Матю Удринг Стоувър
Героите умират (18)

2.

Планината от камък и стомана, която представляваше сградата на Студията в Сан Франциско, се извисяваше над широката равнина от площадки за приземяване и паркинги. Орлите, които кръжаха около върха на планината, всъщност бяха лимузините и летящите двуместни автомобили на Незаети и Инвеститори, които очакваха разрешение за кацане.

През нощта времето се беше развалило. Лъчите на изгряващото слънце огряваха лъскавите готически арки на прозорците и блестяха в очите на гаргойлите, които клечаха върху масивните подпори. Високите гранитни стени — първата линия на защита срещу евентуално нахлуване на нисшите касти — заобикаляха целия център.

Представителите на тези касти — Работници, Занаятчии и дори няколко Професионалисти, които не бяха особено горди от средата, в която се намираха — се стичаха, блъскайки се, по широкия път към огромния портал от ковано желязо. Движението им бе ограничавано от охранителите на Студията, облечени в червени униформи, които стояха по тротоарите, хванати за ръце.

През следващия един час самият Каин щеше да мине през този портал.

В залата „Кавеа“, където имаше пет хиляди кабини за директна връзка, цяла дружина разсилни развеждаха и настаняваха богатите клиенти в техните симкресла.

В абонатните кабини Незаетите и гостите им се наслаждаваха на деликатесите и екзотичните вина, които им предлагаха сервитьорите, и обсъждаха изключителното представление, което бе изнесъл Каин на Бала на абонатите. Мненията се разделяха: повечето смятаха, че това е особено вдъхновяващ образец от драматургията на Студията, но упоритото малцинство поддържаше твърдението, че са станали свидетели на абсолютно спонтанно действие — че се е случило нещо истинско.

Но всички бяха съгласни, че събитието ги е заинтригувало силно. Мнозина бяха прекарали една безсънна нощ в очакване, а доста от онези, които бяха успели да заспят, бяха сънували, че са Каин.

В Техническия център, който се намираше над абаносовия зикурат на трансферната платформа, Артуро Колбърг раздаваше безполезни заповеди. Той все още беснееше от яд заради унижението от предишната вечер, което се наложи да изтърпи в момента на най-големия си триумф. Това вече беше прекалено и трябваше да се направи нещо.

И щеше да се направи нещо — той щеше да се погрижи за това.

Колбърг се убеждаваше, че не влага нищо лично в това. Не ставаше въпрос за суета или засегнато честолюбие. Колбърг смяташе, че стои над тези неща; разбираше, че личните му чувства трябва да се подчиняват на нуждите на поста му, и се стараеше да постъпва така. Унижението, което бе изпитал, обидата към личността му, заплахата, нямаха никакво значение; стига да пожелаеше, можеше да ги остави без последствия. Това беше нещо лично между мъжа Майкълсън и мъжа Колбърг, което лесно можеше да бъде забравено.

Но обидата, нанесена на статута му, беше съвсем различен проблем — между Майкълсън Професионалиста и Колбърг Администратора. Ако го пренебрегнеше, щеше да подкопае основите на цивилизацията.

Администраторите в цял свят имаха два девиза, два прости принципа, които ръководеха съществуването им: „Почитане на висшите, уважение от нисшите“ и „Да служим“.

Всички деца на Администраторите научаваха от ранна възраст, че те са пазителите на обществото, че всъщност те представляват оста, около която се върти светът. Под тях бяха кастите на Професионалистите, Занаятчиите и Работниците; кастите над тях бяха Бизнесмените, Инвеститорите и Незаетите. Администраторите бяха центърът, опорната точка, точката на баланс и задачата им бе не каква да е, а поддържането на цивилизацията. Администраторите получават насоки от висшестоящите и ги разпределят между нисшите касти. Администраторите се грижат за разпределението на стопяващите се земни ресурси. Администраторите управляват предприятията; Администраторите оповестяват законите; Администраторите създават богатството, което е двигателят на Земята.

Администраторите носят света на гърбовете си и не искат нищо в замяна.

