Матю Удринг Стоувър
Героите умират (67)

27.

Изчервяването на Талан започна с розови петна на високите скули, после се разпростря като слънчев изгрев около очите й и надолу по шията. Необичайно свенливата й усмивка и начинът, по който почти, но не съвсем, издърпа ръката си от дланта на Величеството, в съчетание с престорено небрежните й отговори, скоро накараха Краля на Кант да се зачуди кой кого съблазнява тук.

Той просто убиваше времето в леки закачки, но колкото повече се заиграваше с Талан, толкова по-заинтригуван ставаше — и толкова по-сигурен, че тя играе неговата игра по-добре от самия него. Очарователна жена, общо взето, и по думите на всички — великолепен боец, почти равна на Каин, а според някои — дори по-добра от него. Колкото повече разговаряха, толкова повече Величеството се улавяше да си мисли какъв би бил животът му с кралица на Кант до себе си, кралица воин, страшилище за враговете му, но обичана от неговите Поданици…

Тя беше прекрасна, макар и да не беше Палас Рил.

Усети се, че се увлича. Несъмнено, той губеше играта, но в края на краищата не беше ли това вече нещо повече от обикновена закачка? А в такива случаи понякога е по-приятно да загубиш, отколкото да спечелиш.

Лекомислените му фантазии за семеен живот секнаха внезапно, когато Палас се върна сама. Тя се появи горе на стълбите, осветена в гръб от огъня на Томи.

— Величество, може ли двама от хората ти да помогнат на Ламорак?

— Разбира се — отвърна машинално Величеството, но после се намръщи. — Къде е Каин?

Лицето й беше в сянката и изражението й не можеше да се разгадае, но в гласа й се долавяха безпокойство и неувереност.

— Отиде си.

Кралят и Талан попитаха едновременно, с почти еднакво разочарование:

— Отиде си?

— Просто си тръгна? — Величеството се изправи, пускайки ръката на Талан. — И ти го пусна?

Талан също се изправи и погледна Палас с недоверие.

— Какво се случи? Какво му каза?

— Нищо. — Изтощителните последни няколко дни бяха изсмукали всички емоции от гласа й. — Нищо не съм му казвала. Той дойде, за да ми остави съобщение. Направи го, след което си тръгна. Не можех да го спра.

— А аз си мислех… — започна Талан, — мислех си…

Тя млъкна и поклати глава. После отново седна на стъпалото и облегна брадичка на дланта си. Хвърли празен поглед към токалите и насядалите кой където свари Поданици.

Величеството едва й обърна внимание — забавлението си е забавление, но работата си е работа. Той се качи по стълбите, хвана твърдо ръката на Палас малко над лакътя и нежно я отдалечи от стълбите.

При огъня Томи си грееше ръцете, заедно с още един от Поданиците.

— Не чухте ли какво каза дамата? — попита Величеството. — Отивайте за Ламорак, бързо.

Мърморейки тихичко за несправедливостта на живота, двамата се изправиха. Палас ги упъти и те тръгнаха. Когато се скриха в тъмнината, Величеството се обърна с негодувание към Палас.

— Мамка му, Палас — изсъска той. — Да не си си изгубила ума? Как можа да го пуснеш? Нали ти разправих какво ми каза Тоа Сител…

Палас се беше вторачила замислено в някаква далечна точка и сякаш й беше много трудно да задържи вниманието си върху думите на Величеството — все едно той беше някакъв дразнител и само я разсейваше.

— Тоа Сител греши.

— Откъде знаеш? Откъде знаеш, че Каин не тича към Кралските очи точно в момента?

— Знам.

Спокойствието й и пълната й увереност разколебаха Величеството, но не го отказаха.

— Как можеш да знаеш? Тоест аз съм наясно, че това не е в негов стил, но ти и Ламорак… Ревността може да накара човек да направи глупави неща, Палас. Най-добре да отведем токалите, за по-сигурно.

Вниманието й се върна от някъде много далеч и тя го погледна съсредоточено в очите.

— Няма нужда да ги отвеждаме. Каин няма да ни предаде. Просто не може да го направи.

— Добре, добре, хубаво е, че му имаш такова доверие, но и моят задник е заложен…

Тя поклати глава и се изсмя горчиво — сякаш е подслушала шега, която е повече болезнена, отколкото забавна.

— Доверието няма нищо общо тук. Освен това той си тръгна преди час. Ако беше отишъл при Очите или при Котките, те вече щяха да са тук.

— Мамка му, никога нямаше да го доведа, ако подозирах, че ти ще си тук. Не можеш да поемаш такива рискове!

Тя приятелски положи ръка върху рамото му.

— Повярвай ми, Величество. Всъщност ти ми спаси живота тази нощ. Утре по изгрев-слънце ще изведа токалите от града и всичко ще бъде наред.

Тя свали ръката от рамото му, отдалечи се от него и слезе по стълбите, потънала в размисли.

„Може би наистина всичко ще бъде наред — помисли си Величеството, докато я гледаше как уморено се спуска надолу. — Може би. Но ако не е, Каин най-добре да има убедителни отговори на някои въпроси. Има неща, които не може да се простят, дори и на приятели.“