвика воя на вятъра той. — Умея да се приспособявам към ситуацията. Значи, ти ще си пръв.

Той вдига Косал и поглежда към блещукащото острие.

— Знаеш ли, отдавна чакам този момент.

— Да, аз също.

Прихващам с крак глезена му и го ритам с другия по коляното, но той познава тази хватка и без малко да изгубя крайника си. Бърн подгъва коляно, за да смекчи удара, и замахва с Косал към бедрото ми; едва успявам да се претърколя назад, за да избегна удара. Както съм по гръб, се засилвам и скачам на крака, докато той издърпва Косал от пясъка.

Отстъпвам назад, като оглеждам земята около себе си, за да не се спъна в някой от гърчещите се войници. Той идва към мен, прокрадва се по котешки и леко поклаща острието на високо вдигнатия меч. Усмивката на лицето му сигурно е същата, каквато виждат хората на моето лице, преди да ги убия.

От тази страна въобще не изглежда весело.

Над главите ни боботи гръм и проблясващата светкавица ми подсказва, че другата битка, по-важната, все още продължава — Палас и Ма’елкот се бият пред очите на двайсет хиляди ужасени свидетели.

Никой не гледа към мен и Бърн. Никой не се интересува от този незначителен двубой в калта.

Този път съм лишен от блясъка на славата.

Той е значително по-силен от мен, нечовешки бърз, техниката и балансът му са по-добри от моите и има меч, който може да пререже всичко. Да не споменавам за Щита му, който го прави практически неуязвим.

Така или иначе, ще го убия.

Трябва. Защото Палас не може да се занимава и с него, а между тях двамата стоя само аз.

Оглеждам се, а той се затичва към мен със скоростта на мълния, изминавайки трите метра за едно мигване на окото; острието на Косал разсича туниката ми с лекота, а аз едва успявам да се извъртя настрани. Докато Бърн прелетява по инерция покрай мен, го улавям за ръката, от което той губи равновесие, а аз му нанасям саблен удар с длан през гърлото.

Бърн отпуска брадичката си и поема удара с устата си — дори не успявам да му пусна кръв — но ботушът му се плъзва по мокрия пясък и той пада по гръб. Няма смисъл да се опитвам да се възползвам от това — и без това не мога да го нараня. Обръщам се и побягвам толкова бързо, колкото ми позволяват ранените ми крака.

— Хей, Каин? — вика той подигравателно зад гърба ми. — Някога можеше да ме надбягаш!

След това вече е по петите ми. Чувам тропота на ботушите му, но вече съм стигнал до мястото, което бях зърнал при онова рисковано оглеждане. Монашеското му обучение ми спасява живота — когато се хвърля към гърба ми, той издишва рязко, произнасяйки нещо като „ки-йя“. Хвърлям се напред и се претъркулвам през рамо. Косал изсъсква във въздуха на мястото, където преди малко се е намирал вратът ми, а когато се изправям, в ръцете си държа мрежата.

Бърн се спира и навежда глава настрани, без да спира да се усмихва.

— И какво си мислиш, че ще направиш с това?

— Разпозна ли я, Бърн? — казвам аз. — Същата, която наблюдаваха четирите ти мъртви момчета.

— И какво?

Изтеглям дългия извит боен нож от канията под мишницата ми.

— Пазех я, за да те убия с нея.

Той изсумтява. Проблясва мълния и се разнася гръм.

— Действай тогава.

И аз действам.

Не хвърлям мрежата върху главата му, както постъпих при Ма’елкот. Бърн е роден боец, истински воин, никога няма да мога да го хвана така. Вместо това използвам невероятните му рефлекси срещу него — замахвам с мрежата като с камшик срещу главата му.

Той я отбива презрително с Косал, но мечът не е бил у него достатъчно дълго, не чак толкова, че да му свикне напълно — той парира мрежата с острието на Косал. То я разсича на две, така че вместо да се увие около него, половината мрежа се пльосва върху лицето му. Бърн примигва, но това ми дава достатъчно време, за да се нахвърля върху него с ножа.

Той знае как се бия. Знае, че предпочитам сърцето, затова не се целя в него — сигурно там е фокусирал своя Щит. Вместо това се хвърлям ниско и забивам един фут студена стомана в слабините му, право в бедрената става.

