Матю Удринг Стоувър
Героите умират (36)

1.

Кръг след кръг рушащите се каменни пейки и пешеходни пътеки се издигаха амфитеатрално над изпъкналото петно от мокър пясък в центъра; може би цялата гигантска постройка някога е била предназначена за игри на боговете. Вътрешната стена, отделяща пясъка от пейките, някога бе имала височина от три човешки ръста. Макар сега да се рушеше от старост и заради вредните изпарения от фабриката за стомана в близкия Индустриален парк, на стената все още се забелязваха успоредните следи, оставени от диамантените нокти на драконимфите, амебовидните изгаряния от киселинната отрова, която пръскаха опашките на драконите, и белезите от арбалетни стрели, пронизали плътта на бягащите гладиатори.

Зад третия ред пейки беше разположен пръстенът от обществени тоалетни, построени преди векове за отдавна измрелите зрители. Подобни тоалетни бяха пръснати из целия град, наследство от Медния крал Тар Менелекил, който едва не бе разорил народа си със своите обществени постройки.

Уличните тоалетни в Анхана бяха построени над шахти, издълбани във варовика, върху който бе построен градът; в шахтите бяха разположени три прегради бронзови мрежи, една от друга по-ситни, които улавяха по-големите отпадъци и позволяваха на течността да се оттече в бездънните пещери под града. Покрай всяка шахта се спускаше още една, успоредна на първата. Веднъж на всеки десет дни чистачите обикаляха шахтите, събираха ценните екскременти и ги откарваха в „Анханско почистване и наторяване“ на Късметлията Джанър, в покрайнините на Града на пришълците.

Това се знае от всеки жител на Анхана; онова, което не е известно на уважаваните граждани, е, че запечатаните врати на тези отпадъчни шахти водят до една от онези бездънни пещери, през които всеки, познаващ пътя, може да се движи свободно под целия град.

Те дойдоха точно през тоалетните — деформираните, слепите, сакатите, безкраките с техните патерици и прокажените, увити в своите подгизнали от урина парцали. За да стигнат дотук, бяха преминали през помийната яма на Империята и сега рицарите на Кант, които стояха по двама край всяка врата, ги пропускаха с гостоприемни жестове надолу по натрошените каменни стъпала.

Из свежия нощен въздух се дочуваха тананикания и радостно бърборене. Групата просяци се спускаше надолу, прескачайки пейките, които предците им са можели единствено да гледат със завист, без да смеят да ги докоснат — толкова близо до арената са можели да седят само богатите дворяни. Стигнаха до високата стена, която обграждаше пясъка на арената, и я преминаха като стадо овце, като леминги, като вълна от лакоми вредители.

Пясъкът на арената, все още влажен от вечерния ръмеж, хрущеше под сандалите и завързаните с въженца парцаливи обувки, под металическите накрайници на патериците и под мазолите на босите им нозе. Близо двеста години този пясък бе попивал кръвта и екскрементите на смъртоносно ранени гладиатори, огрета, троли, огрило и джуджета; полусмляното съдържание на разпорените лъвски кореми; сукървицата от прерязаните гърла на драконите и воднистата течност от пронизаните очи на драконимфите — единственото им уязвимо място. После още сто години грамадната постройка беше стояла изоставена, но и на това бе сложен край — върху забити колове, по-високи от човешки ръст, бяха разпънати насмолени тъкани, а към ниското небе се извиха празнични огньове, отразяващи оранжевата си светлина в надвисналите облаци. Сакатите затанцуваха около огньовете, защото този грамаден каменен кръг беше Медният стадион, просяците бяха Поданиците на Кант, а тази нощ бе Нощта на чудото.

И те почувстваха нечие присъствие — призрачно усещане, което не можеше да бъде обяснено.

Един прокажен прекъсна по средата веселия си разказ за натъпканото портмоне, което успял да отмъкне, докато собственикът му му подавал монета; той усети как нещо се отърка в парцаливите му дрехи, но до него не застана никой. Просякът сви рамене и продължи разказа си. Сляпа жена усети топло дихание на врата си; тя се обърна и свали от очите си мръсните превръзки, за да погледне към новодошлия. Жената потърка очи и тръсна глава, отдавайки всичко на живото си въображение. В един момент, за кратко, като игра на сенките, върху пясъка се появиха следи от стъпки, далеч от всички крака, които биха могли да ги оставят, но рицарят, който ги забеляза, само въздъхна — внезапната му подозрителност за миг се стопи и премина в отегчено равнодушие.

