Матю Удринг Стоувър
Героите умират (129)

26.

Насред песента сърцето на Палас се пръсна. Докато силата на Ма’елкот се вливаше в нея, тя позна мъжете, жените и децата, чиито животи угасваха в този момент; познаваше всеки един от тях така, както майка познава децата, които е родила. Всяка смърт я изпълваше с безкрайната мъка на майка, виждаща как децата й едно след друго умират.

Може би ако беше възприела всички смърти накуп, тя би могла да го понесе — хората щяха да представляват абстрактна маса, нещо като жертва на историята. Ала Палас осъзнаваше личната трагедия на всеки един от тях. Душата й се сгърчи от жал под тежестта на любящите ръце, на внезапния плач и отчаяните последни погледи, които си разменят притварящите се очи.

Тук я беше довело намерението да спаси невинни животи; цялото й същество се беше посветило на защитата на невинността; успееше ли да издържи на всичката тази мъка, нямаше да бъде Палас Рил, нямаше да бъде Шана Лейтън.

Такава болка не би могло да понесе дори вековното спокойствие на реката.

Макар да знаеше, че това ще й струва живота, както и този на Хари, тя не можеше да позволи продължаването на това равнодушно клане. Животът на тях двамата в замяна на живота на хиляди — хиляди, които й бяха близки като семейство, хиляди, които щяха да останат завинаги в сърцето й. Тя не бе готова на подобна сделка.

Постепенно, изпълнена с горчиво съжаление, тя заглуши мелодията си в песента.

Ма’елкот долови промяната в Потока и мощта на атаката му утихна, докато водата плавно го оставяше на пясъка на арената. После тя се изтегли отвъд стените на стадиона и се завърна на мястото си, между бреговете.

Палас стоеше на окървавения пясък и го гледаше.

— Ти спечели — рече просто тя. — Предавам се.

Той скочи напред и я хвана, стискайки отпуснатите й ръце в своите могъщи длани. После я погледна надменно.

— При смъртните състраданието е достойно за възхищение — каза той с почти нежен глас, но пропит с пронизващите оттенъци на презрението. — Но за боговете е порок.

Тя не отговори нищо.

Ма’елкот сви устни при вида на труповете и на мъжете и жените, които боязливо започнаха да надигат глави. После погледна към небесата; небето се проясни и слънцето засипа земята с ярки лъчи.

— Това е просто отлагане — рече той. — Забавно развлечение, но краят е все същият. — Изхъмка тихо и попита разсеяно: — Така, а къде е Каин?

Тя го видя първа, проснат по гръб над някакъв труп, който можеше да е само на Бърн. Косал стърчеше на две педи от корема му като Ескалибур от скалата.

Почувства се така, сякаш мечът е пронизал собствените й черва, и внезапно остана без дъх.

Ма’елкот проследи погледа й и изхъмка отново със задоволство:

— Значи, още е жив. Отлично.

През сълзите, които замъгляваха зрението й, тя видя, че Косал се движи леко нагоре-надолу, полюлявайки се в ритъм, който можеше да е единствено дишането на Хари.

С изненадващо нежно подръпване, Ма’елкот я поведе през арената към мястото, където лежеше Каин, и тя усети с мократа си кожа топлината на слънцето. Той я блъсна на пясъка край труповете.

Хари извърна поглед към нея.

— Палас — промърмори той със слаб глас. — Тъмно… Студено е… — Ръката му потрепна, той повдигна китка и отново я пусна върху пясъка. — Хвани… ръката ми…

Палас го хвана за ръката; после подви крака под тялото си и положи милата му глава в скута си.

— Тук съм, Каин. Няма да те оставя.

Сълзите й бяха пресъхнали; беше заплакала, когато осъзна, че той е жив и поне ще може да се прости с него. Но сега, докато коленичеше на пясъка и краката й изстиваха под мократа му коса, тя вече не плачеше, не чувстваше болката от мъката, а просто дълбока, спокойна меланхолия.

Беше идвала твърде често тук, беше държала ръцете на твърде много умиращи мъже; но сега чувстваше, че я напуска единственият, незаменимият човек, че без него светът ще бъде пуст.

„Вярвах, че е неунищожим — помисли си тя, докосвайки нежно брадата му. — Всички си мислеха така. Но където и да отиде той сега, аз скоро ще се присъединя към него.“

„Съжалявам, Хари — бяха думите, които не можа да изрече. — Ако бях силна колкото теб, сега нямаше да сме тук в очакване на смъртта.“

— Ах — изрече рязко застаналият до нея Ма’елкот и в гласа му се промъкна нещо като ридание.

Тя погледна нагоре. Лицето му беше сгърчено, по кожата му все още се виждаха белезите, които му бе оставила Чамбарая, от носа му течеше кръв, която обагряше брадата му.

— Ах, Бърн — промърмори той. — Ах, Дете мое, заслужаваше по-добра съдба.

Ма’елкот почувства погледа й върху себе си и веднага се взе в ръце, изпъвайки се в цял ръст.

— Сега. — Той започна да обикаля с отмерени крачки Палас и Каин, като свиваше и разпускаше юмруците си. — Сега — повтори той. — Сега ще науча… — Очите му се замъглиха. — Загадката на Каин — промърмори тихо той. — Как успя да ме задържиш през тези няколко дни. Когато те притеглях насам, ти притегляше мен; обърна хватката ми срещу мен и я използва, за да оковеш ръцете ми. Но сега си в ръцете ми и аз ще те завладея изцяло, както завладях глупавите ти слуги актири. Ще протегна силата ми и ще вкуся ума ти, докато напуска умиращия ти мозък, както хрътка души вятъра. Ще прочета мислите ти като книга; ще притежавам всяка част от теб. Ще науча истината и тя завинаги ще ме освободи от теб.

— Ллл… — каза Хари, напрягайки жилите на шията си, сякаш се опитваше да преодолее някаква невидима преграда.

Ма’елкот пристъпи напред и се наведе учтиво, за да го изслуша.

— Да?

— Лл-лламорак…

— Ммм, да — рече той и се изправи. — Да, наистина. Благодаря ти, че ми напомни. Самият Ламорак е един от твоите безчестни актири; неговите мисли също може да се окажат полезни. — Ма’елкот огледа арената с доволен поглед. — Добре, къде се крие той?

Императорът тръгна по арената, осеяна с трупове и стенещи ранени. Един офицер от кавалерията, който незнайно как беше успял да се задържи на коня, се приближи в лек галоп към него и попита какви са заповедите му; Палас не можа да чуе нарежданията на Ма’елкот. Офицерът се обърна и ги предаде на хората си. През широко отворените врати влезе колона от бронирани пехотинци, въоръжени с пики и арбалети. Офицерът предаде заповедите и на тях. Те се пръснаха по арената, помагайки на ранените, и се изкачиха до седалките, за да наложат ред, да обезоръжат деморализираните бунтовници и да задържат ужасените граждани по местата им.

Хари изпъна гръб. Очите му се завъртяха и той отново се опита да говори.

— Ламорак — произнесе този път ясно той — те предаде на Котките.