Ножът застъргва в костта и дръжката трепери в ръката ми. Бърн изпъшква и издава приглушен стон. Забивам ножа още по-надълбоко, право в ставата. Когато свръхсилните му мускули се стягат около острието, аз натискам ножа надолу, облягайки се с цялата си тежест. Дръжката се чупи и остава в ръката ми.

Той ме поглежда с изненадано пребледняло лице — не може да повярва колко лошо съм го ранил.

Пускам дръжката на земята. Ръката ми се плъзва под туниката за втория боен нож и за метателното острие, което се намира в ножницата на гърба.

Над главата ми просвистява Косал.

Хвърлям се настрани, но усещам как се врязва в ботуша ми — за части от секундата се сбогувам с половината си ток и парче от петата ми, голямо колкото палец. Отдръпвам се пълзешком назад, а Бърн ме следва, ръмжейки от болка при всяка стъпка.

Не мога да повярвам, че изобщо е в състояние да стои на крака, камо ли да върви, а сега, на всичко отгоре, дори се затичва!

Хвърлям се настрани и се претъркулвам. О, боже, о, боже, това беше най-добрият ми удар. Всеки нормален човек щеше да е припаднал от болка и всичко вече щеше да е приключило…

— Бягай, Каин — изпъшква той, хриптейки от болка. — Пак ще те хвана. Пак ще те убия. Хайде, бягай.

Вярвам му. Въпреки че ножът ми се вряза в костта му и преряза хрущяла на бедрената му става, причинявайки му такава болка, каквато не мога дори да си представя, това като че ли изобщо не го е забавило.

Ще трябва да го излъжа някак.

Изправям се и чакам.

Косал е тежко оръжие и магическите мускули на Бърн не могат напълно да компенсират теглото му; замахването с подобен меч нарушава равновесието по начин, който няма нищо общо със силата. Този път не се хвърля към мен — може би заради стоманата в бедрото му.

Той прави няколко плъзгащи се крачки и очертава къса дъга с острието на меча, запазвайки идеално равновесие.

— Онази девойка воин, приятелката на Палас — казва той с небрежен тон, — беше по-добра от теб.

Свивам рамене.

— Тя струваше колкото нас двамата заедно, Бърн.

— И беше хубава. Чука ли я?

Оставям кретена да си мисли, че номерът му минава; в гласа ми се промъква злоба:

— Кучи син, ще ти…

И това е единственото, което успявам да произнеса, защото той отново се хвърля върху мен. Решава, че ме е хванал неподготвен, но всъщност е точно обратното. Избягвам смъртоносното жужащо острие на Косал и пристъпвам към него, стиснал ножовете с остриетата надолу, покрай китките ми. Има няколко неща, които не може да се научат в Манастирското училище. Едно от тях е кали.

Внезапно се оказвам толкова близо до него, че мога да го целуна. Докато той се опитва да се отдръпне назад и да замахне с меча, се прилепям в тялото му, блокирам китката му с острието на единия нож, а другия прекарвам през гърлото му. Щитът му отблъсва острието от шията, но другото се забива дълбоко в ръката му.

Той изръмжава в лицето ми, но се учи много бързо. Когато опитвам същия номер отново, този път към лицето и сърцето му, за да нанеса смъртоносен удар, той пуска Косал и вдига ръце, пресрещайки остриетата с тях. Стоим лице в лице в продължение на една безкрайна секунда, докато ръцете ни се мятат в убийствена схватка. Блика кръв, и тя не е моята, но той е по-бърз от мен. Нанася ми страничен кос удар по главата, от който ми излизат свитки от очите, последван от страничен ритник с коляно, след който се разнася хрущенето на счупените ми ребра, и докато се усетя, той е хванал главата ми и се кани да ми строши врата. Много е силен и не мога да го удържа, но ето го Косал, забит в пясъка — хващам го за дръжката и усещам жужащия гъдел. Успявам само да го прекарам през крака му и да отрежа пръстите му, когато внезапно политам на една страна, а Косал — на друга.

Летя във въздуха, премятам се и се стоварвам на пясъка.

Той ме е хвърлил настрани, както отегчено дете захвърля куклата си.