Едно от най-важните умения на Администраторите, основен елемент от обучението им, беше умението да пазят достойнството на поста си. Моралният авторитет на един действащ Администратор е толкова въздействащ, че нисшите касти — и дори Администраторите с по-нисък ранг — следват указанията, без да задават въпроси; талантливите Администратори дори успяват да накарат нисшите касти да се състезават помежду си в изпълнението на функциите си, и то само за един одобрителен поглед или краткото „Добра работа“.

Но когато авторитетът на Администраторите е подкопан от грешки или слабости, нисшите касти стават невъзпитани и безотговорни — кръшкат и симулират заболявания до степен на саботаж, което всъщност нанася вреда на корпорацията. Това не бяха митове, не бяха приказки за призраци, с които да се плашат децата на Администраторите; Артуро Колбърг го беше виждал със собствените си очи.

Колбърг беше продукт на смесен брак. Баща му — компетентен, макар и не изключителен Администратор в болница в Средния запад — се бе оженил за нисшестояща, бе взел за съпруга една от Професионалистките, които надзираваше. Майката на Колбърг беше само гръден хирург, и децата на останалите Администратори, жестоки като всички деца по света, никога не му позволиха да го забрави.

Колбърг прекара детството си, безпомощно наблюдавайки как родителите на съучениците му се издигат по статут и пост, как получават интересни и бляскави назначения по цял свят. Заради глупавата си слабост бащата на Колбърг бе обречен на невзрачен живот в провинциалната болница, най-вече защото така и не можа да разбере как да поставя подчинените си на мястото им. Той дори позволи на майката на Колбърг да продължи да работи — но докато въртеше професионалната си работа, тя никога нямаше да може да се издигне в Администрацията; нямаше нищо срамно в това, да останеш в по-нисшата каста поради обстоятелствата, но да предпочетеш да си останеш в нисшата каста, бе престъпен егоизъм. Тя продължи да се занимава с операциите си, без да си дава сметка за вредата, която нанасяше върху кариерата на съпруга си и живота на единствения си син.

Но вината не бе изцяло нейна. Баща му така и не разбра колко е важно достойнството, колко е важно да се поддържа имиджът на Администратора. Слабохарактерен добряк, той предпочиташе да бъде харесван, вместо уважаван. Никога не държеше да се спазва дистанция; дори сега Колбърг се изчервяваше всеки път когато си спомнеше как баща му позволяваше на майка му да се обръща към него на публични места, без да използва учтивото обръщение, как й позволяваше да го докосва пред очите на други нисшестоящи.

Животът на Колбърг бе абсолютна противоположност на бащиния му. Той не се ожени, семейството не го интересуваше — всъщност никога не бе имал намерение да се жени. Съпругата щеше да ангажира твърде много вниманието му, щеше да пречи на аскетичното изпълняване на собствените му задължения. Той винаги бе настоявал за спазване на съответната дистанция от нисшестоящите и се отнасяше със съответното уважение към онези над него. Знаеше точно къде е мястото му в йерархията на реалността и накъде е насочен векторът на живота му.

Нагоре. Бавно може би, но винаги нагоре.

Благодарение на предаността си към работата и уменията си той се издигна от помощник-контрольор на отдел в бащината му болница до поста на собствения му баща. Един от най-славните моменти в живота на Артуро Колбърг, спомена за който той тачеше най-силно, беше денят, в който влезе в кабинета на баща си и лично му връчи призовката за принудително напускане. Беше доказал какво може да се постигне от един умел Администратор и бе доказал, че притежава всички нужни умения, въпреки смесения си произход.

Но постът на баща му не му беше достатъчен. Това бе най-високият пост в системата на здравеопазването, до който можеше да се издигне един амбициозен мъж. Сега, двайсет години по-късно, той бе сред елита, за който средностатистическият Администратор можеше само да си мечтае. Беше изпреварил всичките си съученици, родителите им, всеки Администратор, когото познаваше; той бе не само управител на студия, но и управител на Студията в Сан Франциско, онази, от която бе започнало всичко, където самият Джона Уинстън бе построил първото устройство за прехвърляне. Тази Студия бе променила не само същността на развлеченията, но и структурата на самото общество.