Дори при най-благоприятните условия, заклинанието на Наметалото се поддържа изключително трудно; сред тълпата от непрекъснато движещи се подозрителни и цинични професионални крадци и просяци е почти невъзможно. Наметалото не оказва влияние върху физическия свят, не променя пътя на светлината, нито предотвратява отражението й; то действа единствено и само върху ума. Използването на Наметалото означава, че адептът трябва да поддържа непрекъсната ментална визуализация на околната среда, включително позициите и позите на всички присъстващи, с изключение на себе си — с други думи, адептът трябва да съхрани в съзнанието си идеален образ на мястото, но без той да присъства в него. Докато поддържа концентрацията си, адептът все още може да е видим за окото, но не и за съзнанието — на околните по магически начин им се пречи да регистрират умствено присъствието му. Сравнително лесно е, когато наблизо има само един човек, не е чак толкова трудно, когато са двама или трима.

Никой обикновен адепт не би могъл да се надява да поддържа Наметалото сред Поданиците на Кант. Никой обикновен адепт не би посмял дори да се опита — всеки външен човек, спипан на Медния стадион посред Нощта на чудото, го чакаше сигурна смърт, бърза и безмилостна, без съд и присъда.

Но никой от познатите на Палас Рил не можеше да я опише като обикновена.

„Четирийсет часа — промърмори тъничък, треперещ гласец някъде от най-отдалечените кътчета на съзнанието й. — В движение съм повече от четирийсет часа.“

Усещаше зъбите си като покрити с налепи, очите й дращеха при всяко примигване, но тя вървеше безмълвно сред тълпата, ослушваше се и се оглеждаше, оставила се на краката си да я носят накъдето пожелаят. Може би бе постъпила глупаво, като се беше доверила на онези хора, но не беше чак толкова глупава, че да не осъзнае, че е предадена.

В Нощта на чудото всички Поданици на Кант се събираха тук. Значи, някъде в тълпата се криеше мъжът, който я беше предал, който бе убил близнаците и Талан — и Ламорак. Би го убила със собствените си ръце; знаеше, че Величеството щеше да й бъде благодарен за оказаната чест.

„Освен ако — напомни вътрешният й глас със студен тон — предателят не беше самият той“; Палас не беше толкова наивна, че да свали подозренията от Краля на Кант само защото го харесваше. Тя имаше нужда от доказателства, от пръст, който да й посочи мишената, и точно тази нужда я беше довела тук. А как трябваше да изглежда това доказателство, Палас нямаше никаква представа.

Тук я бе довело неспокойното, задушаващо желание да се движи, чувството, че зад гърба й върви нещо невидимо. Тя нямаше никакъв план; поддържането на Наметалото, което правеше вече седем часа, поглъщаше голяма част от вниманието й и единственото, което й оставаше, бе да трупа впечатления за по-късно. Потънала в почти дзен състояние на медитативно съзерцание, тя просто беше отворила сетивата си към настоящето с надеждата, че то ще й даде всичко необходимо.

И получи барабанене от невидими ръце някъде в северната част на стадиона.

Там се издигаше зикурат — девет стъпала, изградени над каменните пейки, се изкачваха към масивен трон с висока облегалка, който бе изсечен от един-единствен блок от местния варовик. Бавният Поток, който изпълваше менталното зрение на Палас с полупрозрачни цветни жилки, внезапно се устреми вихрено към зикурата и се гмурна в него. Тя кимна на себе си; вътре в зикурата щеше да застане Абал Паслава Заклинателя, който щеше да осигури ефектната поява на Краля. Каин й беше описал веднъж процедурата и сега тя знаеше какво да очаква.

От еднокраките бронзови мангали плиснаха искри, без никой да ги запалва. Плътни кълба дим се спуснаха от бронзовите купи надолу по платформата и се сгъстиха до такава степен, че напълно скриха каменния трон.

Смехът и разговорите сред Поданиците бързо утихнаха; овнешките бутове и меховете с вино бяха оставени настрани. Лицата, зачервени от горещината на огньовете, се обърнаха към виещия се облак дим. Барабанът заби в маршов ритъм — в ниското от дима се появиха деветимата барони на Кант.

Палас се взря в тях с присвити очи, без особено любопитство; бяха й известни имената и репутацията на двама от тях, но тя нямаше причини да подозира, че те знаят за връзката й с Поданиците. Бароните заеха местата си на долните три реда стъпала — седем мъже и две мускулести жени, които опряха остриетата на мечовете си в камъка и застинаха, облегнати на дръжките им.

Мъглата започна да се разсейва, разкривайки неясните силуети, а след това и неподвижните фигури на херцозите на Кант, застанали на третото стъпало под върха. Палас ги познаваше и двамата — скелетоподобната фигура, облечена с мантия, бе Паслава, който продължаваше да привлича Потока; от другата страна стоеше белобрадият и флегматичен Деофад Военачалника, който някога бе служил в липкийската имперска гвардия.

Палас се беше срещнала с двамата мъже малко след като бе предложила на Величеството своята концепция за операцията на Смешника Саймън; всеки от тях можеше да е предателят.

