Матю Удринг Стоувър
Героите умират (42)

2.

— ’Стратор? ’Стратор? — колебливо побутване по рамото разбуди Артуро Колбърг. Той примлясна, усещайки гадния вкус на пепелник в устата си, и отблъсна ръката. — ’Стратор, Каин отново е онлайн!

— А?

Светът отново нахлу в главата на Колбърг с жужащ, бучащ устрем. Пред очите му се появи заемащият цялата стена извит екран с двеста и седемдесет градусова панорама; той беше заспал тук, в командното кресло на помощник-режисьора, очаквайки Каин да излезе от двореца „Колхари“.

— Ранен? Колко време?

Колбърг тръсна рязко глава и разтърка лицето си с длани, опитвайки се да се разсъни.

Той виждаше ясно бутона за активиране на извънредното прехвърляне, който светеше на конзолата пред него като радиоактивна гъба; осъзнаваше болезнено силно отговорността, която се беше стоварила върху раменете му.

— Не, като че ли не е ранен — отвърна един от техниците. — Остават няколко минути до изтичането на двайсет и седмия час. Той върви пеша на запад, по страничните улички на Стария град. Той е… аха, като че ли някак си е успял да се въоръжи отново и е преметнал намотано тежко въже през едното си рамо.

— Събуждайте ги тогава! — излая Колбърг. — Имаме сто и петдесет хиляди директни зрители по целия свят в режим на изкуствено предизвикан сън! Ако се случи нещо и те го проспят…!

Нямаше нужда да довършва изречението — всички в кабината го разбраха. В продължение на няколко минути единственият звук, който се чуваше, беше приглушеното потропване на пръсти по клавиатурите и тихото боботещо монологване на Каин.

— И нека някой ми донесе кафе, за бога!

Един техник скочи от стола си и хукна към кафеварката, докато Колбърг внимателно разглеждаше телеметрията на Каин; адреналинът му имаше ужасно високи стойности и продължаваше да се повишава, макар пулсът му едва да надвишаваше сто. Очевидно не беше ранен — движеше се бързо из уличките и се шмугваше с лекота в дълбоките сенки, за да избегне преминаващите патрули.

Техникът пъхна чаша в ръката му и Колбърг равнодушно отпи от горещото кафе. То едва ли щеше да е достатъчно за нуждите му — не можеше да си позволи отново да заспи. Колбърг надраска набързо една кратка бележка на конзолата, свързана с електрониката на стола, и натисна „изпращане“. След около пет минути портиерът на Студията щеше да донесе в кабината мукавената кутия с амфетамин сулфат, която обикновено държеше до симкреслото в личната си кабина.

Монологването на Каин продължаваше да тече, докато той умело описваше случилото се през липсващите двайсет и седем часа. Колбърг изрази с кимане възхищението си от професионализма на Каин; наистина много го биваше. Знаеше, че е бил офлайн, затова сега предаваше историята с толкова ярки образи, че директните наистина можеха да повярват, че го преживяват в момента, като същевременно успяваше да поддържа илюзията, че монологването представлява действителни размишления.

Така… беше успял да прилъже Ма’елкот да го наеме за откриването на Смешника Саймън; каква прелестна ирония. Така Каин щеше да спаси Палас и да убие Ма’елкот почти едновременно, стига да успееше да свърши всичко с уменията, които Колбърг знаеше, че притежава.

Но какво беше намислил сега?

Полезрението на Каин потрепна, когато той огледа улицата, преди да прекоси Пътя на благородниците и да се плъзне в сенките под Моста на рицарите. Той продължаваше да преразказва случилото се, спомена за някаква огромна статуя и кървава клетва, но не обели нито дума за това, защо се промъква към западната част на Стария град в два сутринта.

Това беше техниката на съспенса, стар похват, който Каин сигурно беше усвоил в Консерваторията на Студията, и тя определено въздействаше на Колбърг. Той задъвка крайчеца на долната си устна и избърса потните си длани в облегалките на стола.

Погледът на Каин се плъзна към някаква грамадна постройка, която се извиси като тъмна сянка на фона на посребреното от лунните лъчи небе; масивна сграда, която беше по-висока от стената, обграждаща Стария град.

— Какво е това? — промърмори Колбърг. — Къде отива той?