Когато Колбърг я пое в свои ръце, Студията бе на прага на разпадането — подигравка, същинско изкопаемо, последно убежище за некадърниците. Когато научаваха за новото назначение на Колбърг, другите Администратори клатеха глави и мрачно цъкаха с езици заради самоунищожаването на една многообещаваща кариера.

Вече не цъкаха.

Сега Сан Франциско бе диамантената диадема в цялата система на Студията, флагманската операция, престижният пазар; Сан Франциско печелеше по петдесет милиона марки на година само от списъците с чакащи за среща със звездите от Топ десет.

А когато станеше въпрос за звездите от Сан Франциско, когато станеше въпрос за Топ десет на всички времена, неизбежно се появяваше името на Каин.

Говорете каквото си искате за Бъркхарт, за Стори, Цзиан и Мкембе, подхвърляйте които си искате имена; Каин е само един. Досега не бе имало никой като него, сигурно няма и да има; често го имитираха, но никой не можеше да го достигне. Съществуваха множество противоречиви теории за нестихващата популярност на Каин; като причини се определяха красноречието му, любопитната комбинация от безпощадност и страст, странният му кодекс на честта; Колбърг знаеше, че това не са рационални обяснения.

С една дума, глупости.

Имаше точно две причини Каин да продължава да доминира на пазара за директната и недиректната публика. Първата бе кръвожадната му стръв към битките с голи ръце.

Правенето на заклинания е едно — да усетиш как силата на магията пронизва тялото ти. Връхлитането срещу врага със стоманено острие в ръка е нещо съвсем различно — нещо много по-интимно, по-брутално. Но дори това не може да се сравни с почти еротичното въздействие на чупещите се в ръцете ви кости, удара на плът в плът и внезапното замайващо чувство, което ви връхлита, когато врагът изпъшка леко — онова пъшкане, което показва, че е осъзнал поражението си — след което лицето му се отпуска и той вижда смъртта си в очите ви. Феновете на Каин живеят заради самия бой, а Каин се хвърля в битка със самоотвержеността на скачач на бънджи — той се хвърля в пространството, за да живее или да умре, просто заради тръпката.

Втората причина бе самият Колбърг.

Той бе създал Каин, бе ръководил кариерата му със същата загриженост, която повечето мъже запазват за синовете си. Каин отиваше във всяка точка на Отвъдие, където се появяваше потенциално сензационна ситуация. Колбърг го изпращаше на места, където вече имаше други Актьори — дори това да означаваше да се намеси в тяхната история и дори да поеме главната роля. Колбърг често бе критикуван заради фаворизирането му, заради стремежа си да угоди на публиката, за нарушаването на правата на другите Актьори и за съсипването на професионалната им стойност.

На всяко обвинение той отговаряше с един-единствен жест — дебелият му пръст посочваше таблицата с рейтингите на Студията. Дори второстепенните Актьори се отказаха да мърморят — все пак шансът Каин да се появи неочаквано в Приключението им вдигаше до небето броя на абонатите за всеки един Актьор в Сан Франциско.

Но Каин се опълчи на Колбърг, открито му се противопостави, дори го заплаши — това не биваше да му се разминава. Майкълсън дори не трябваше да бъде смятан за Професионалист — въобще това гъделичкане на егото на Актьорите беше стигнало твърде далеч. Какви ти Професионалисти! Актьорите не биваше да са нещо повече от Занаятчии; все пак те просто търгуваха уменията си за пари. Истинският Професионалист е член на елитно общество със собствен етически кодекс; истинският Професионалист е отговорен за резултатите от работата си.

Колбърг се усмихна мрачно. Това вече щеше да е забавно — някой да държи Каин отговорен за последствията от действията му. Това бе наистина приятна фантазия, но никой не можеше да си позволи да я реализира. Каин представляваше твърде голяма ценност.

Всъщност, напомни си той, не го беше заплашил Каин, а Майкълсън. Каин беше донесъл на Студията богатство, Каин бе най-големият успех на Колбърг.

Майкълсън бе онзи, който трябваше да получи наказание.