И тогава в изтъняващата мъгла, от върха на зикурата се разнесе гласът на Величеството, дълбок и ясен като църковна камбана. Палас не долавяше в него ни най-малко напрежение — думите му се чуваха отчетливо в целия стадион; страничните Потоци, които струяха откъм върха на зикурата, й подсказаха, че Паслава усилва гласа на Краля с помощта на магия.

— Деца мои — каза той. — Тази вечер сме се събрали тук, на тази изоставена имперска арена. Ние също сме изоставени. Ние — забравените, куците, сакатите и слепите!

Между рушащите се стени прогърмя единодушният отговор на Поданиците:

— Така е!

— Ние — крадците, бандитите и просяците!

— Така е!

— Но ние не сме сами! Въобще не сме безпомощни! Ние сме силни! Ние сме братя!

— Така е!

— Арената на отчаянието трепери пред нашето братство! Силата му я превръща в Място на чудесата! Тук сте заедно със своите братя, захвърлете патериците, свалете превръзките и бинтовете! Нека сакатите да проходят, нека слепите да прогледат! Ликувайте! Деца мои, вие сте изцелени!

— ТАКА Е!

И навсякъде из Арената по мокрия пясък нападаха патерици; ръце изпълниха празните ръкави; белезникавите превръзки падаха от ясните блеснали очи; язвите на прокажените се белеха от кожата, докато и последните следи от мъглата не се стопиха и на трона не седна Негово Величество Кралят на Кант. Около главата му засия кралски ореол — отблясък от алените огньове на мангалите, които пламнаха около трона и зад него. Без да помръдне, Кралят наблюдаваше трансформацията на поданиците си.

Палас знаеше много добре, че всичко това е чист театър — тук не биваше допускан нито един истински инвалид или прокажен — но не можеше да отрече силата на този толкова обикновен ритуал, радостта, която струеше от всички, докато едновременно сваляха маските си.

Каин се беше опитал да й обясни защо Поданиците са нещо повече от обикновена улична банда, опита се да й опише почти религиозното им посвещение един на друг, чувството им за семейственост, за принадлежност към нещо, което е много повече от обикновен съюз от отделни части; Палас бе виждала това посвещение в действие, но едва сега започваше да го разбира. Освен това й стана ясно, че този обикновен ритуал правеше невъзможно вмъкването сред тълпата на някой страничен човек без помощта на магия.

И докато гледаше как Величеството слиза по стъпалата, усмихнат и спокоен, следван от херцозите и бароните си, за да приеме заедно с тях десятъка край подпорната стена, Палас трябваше да признае, че човекът знаеше много добре как да подготви едно ефектно появяване.

Тя се придвижи към стената, като внимаваше да не се сблъска с Поданиците, които се стичаха в същата посока, и успя да се приближи достатъчно, за да чуе гласа му, докато той приемаше подаръците, парите и останалите неща. Когато церемонията приключи, тримата барони откараха всичко с една количка, а Кралят слезе по стъпалата, за да се смеси с хората си и да се повесели с тях. Херцозите и бароните го последваха и скоро на Арената кипеше веселие; меховете с вино се подаваха от ръка на ръка, гласовете се сливаха в гръмогласна песен.

Палас стоеше близо до Величеството, с надеждата да успее да го придърпа настрани, за да могат да поговорят, затова чу как Абал Паслава му промърмори с нисък глас:

— Тук има магия; някой друг, освен мен, придърпва към себе си част от Потока в стадиона.

Величеството му отговори с усмивка, в която проблесна мрачно веселие.

— Добре, посочи ми го и набързо ще се разправим с негодника.

— Не мога.

— Не разбирам.

— Нито пък аз. Усещам подръпването със съзнанието си, но когато насоча вниманието си към него, то се изплъзва като слънчев отблясък в крайчеца на окото. Това определено ме притеснява.

— Не спирай да го търсиш. Междувременно прикрий оттеглянето ми; събирането на десятъка се проточи доста и закъснявам за среща.

— Ясно.

Паслава отметна глава назад и подбели очи; Потокът се завихри на спирали в Обвивката му. Той измъкна мъничка кукла от джоба си и я завъртя между пръстите си. Ластарче от виолетовия Поток се закачи за Величеството, който се отдалечи, следван от Палас.

Но тя се стараеше да се държи на разстояние — мнозина от маговете, използвали заклинанието на Наметалото, се бяха издали просто защото се бяха блъснали в някого. Веднъж или два пъти й се наложи да отскача бързо встрани, за да избягва преминаващите наблизо Поданици, и всеки път Кралят сякаш се отдалечаваше значително от нея, като междувременно кимаше и разменяше по някоя дума с кантийците. Не изглеждаше, като да върви бързо, но въпреки това тя така и не успяваше да го настигне.