Надигам се с усилие, кашляйки кръв — сигурно онези счупени ребра са се забили в дробовете ми — но той не тръгва към мен. Отново е стиснал Косал и гърбът му е обърнат към мен, защото се е отправил с куцукане към Палас.

Тя сияе над нас като звезда в бурното небе; намира се в центъра на огнена буря от светкавици и енергийни мълнии, които я бият от всички страни. Бърн, Тишал да порази гнилото му сърце, очевидно е поумнял достатъчно, за да може да определя правилно приоритетите си.

Отърве ли се от нея, аз вече няма да представлявам заплаха.

Твърде е силен; и е адски добър. Като че ли нищо, което правя, не може да му попречи.

Не можах да го победя в най-добрия си ден.

Остава ми само още един трик, доста стар, от детството ми, много преди да се превърна в Каин. Научих го от едно старо пиратско видео, което баща ми ми показа веднъж. Просто наистина се надявах, че няма да ми се наложи да го използвам.

Какво пък, след тази битка и без това няма да ставам за нищо.

С усилие се изправям на краката си, които ми се струват като чужди. Почти не ги усещам, защото отровата на Тоа Сител се разпростира в тялото ми. Изваждам двата си последни ножа, малките петинчови ками от кончовите на ботушите, и ги стисвам с всички сили, като десния нож държа с острието напред, а другия — обратно, така че острието е притиснато към китката ми.

Трябва да се получи.

Налага се да вървя приведен, защото краката ми сякаш принадлежат на някой друг. И все пак, който и да е той, очевидно им позволява да се движат инстинктивно, за да ме поддържат изправен. Навеждам все повече напред и те най-накрая се впускат в тромав, тежък бяг.

Въпреки гръмотевичния грохот на битката, която се вихри над главите ни, в последната секунда Бърн успява да чуе тропота на ботушите ми по пясъка. Завърта се, интуитивно насочил Косал напред, и острието прониква в корема ми тъй леко, както горещ нож в масло.

Мечът ме пронизва точно под пъпа и продължава да дълбае, докато жужащото му острие не се подава от средата на гърба ми.

Не боли, но е адски неудобно, защото усещам жуженето със зъбите си.

Той ме уби.

Очите ни се срещат. Бърн изглежда адски учуден; след всичките тези години не може да повярва, че най-после го е направил.

В продължение на една дълга секунда той си припомня всичките пъти, когато си е мечтал за това, залива го водопад от желание за отмъщение. В този миг на отпускане аз се навеждам напред и притискам тялото си към неговото, докато дръжката на меча не ме подпира в корема; тогава го пробождам под слънчевия сплит.

Ножът ми не влиза толкова гладко, както неговият меч, но двамата стоим там, заклещени, всеки забил оръжието си в тялото на другия.

Започвам да въртя острието, издигам го нагоре, за да разрежа мускулите и да стигна до сърцето. Внезапно ножът ми застива и аз не мога да го помръдна — Бърн е съсредоточил около него Щита си. Очите ни се срещат отново, този път за последно, защото той знае, че ще умре.

Правя въртеливо движение с лявата ръка, в която стискам другата кама, и я забивам в главата му.

Острието пробива черепа му и прониква в мозъка. Костта продължава да пука, докато нанасям няколко последователни удара, отнемайки живота на Бърн, всичките му спомени, надеждите, мечтите, похотливите желания и радостите му и ги превръщам в бъркани яйца.

Миг по-рано той беше човек. Сега е просто месо.

Бърн подбелва очи и потръпва конвулсивно. Когато се свлича в краката ми, пуска дръжката на Косал и жуженето най-после спира.

Аз стоя в средата на арената, прободен с меч. Опитвам се да отстъпя на няколко крачки, само и само да не се строполя върху Бърн и да умра там, но вече не усещам краката си. Не знам дали е заради отровата, или Косал ми е посякъл гръбнака.

Коленете ми се подгъват и политам към земята.

Май е гръбнакът — изтръпването в зъбите ми подсказва, че е улучена някаква кост.

Разпервам ръце, за да падна по гръб. Ударът в пясъка изтласква острието на Косал от корема ми.

Звездата на Палас сияе над мен и вече всичко е наред.

Стига ми и това, че ще умра с нейната светлина в очите си.