Матю Удринг Стоувър
Героите умират (14)

8.

Таксито проблесна под лъчите на залязващото слънце, гмурна се към сенките и се приземи при портата на края на площадката за кацане на Аби. Хари вече беше там и го очакваше.

Вратата на таксито се плъзна встрани и Хари влезе вътре. Настани се до минибара и се опита да не обръща внимание на ококорените очи и зяпналата уста на шофьора, който седеше зад бронираното стъкло.

Гласът на мъжа прозвуча с лек металически оттенък през говорителя.

— Мили боже, наистина си ти! Самият Каин!

Хари кимна.

— Да. Знаеш ли къде се намира лагерът „Бюкянън“?

— Затворът ли? Разбира се, Каин. Мили боже, когато получих обаждането, нали се сещаш, до Аби, но без имена, помислих си, че току-виж ми излязъл късметът, но гледах да не се надявам чак толкова. Можеше да е някое от гаджетата ти или някой приятел, но проклет да съм, Каин — чакай само да кажа на децата!

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се, Каин, всичко.

— Затваряй си устата.

— Ами, ъъъ… добре, Каин, изморен си. Разбирам, няма проблем. Само ми се подпиши в книжката, става ли?

Хари стисна очи.

— Не ме ли чу?

— Стига де, само един подпис. Това ще означава много за децата ми, знаеш, ако не я подпишеш, няма да ми повярват, че наистина съм те срещнал.

— Ако я подпиша, ще ме оставиш ли на мира?

— Разбира се, Каин, както кажеш. Пъхнал съм я под бара, сгъната е като тетрадка.

Таксито се издигна гладко във въздуха, а Хари намери и подписа опърпаната книжка за автографи на шофьора. Той изсумтя; беше от истинска хартия — сигурно струваше маса пари.

— Та, ъъъ, за какво отиваш в „Бюк“?

Хари преглътна гнева си; не искаше да се унижава, като си изпусне нервите точно тук.

— Виж какво. Не искам да разговарям с теб. Подписах книжката и сега ще ми направиш голяма услуга, ако просто замълчиш.

— Да бе, разбира се. — Таксиджията се обърна напред, но Хари продължаваше да чува мърморенето му: — Да, щом някой стане Професионалист, веднага забравя откъде е тръгнал…

Хари гледаше през прозореца как слънцето залязва зад Тихия океан. „Не и аз — помисли си той. — Аз никога не забравям. Не ми позволяват да забравя.“

От югозапад се задаваха буреносни облаци. Таксито леко се наклони при вмъкването си в обслужващата линия, таксиджията се облегна назад и се протегна.

— Нали нямаш нищо против да погледам малко телевизия, а?

Хари не му отговори. Шофьорът докосна сензорния екран и върху дисплея на предното стъкло на таксито се появи лицето на Лешон Кинисън в близък план. Хари потрепна — това сигурно беше „Драконови приказки“. Таксиджията отпусна облегалката си назад и се излегна с ръце под главата.

Кинисън поклащаше глупаво глава и изражението на лицето й преливаше от престорено съчувствие. Тя тъкмо казваше:

— … да обясни на зрителите ми какво всъщност представлява ампмод и защо Палас Рил е попаднала в толкова опасна ситуация?

Когато на екрана се появи собственото му лице, Хари затвори очи. Не стига, че Студията го принуждаваше да плещи нелепости, а сега трябваше и да се гледа как го прави.

— Леле, Каин! Това си ти! В плът и кръв, там, при Лешон. Голямо сладурче е тя, нали? Сладурче.

— Тя е шибан крокодил. След предаването за малко да й счупя пръстите, докато се опитвах да махна проклетата й ръка от чатала ми.

— Стига бе, вярно ли? Право там, в ефир? Лешон Кинисън те е хванала за оная работа?

— Млъквай.

— … хора на света, които наистина разбират технологията, и сигурно се досещате, че аз не съм един от тях.

(Смях сред публиката.)

— Но мога да го обясня на вас — и на вашите зрители — по същия начин, както ми беше обяснено на мен. Разбирате ли, Земята и Отвъдие са една и съща планета в различни вселени. Всяка вселена, цялата, трепти по свой собствен начин — онова, което наричат универсална резонансна константа. Всъщност тя не трепти, просто това е най-лесният начин човек да си го представи. Ние преминаваме от едното в другото място, като променяме резонансната си константа така, че да отговаря на другата вселена. Обърках ли ви окончателно?

(Смях сред публиката.)

Сега на екрана щеше да се появи онази сцена, в която той измъква от вътрешния си джоб старинен джобен часовник; нямаше да я издържи. Лицето на Хари пламна от унижение и той стисна зъби.