Въпреки обърканото и отнесено състояние, в което се намираше, тя успя за по-малко от минута да разбере какво е направил Паслава. Сигурно бе използвал някаква по-сложна вариация на Наметалото, което използваше самата тя — всеки път като погледнеше към Величеството, виждаше, че се е отправил към другия край на Арената, като винаги се намирате твърде далеч от него, за да могат да разговарят. Палас отдаде дължимото професионално уважение към изобретателността на Паслава. Заклинанието беше доста хитроумно, макар че ако решеше, тя можеше с лекота да го разбие.

Паслава може и да беше умен, но не можеше да се мери с нея по сила.

Ала разбиването на заклинанието щеше да изисква концентрация, от която тя се нуждаеше за поддържането на собственото си Наметало. Вместо това Палас огледа арената; когато погледът й се плъзна към открехнатата врата на една от животинските клетки, Потокът се завихри още по-бързо около Обвивката на Абал Паслава и тя почувства как заклинанието леко увеличава тегленето на енергия. Друго не й беше необходимо — тя позволи на нуждата й да разговаря с Величеството да я устреми към клетката. Имаше чувството, че се носи над земята — краката й се подчиняваха на желанието й да следва избраната посока, но не и с необходимата скорост.

Тя се отдалечи от огньовете. Сумракът в животинската клетка се спусна като перде пред очите й, а обонянието й се подразни от прашния мирис на гниещо дърво и застояла урина. Тук, в тъмнината, в тази непозната обстановка, тя не можеше да си представи достатъчно ясно всичко, за да поддържа Наметалото; заклинанието се разчупи и тя се облегна разтреперана на стената.

Менталното зрение — онова състояние на съзнанието, при което то възприема Потока и може да прави и да поддържа заклинания — е медитативно състояние, което е почти трансцендентално. Когато е в състояние на ментално зрение, човек не чувства умора, не чувства страх, не чувства почти нищо; единственото, което усеща, е обкръжението си и своята воля, която адептите наричат намерение. Часове наред менталното зрение на Палас успяваше да потиска умората от защитата на семейството на Конос и изтощението от двата дни, в които бе бягала от Котките, страха и ужаса от битката, почти физическата болка от загубата на близнаците, Талан и Ламорак, чувството за вина от това, че ги бе повела към смъртта им. Но тези емоции кръжаха около нея като хиени — не бяха изгубили интерес, не се бяха впуснали да търсят други жертви. Търпението им беше почти безкрайно.

И сега, когато защитата й беше изчезнала, те се нахвърлиха върху нея; впиха зъби в гърлото й и я запратиха задъхваща се на пода.

За миг в съзнанието й се втурнаха множество лица, изблъсквайки настрани останалите мисли. Тя видя ужаса и отчаяната надежда на двете дъщери на Конос — същите усещания ги имаше и върху лицата на всички токали, преследваните, които се бяха скупчили под онзи изоставен склад в Индустриалния парк и можеха да разчитат единствено на нея… Видя непоколебимата увереност на Талан, мрачното доверие на близнаците…

И разбира се, лицето, което я накара да се просълзи — Ламорак, усмихващ се нежно, докато потупва с острието на Косал по изсечената от камък арка. „Мога да удържа тази дупка за много, много дълго време.“

„О, Карл…“ Името му, което не можеше да произнесе на глас или да спомене в монологването си, името, което условията на Студията не й позволяваха дори да прошепне, докато не се върне на Земята.

Докато не се върне на Земята, сама.

Той бе успял да удържа онази арка не повече от минута.

Хиените гризяха стомаха й, но тя беше адепт — животът и смъртта й се подчиняваха на ума й. Само за няколко секунди Палас успя да задуши хищническите мисли и скоро се изправи на крака. Не можеше да забрави в каква опасност се намира само защото беше на това място. Тя тръгна по полегатия под, подпирайки се с едната си ръка на стената. Всичко, видяно от Нощта на чудото, започна да се подрежда в главата й в определена картина.

Среща — монологна тя. — Среща по време на Чудото. Когато всеки Поданик на Кант ще се намира на стадиона. Единственото време през цялата седмица, когато ще можеш да се разхождаш из Лабиринта, без да бъдеш видяна от нито един Поданик на Кант.

В ушите й зашумя равномерен тътнеж, наподобяващ далечен прибой; лицето й пламна от придошлата кръв и Палас ускори крачка.

Величество, заклевам се… Ако си бил ти, кълна се, че ще изям гнилото ти сърце.