Единият от техниците проследи пътя на Каин по виртуалната карта.

— Това трябва да е сградата на съда, ’Стратор. Един бог знае какво смята да прави там.

Докато Колбърг се мръщеше в знак на съгласие, Каин стигна до ъгъла на сградата на съда и се плъзна покрай нея, потъвайки в мастиленочерните сенки. Пръстите му напипаха замазаните с хоросан процепи между огромните варовикови корнизи и той започна да се катери по стената с лекотата и скоростта на човек, който се изкачва по стълбище посред бял ден. След малко повече от минутка стигна до обходната тераса на охраната, която обграждаше полегатия покрив на сградата, приклекна в сенките да си поеме дъх и започна да брои комините в монолог:

Един, два, три отгоре, два оттатък, ето там е.

Коминът, който Каин наблюдаваше, изпускаше гъст бял дим, улавящ червеникавите отблясъци от фенера на приближаващия се пазач.

Този пушек идва от котела, в който варят овесена каша на около шейсет метра отдолу, монологна Каин.

Шейсет метра? Колбърг се намръщи озадачено. Сградата на съда изобщо не беше толкова висока.

Така, сега да се заема с пазача.

Мъжът нямаше никакъв шанс. Той зави по обходната тераса и изобщо не забеляза Каин, който прескочи стената зад гърба му и с котешки стъпки се приближи до него. За голяма изненада на Колбърг, Каин не му преряза гърлото; вместо това му подкоси краката чрез безшумен и ефективен удар с лакътя във врата, точно под ръба на шлема. Пазачът политна напред, а Каин сръчно улови фенера с едната си ръка, а с другата подхвана мъжа и тихичко го положи на земята. Преди пазачът да се свести достатъчно, за да изпъшка, Каин беше нанизал на врата му въженцето от пояса си, стегнато в обикновена примка. След няколко секунди пазачът изпадна в безсъзнание.

Още двайсетина секунди бяха необходими, за да го върже и да му запуши устата, след което Каин се спусна по наклонения покрив към комина, който си беше избрал.

Онзи от Кралските очи, който вари тая каша, е единственият човек там долу, който знае, че става нещо, но не е наясно с подробностите. Знае само, че Тоа Сител желае да разпита затворника, който приготвя сутрешната храна, и че Тоа Сител иска кашата да се вари точно под този комин. Това е цялата информация, с която разполага; друго не му е и нужно.

С останалото ще се справя сам.

Когато стигна до комина, Каин измъкна от колана си парче потъмняла стомана. В средата му бе пробита дупка, през която беше завързан краят на дългото намотано въже. Той преметна парчето през ръба на комина и заспуска въжето надолу в задимения мрак. После измъкна чифт ръкавици, сложи си ги и се спусна в комина.

Остават петнайсет минути, докато се появят затворниците, които готвят закуската. Точно петнайсет минути са ми необходими, за да измъкна двамата си приятели оттам. Забавя ли се, край с всичко — което може да ми струва живота, но не това е най-важното. Ако прецакам нещата, Палас ще умре там долу.

Той се облегна на комина, за да си поеме дъх за последен път; вдъхна дълбоко, задържа дъха си и се спусна по въжето толкова бързо, че ръкавиците запушиха и по дланите на ръцете му запари.

Този път трябва да направя всичко както трябва.

„Ламорак — помисли си паникьосано Колбърг. — Ламорак е там долу — той отива да освободи Ламорак и Палас! Но не, Каин не би си губил времето заради Ламорак, нали? По-добре да не го прави. Не го ли предупредих?“

Администраторът сви и разпусна несъзнателно юмрук над бутона за извънредно прехвърляне; нужно беше огромно усилие на волята, за да задържи ръката си над него, без да го натиска. Не можеше да го направи, все още не, не и без добър повод. Отношенията му с Ламорак бяха твърде деликатни, за да издържат тежестта на едно извънредно прехвърляне — Бордът на директорите можеше и да не го одобри.

Докато Каин се спускаше към димящите въглени на огъня в тясната мрачна кухня на имперския донжон, очите на Колбърг бяха вперени в пулсиращата гъба на бутона за извънредно прехвърляне.

Той осъзна, че въпросът беше не беше дали, а кога.