Но въпреки това не можеше да я прогони от съзнанието си — той държи джобния часовник за верижката, а долният край на циферблата докосва дланта на другата му ръка.

— Палас Рил е като този часовник тук. Долната ми ръка представлява Земята. Разбирате ли, когато часовникът е неподвижен, тя се намира тук, на Земята. А сега, да речем, че Отвъдие е на различна височина, разбирате ли, в по-високо ниво на реалността — например по средата между дланите ми. Ако искам да издигна часовника на това ниво, без да си мърдам ръцете, има два начина да го направя. Единият е да скъся верижката, ето така. Елементарно, нали? Така действа чесмод — това е съкратено от „честотна модификация“, което всъщност не е правилният термин, но както и да е… Така процедираме при стажантите, които отиват в Отвъдие за продължителен период от време, понякога години, за да завършат обучението си и да развият образите, които се надяват един ден да ги направят звезди. Когато решат да се приберат у дома, те отиват до някоя от фиксираните точки на прехвърляне и монтираното там оборудване отново удължава веригата. Ето така, виждате ли? Те се връщат на Земята. Но тук имаме проблем. Когато сте в чесмод, вие сте точно като местните. Ставате неразделна част от вселената на Отвъдие и сте напълно откъснати от Студията. Няма директна публика, няма дори кубове за запис. Това хич няма да ви хареса, нали? Целият купон остава за нас, а вие не получавате нищо.

(Публиката реве недоволно.)

— Така, ампмод — амплитудната модификация, което също не е правилен термин, но какво да се прави, е малко по-сложна. Това се случи с Палас, това се случва с мен и с всички останали актьори, които обичате да гледате.

Тук Хари леко изви китката си и часовникът се завъртя в кръг, издигайки се все по-нависоко с помощта на центробежната сила.

— Виждате ли, това е съвсем различен начин за стигане в Отвъдие. За да задържа часовника на това ниво, аз не трябва да спирам да го въртя. Същото е като добавяне на енергия, разбирате ли? Точно това правим ние с помощта на мислопредавателната връзка. Същата връзка, която предава обратно към Земята преживяванията ни, които вие гледате, а също така пренася от реактора на Студията към нас енергията, която ни задържа в Отвъдие.

Затворил очи, Хари си спомни маската на загриженост върху лицето на Кинисън, когато тя се наведе към него, спомни си и огромното си желание да я зашлеви.

— И така — рече тя, — можете ли да ни кажете какво се случва, ако връзката бъде прекъсната?

Тогава ръката на Хари бе спряла да се движи и той, Кинисън и цялата публика наблюдаваха мълчаливо как джобният часовник постепенно спря да се върти и отново се опря до другата му длан.

— Значи, тя се връща на Земята.

Хари следваше точно сценария; тук бе моментът да се навъси.

— Всъщност нещата са много по-сериозни. Разбирате ли, Отвъдие не е точно в съседната вселена на нашата. Даже напротив; то прилича толкова много на Земята, защото двете вселени съществуват в хармония, като октава. Но има множество други вселени, които се намират в енергийните нива между нашата вселена и тази на Отвъдие, и повечето от тях са толкова различни от света ни, че дори не мога да ги опиша. Доколкото ни е известно, всички те са негодни за живот. В някои например елементът въглерод, от който всъщност е изградена голяма част от тялото ни, според техните физични закони не съществува. Когато някой Актьор излезе от фаза с Отвъдие, това означава смърт. Възможно най-ужасната смърт. Повечето от тях никога повече не ги виждаме. Някои в края на краищата влизат във фаза със Земята и гледката… е, не е много приятна. Дори не ми се иска да я описвам.

— Това ли ще се случи с Палас Рил, ако не я намерите?

Той, с възможно най-груб глас:

— Може вече да се е случило.

Присвиването в стомаха накара Хари да отвори очи и да погледне към собственото си лице, което се взираше в него от предното стъкло.

Полюшвайки се, таксито прескочи от една обслужваща линия към друга и за миг лицето му се проектира върху струпващите се гръмотевични облаци над Тихия океан.

— Знам, че когато сложите този шлем на главата си, вие ставате мен. Чувствате онова, което чувствам аз. Знам, че вие също я обичате. И ви се заклевам, че ако нещо й се случи, никоя сила във вселената няма да спаси онези, които са й причинили това. Ще накарам Бърн да моли за бърза смърт; Ма’елкот ще проклина деня, в който родителите му са се срещнали. Никой от виновните няма да ми избяга. Кълна се.

Всичко това беше написано от професионалистите в Рекламния отдел на Студията, но това нямаше никакво значение. Тези бяха най-искрените думи, които беше произнасял в живота си.

— Леле, майко — изкиска се таксиджията. — Хич не ми се иска да си ядосан на мен.