Ръцете й зашариха по навик из джобовете на туниката и плаща й в търсене на нещо, което би могло да й посочи следите на Краля, без да се налага да прибягва към менталното зрение, което забавяше движенията й. Тя разполагаше с достатъчно артилерия, въпреки липсата на гръмотевичния жезъл, който бе изгубила при битката с Котките — четири кестена, заредени с огнени кълба, две парчета зареден кехлибар за Хващане, мощно теке и боен жезъл, също както и не особено агресивен кристал за Омайване. В по-голямата си част това Приключение се състоеше предимно от бягане и криене; защитните й заклинания бяха изчерпани, с изключение на един Хамелеон, както и няколкото й кристални гадателски уреда. Без да има тези подготвителни заклинания, тя трябваше да използва менталното си зрение за всичко — докато поддържа Наметалото — което беше опасно и в най-добрия случай отнемаше много време.

Когато я връхлетя вдъхновението, тя се усмихна и преглътна кискането си. Решението беше толкова просто и елегантно, че чак й стана смешно. Извади от торбичката на колана си малко късче шлифован лилав кварц и настрои съзнанието си към изрязаните върху него символи. Методът бе елементарен като завъртането на ключ в ключалка — нямаше нужда да използва менталното си зрение. Кварцът се затопли в ръката й, Палас го вдигна пред себе си и на стената на нивото на раменете й запулсира прекъсната лента в приглушен пурпурночервен цвят, а на пода се появиха слабо забележими отпечатъци от обувки в същия цвят. Вариантът на Наметалото, който Паслава бе използвал върху Величеството, щеше да излъчва магия непрекъснато, докато не се изчерпа, като батерия с утечка — а дотогава тя щеше да използва това просто заклинание, за да вижда отпечатъците от ботушите му и следите от ръцете му на местата, където се е подпирал на стените, и по този начин щеше да проследи пътя му из Стигийския лабиринт.

Кристалът караше следите да светят от разстояние три-четири метра; тя не се притесняваше, че ще се издаде, а и следата от магията започна да избледнява още когато тръгна по нея. При нужда Палас можеше да се движи бързо и плавно, като вода, а шумът, който вдигаше, се абсорбираше и прикриваше от заобикалящата я среда. Тя напусна стадиона с бърза крачка и потъна в улиците на Лабиринта.

За щастие, облаците над главата й се разкъсаха и между тях се появи луната. Палас видя Краля само на четирийсет или петдесет метра пред нея; мъжът се движеше с равномерен ход. Някъде по пътя се беше сдобил с качулато наметало, но сигурно не беше излъгал Паслава, казвайки му, че закъснява за среща — движеше се твърде бързо, за да се старае да прикрива характерната си походка, която бе не по-малко отличаваща се от гласа му. Като че ли не се притесняваше, че може да го следят; а и защо да се тревожи? Щеше да чуе стъпките на всеки, който се осмелеше да го последва.

Палас се усмихна мрачно и прибра проследяващия кристал. Събу високите си до глезена ботуши, хвана ги по един във всяка ръка и се затича леко след него, стъпвайки с възглавничките на пръстите на босите си крака, като се стараеше да се придържа към сградите от едната страна на улицата. Утъпканата кал на улиците в Лабиринта бе доста по-висока и по-суха по краищата, отколкото в средата, където обикновено се струпваха изхвърлените камъни, дъски и парчета от строшени грънци. Покрай стените тя можеше да тича спокойно с боси нозе, без да се страхува, че ще настъпи нещо.

Вървящият пред нея Крал се шмугна в сумрака на един свод без врата. Вместо да го последва навътре, тя си обу ботушите и бавно заобиколи сградата. Там, на ъгъла на третия етаж, от другата страна на арката, през която бе влязъл Величеството, през спуснатите кепенци се промъкваше лъч светлина, единственият в цялата къща.

Контролирайки дишането си, Палас Рил призова менталното си зрение и огледа околните улички и покривите на съседните сгради. Плътната плетеница на Потока преминаваше навсякъде с лекота и единствените Обвивки, които се забелязваха, бяха на Плъховете, сновящи из сенките.

Това означаваше, че тук нямаше нито охрана, нито скрити наблюдатели; означаваше, че в този случай потайността бе по-важна за Величеството, отколкото сигурността.

Далечният тътнеж, който шумеше в ушите на Палас, се приближи, но тя се вкопчи в менталното си зрение и шумът от разбиващи се вълни утихна. Послушните й пръсти сами намериха в джобовете на наметалото й мъничката фигурка на Хамелеона. През менталното й зрение красиво обработената платина сияеше във вихрите на различни цветове. Тези вихри проникнаха в съзнанието й и се спуснаха надолу в тялото й. За някой страничен наблюдател кожата и дрехите й имаха съшия цвят и текстура като стената, до която беше застанала. Тя се поколеба още няколко мига, за да запечата по-силно образа в съзнанието си, след което се обърна към стената и се изкатери по нея с лекотата на гущер.

Увисна без никакви усилия край процеждащата се светлина и се заслуша.

— … преди Бърн да го хване. Това е жизненоважно — казваше непознат глас. — И без това Бърн вече има твърде голямо влияние над Ма’елкот, а според мен Бърн е болен човек с болен мозък. Много важно е той да не успее и това е основната ми задача. Не се опитвай да ме убедиш, че нямаш нищо общо с това — за трима от петимата мъртви пазачи се знае, че бяха Поданици. Сигурно и другите двама са били такива.

— Ако беше в ръцете ми, щях да ви го предам, Ваша светлост. — Гласът на Величеството звучеше невероятно смирено, дори раболепно. — Не очаквам от Поданиците да ми дават пълен отчет на действията си, а само за приходите си. Ако някои от тях са решили да ги увеличат чрез шпиониране за Смешника Саймън, това не е моя работа, освен ако пропуснат да ми платят десятъка си. И все пак това бяха мои хора и очаквам компенсация за смъртта им.

Ваша светлост? Това сигурно е самият Тоа Сител! — монологна Палас и стомахът й се сви от болезнен ужас. Внезапно й стана ясно защо срещата се провежда точно в този час. — Значи, е той. Кралят на Кант ни е предал. Трябваше да се досетя — той е най-добрият приятел на Каин. Но… о, богове, наистина се надявах да е невинен.

Пред очите й се появиха окървавените лица на Дак и Джак, на Ламорак и Талан.

Мога да ги убия и двамата. Още сега. Тук. Да активирам огнено кълбо и да пъхна кестена през процепа в кепенците. После ще скоча на земята и ще избягам далеч отвъд радиуса на взрива. Дори няма да ги чуя как пищят, докато изгарят.

Палас тръсна глава и прогони образа от главата си. „Прекалено дълго съм живяла с Хари“ — помисли си тя. Познаваше твърде добре капаните на яростта, за да падне в тях точно тук; праведната ярост правеше нещата още по-опасни.

Но няма да го направя — монологна тя. — Ще изчакам, ще ги слушам. Ако ще трябва да се убива някой, мога да го направя и след като разбера какво става тук.

— Мисля, че не разбирате сериозността на положението — рече непознатият глас с равния тон на човек, който си поръчва закуска. — Смешника Саймън вече е притеснил императора. Не само че действа безнаказано дори тук, в столицата на Империята, а и графитите му са се появили по стените на самия дворец „Колхари“.

Ха. Станала съм модна.

— Правя всичко по силите си, Тоа Сител. Очевидно никой не знае кой е Смешника Саймън или къде ще се появи следващия път.

И за това трябва да благодаря на Конос и страхотното му заклинание.

— Според мен — каза Тоа Сител — привържениците на Смешника Саймън още се намират в пределите на Анхана. Около седемнайсетина са и мнозина от тях са взели и семействата си, така че общият брой бегълци е около трийсет и осем души. Може би трябва да вложите усилия си в намирането на скривалището им.

Палас преглътна и извади един кестен от вътрешния си джоб.

Тя не можеше да види магическите знаци, които бяха изписани по повърхността му, не и ако не включеше менталното си зрение, но усещаше как дращят по дланта й.

Може би все пак трябваше да убие тези мъже.

Величеството знае къде са те; заклинанието на Конос едва ли би могло да промени всичко. Отнеми два живота, за да спасиш трийсет и шест.

Тя си пое дълбоко дъх и се приготви физически, докато притискаше емоциите си с ментална длан.

— Градът е голям — рече Величеството с извинителен тон.

Какво?

— Веднага ще разпратя хората си — продължи той, — но не мога да обещая нищо. Има толкова много удобни за криене места и Поданиците нямат достъп до някои от тях.

— Направете всичко възможно. Както сигурно разбирате, тук не става въпрос за пари. Ако пограничните барони разберат, че Ма’елкот може да бъде победен лесно, без да се подлагат на голяма опасност… Мисля, че можете да си представите какви ще са последствията.

— Да. Поредната гражданска война, от която нямаме нужда.

Внезапно Палас усети, че диша тежко и стиска кестена в побелелите си от напрежението пръсти. Що за игра играеше Величеството? А тя без малко да го убие, без малко да убие и двамата; само благодарение на милостта на някой незнаен бог беше решила да изчака достатъчно, за да чуе това последното…

Почти не се вслушваше в остатъка от разговора, докато двамата мъже обсъждаха други, не толкова належащи дела, разчепкваха политиката на бандите в Лабиринта и различните слухове, които Величеството бе дочул от Поданиците си. Хамелеонът, който я задържаше на стената, нямаше да трае вечно; тя се накани да се спусне, когато чу Величеството да казва:

— Само още едно нещо. Искам да разбера каква е тая награда за Каин. За какво го търсите?

„Каин?“ Сърцето на Палас заблъска болезнено в гърдите й; тя застина, спря да диша и стисна очи, опитвайки се да чуе по-добре.

— Според мен това не е ваша грижа.

Равнодушието в гласа на Величеството изглеждаше твърде пресилено.

— Той ми е приятел. Не искам това… споразумение, което сключихме, да попречи на приятелството ни. Освен това не искам приятелството ни да пречи на изпълнението на споразумението, разбирате ли ме? Не искам да ви го предам, без да знам защо го търсите.

„Да го предаде? Хари е тук? Сега?“ Устата на Палас пресъхна, стомахът й се сви и сърцето й заблъска в гърдите като парен чук. Пръстите й изтръпнаха неприятно, сякаш току-що бе зашлевила на някого плесница.

— Нека това не ви притеснява. Задържах Каин по-рано тази вечер, но той не е застрашен от нищо. Поне не от нас; макар да смятам, че Манастирите може да са му малко ядосани. Всъщност узнах от един доста достоверен източник, че Ма’елкот смята да го наеме.

— Да го наеме? За какво?

— Как за какво? Да намери Смешника Саймън и да го убие, разбира се.

„Разбира се — помисли си разсеяно Палас. — Защо иначе ще е тук, ако не за да прецака за пореден път живота ми?“

Тя пропусна прощалните думи на двамата мъже, погълната от размишления и картини. Каин щеше да знае, разбира се — щеше да знае кой е Смешника Саймън, къде се намира и къде са токалите — Студията сигурно му беше показала нейния куб. Освен това тя беше сигурна, че той няма да я подгони наистина; дори Каин нямаше да падне толкова ниско. Всичко беше ясно, дяволски ясно.

Студията беше решила, че този път тя се е издънила. Бяха решили, че няма да се справи сама. Бяха решили, че ще направят по-голям удар, ако изпратят Могъщия Каин да спаси безполезния й, некомпетентен женски задник.

Ако Каин се появеше в последния момент и спасеше положението, те щяха да спечелят стотина милиона повече, отколкото ако я оставеха да се измъкне сама.

Сподавената й ярост бълбукаше в гърдите й като водопад. Не разбираха ли те, че това не е някаква си глупава игра? Че това не е просто развлечение? Че от действията й зависи животът на реални хора, които обичаха и тъгуваха, смееха се и кървяха?

А на него това адски щеше да му хареса; тя бе сигурна в това. Може би точно сега Хари се бе ухилил до уши. Даже чуваше самодоволния му, поучителен глас, когато й казва: „Виждаш ли? Нищо не можеш да направиш без мен. Защо изобщо се опитваш?“

След това чу и собствения си отговор, или по-скоро липсата на такъв; неизразимия й гняв, че се отнасят към нея като към статистка в собствения й живот, като второстепенен играч, като мотивация за нечие друго Приключение. Нямаше да й позволят да си има своя собствена история.

Светлинката зад кепенците угасна.

Тя се придвижи странично по сградата, като пълзеше напреки по стената на четири крака със скоростта на бързоходец. Долу, до сводестия вход, в който се беше шмугнал Величеството, тя зърна качулката на наметалото му. Застанал до стената, той бръкна в дървена кутийка и извади пура; чу се тихо изщракване и искричките осветиха улицата. Не се виждаше никой друг; Тоа Сител сигурно бе излязъл през друга врата.

Тя го изчака да разпали пурата си, след което деактивира Хамелеона и се срути върху него като стара сграда.

Краката й го сритаха в раменете и той се пльосна на земята; Палас отскочи, претърколи се и се изправи в приведена, балансирана стойка. Зашеметен от неочакваното нападение, Величеството можа само да тръсне глава, когато Палас го докосна по бузата и каза:

— Познаваш ме.

Това бе начинът, по който според Конос тя можеше да прекъсне влиянието на заклинанието му.

Първоначално се проясниха очите му, след това Палас видя как в тях се появява изненада, която нарастваше, докато отмяната на Вечната забрава допускаше все повече и повече спомени за нея в главата му.

— П-палас — изпъшка той, — проклета да си! Какво… Как… И Каин… Каин…

Тя приклекна до него.

— Знам всичко. Опасна игра играеш, Величество.

— Аз… аз… мамка му… Защо ме удари така?

— Трябваше да ударя някого — каза тя. — Ти ми беше подръка. Сега чуй какво ще направим.

Той седна и започна да отупва прахта от дрехите си.

— Знаеш ли, бих изтърпял много неща от теб, но този път отиде твърде далеч. Никой не смее да вдига ръка срещу мен…

Палас го прекъсна с перване по ухото.

— Имаш предвид така ли?

Зашеметен, той едва успя да поклати невярващо глава. Тя разпери длан пред лицето му.

— Значи, не ти харесва да те докосват по този начин? Само си представи как ще те докосне Каин, след като разбере, че се гушкаш с Тоа Сител, когато от теб се очаква да ми помагаш.

После отново приклекна, оставяйки го да размисли над думите й.

Това не му отне много време.

— Хей, ъъъ, хей — рече задъхано той. — През цялото време ти помагах; дори го заблуждавах, за да го държа по-далеч от теб.

— Аз може и да проявя разбиране — каза тя. — А Каин?

— Да, но, ъъъ… не е нужно да му казваш, нали?

— Може и да не е. Но ми се иска да разбереш, че тая работа малко ме ядоса.

Той потърка ухото си и леко кимна.

— Мисля, че те разбирам. Но това няма нищо общо с теб. Не разбираш ли, че не аз те предадох на Котките?

— Не, не разбирам. Така, както аз виждам нещата, ти ме държиш в торбата, докато не получиш по-добра цена от Тоа Сител.

— Палас, кълна се…!

— Не ми се кълни. Знаеш ли с какво се занимавах през последните четирийсет часа?

— Аз, ъъъ…

— Докато се стараех да се движа на крачка пред Котките и Кралските очи и същевременно да остана жива, наблюдавах едно невинно семейство, подложих ги на някои доста грозни и крайно неудобни преживявания, за да се убедя, че никой от тях не е шпионин или че сред тях не се е вмъкнал някой доносник. Името на бащата е Конос. Щяха да ти харесат, Величество. Той работи за правителството. — Тя се наведе към него и оголи зъби. — Също като теб.

— Палас, хей, Палас…

— Млъквай. — Тя внезапно усети, че се задъхва и се поти, а сърцето й затуптя ускорено, докато си представяше как издърпва бойния жезъл от канията, прикрепена към китката й, и му отрязва проклетата глава. Палас потрепери от вледеняващ гняв и се зачуди дали Каин не се чувства точно по този начин, преди да убие някого. — Аз ти вярвах, Величество. Доверих ти се, а ти ме излъга и заради това умряха хора, които обичах.

— Помисли добре какво правиш, Палас — каза Величеството, облиза устните си и помръдна с крак, опитвайки се да се отдръпне от нея.

— Повече никога няма да ме излъжеш.

— Палас, наистина, това не е необходимо…

— Мисля, че е. Вече не мога да разчитам на никого, Величество, а трийсет и шестима души разчитат на мен да спася живота им. Имаше трима или четирима души, на които знаех, че мога да се доверя. Те вече са мъртви. Повече не смятам да рискувам.

Тя рязко затвори уста. Защо му казваше всичко това? Всъщност говореше на себе си, опитваше се да оправдае онова, което смяташе да направи.

Палас бръкна в джобчето на колана си и извади един кварцов кристал във формата на призма, с размер не по-голям от пръста й. Кристалът се намираше в малка платинова кутийка, прикрепена към платинена верижка; тя хвана верижката с пръсти и накара кристала да се върти, отразявайки лунната светлина в милион ромбоидчета.

— Не го прави — рече Величеството с дрезгав глас, опитвайки се да прозвучи свирепо. — Не ми прави заклинания, Палас. Мен никой не смее да ме омагьосва!

От менталното й зрение се протегна тънка струйка и накара енергията в кристала да засияе; с леко докосване на Обвивката си активира Омайването. Ромбоидчетата лунна светлина, отразени от кристала, придобиха призрачна твърдост в менталното й зрение; после изведнъж се изстреляха навън, носейки в себе си силата на Омайването като острие, намазано с отрова. Те пронизаха застрашително проблясващата жълтеникавооранжева Обвивка на Краля и сияйната мрежа на Омайването я покри плътно като масло, изляно върху развълнувана вода. Палас не успя дори да си поеме дъх, когато цветовете на гнева и страха бяха заменени от зеления оттенък на спокойствието и топлите кафеникави тонове на пълното подчинение.

— Сигурен ли си? — попита тихо тя, излизайки от менталното си зрение. — Това е едно съвсем мъничко заклинание.

Величеството си пое дълбоко дъх и видимо се стегна.

— Добре — каза той. — Вярвам ти. Стори каквото намираш за редно.

„Заслужила съм си го“, помисли си тя, потрепвайки, и усети как леко й се повдига.

Какво, като всъщност не бе имала друг избор? Какво, като толкова много животи зависеха от нея — и от него? Палас бе докоснала сърцето му и се бе превърнала в най-добрия му приятел, по-близка от сестра, по-близка от майка му. Заклинанието беше страшно дори за животно; тя го бе направила на човек — как се беше стигнало до това? Жената, която беше допреди няколко дни, никога не би се решила на такава стъпка. Тя беше създала този кристал за най-краен случай, за някоя безизходна ситуация, когато нямаше да има избор. Нима се бе озовала в такава ситуация?

Тя тръсна глава; щеше да се тревожи за хипотетичната си морална деградация, след като отведеше хората си в безопасност извън Анхана.

— Хайде, Величество, ставай — каза му тя. — Чака ни работа.

Величеството се надигна послушно и я зяпна като покорно кученце.

— Както кажеш, Палас.