Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Том Кейн

Заглавие: Специалист по злополуките

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.06.2008

ISBN: 978-954-585-913-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2387

История

  1. — Добавяне

7.

Маршрутът на Карвър за излизане от града беше прост. Щеше да следва реката, докато стигне до околовръстното шосе на Париж, да заобиколи града в посока обратна на часовниковата стрелка и да излезе на шосе А5, водещо на югоизток. Щеше да прекоси швейцарската граница преди разсъмване.

Готвеше се да даде газ, но някакво проблясване привлече вниманието му. Източникът му беше на не повече от сто метра пред него и вероятно бе отражение от стъклена леща. Проблясването продължи не повече от част от секундата, но и това бе достатъчно да привлече вниманието на Карвър и да го накара да забележи извивката на мотоциклетна гума иззад една паркирала кола.

Карвър караше право натам.

Трябваше да се махне от пътя. Погледна надясно. Там имаше пресечка, но тя не му вършеше работа, защото беше задънена. Сега му оставаше само една възможност. Той зави с мотора по широкия павиран тротоар и полетя покрай редицата дървета и ниския, боядисан в черно железен парапет, издигащ се между него и хората, които го чакаха.

От дясната му страна започна да се извисява мръснобялата маса на Пале Токио, чиито крила заграждаха просторен, открит площад на четири равнища, свързани от стълбища покрай цялата ширина на сградата. В задния край се издигаха две редици високи класически колони, източени до фронтона между двете крила на сградата. Зад тях минаваше авеню Президент Уилсън, което щеше да му открие друг маршрут за напускане на града.

Карвър свърна около голямото здание и насочи мотоциклета към колоните. Караше в периферията на площада и профуча край групичка скейтъри, скупчени около димяща цигара с марихуана, които го загледаха с безмълвно удивление. Когато стигна до първите пет стъпала, той се изправи на стъпенките, ръцете и краката му поеха ролята на амортисьори и хондата се затресе нагоре.

Заради каската на главата и шума от форсирания двигател Карвър не чу изстрелите. Само с крайчеца на очите си видя проблясването на пламък и усети удари от куршуми, които пробиха дупки в задния калник и ауспуха. Зад него скейтърите се пробудиха от своя транс. Двама от тях направо се хвърлиха на земята, а останалите с викове се разбягаха панически по просторния павиран площад.

Карвър се присви над кормилото с колкото може по-ниско наведена глава. Стената до него се пръсна в редица малки експлозии, миниатюрни облачета, избухващи в каменни отломки и прах. Нямаше къде да ходи, освен да продължи право напред. Накланяйки мотоциклета насам-натам, той стигна до следващите стъпала.

Облян в лепкава пот, с чисто физическо усилие върху ръкохватките и жестока решителност той почти вдигна мотоциклета под себе си. Докато тялото му подскачаше върху седалката, мозъкът му работеше върху друг проблем. Кой беше стрелял по него? Някой, който работеше със или за Рамзи Наруаз, беше очевидният отговор. Но ако арабинът имаше охрана, защо тя не бе защитила колата му? Трябваше да е някой друг. Ако убийството не беше видяно от случайни свидетели, оставаше само една възможност.

 

 

— Мамка му!

Курск поклати глава с отвращение и прибра автомата „Мини Узи“ обратно под якето. Беше принуден да стреля извит върху седалката на мотоциклета, насочен в погрешна посока — настрани от площада, където англичанинът отчаяно опитваше да избяга. Пред огневата му линия се изпречваха дървета, а мишената беше подвижна. Така просто хабеше мунициите.

Отново погледна натам. Изглежда англичанинът бе попаднал в задънена улица. В далечния край на изкуствения подковообразен площад, под стена, висока най-малко четири метра, той бе влязъл в капан. Курск забеляза, че пред него имаше още стъпала за изкачване, но тези бяха много по-стръмни и следваха извитата форма на сградата. Майчице божия, нима щеше да се опита да подкара мотора нагоре по тези стълби?

Ако го направеше, Курск нямаше да може да го последва. Неговият мотоциклет не ставаше за подобни каскадьорски изпълнения. Не и с пътник на задната седалка. Разбира се, щеше да има достатъчно време да слезе от мотора, да превключи автомата на единична стрелба и да се прицели спокойно, докато мишената му се бори със стъпалата. Но разстоянието щеше да е доста над сто метра. На подобна дистанция конструираното му за близка стрелба оръжие имаше малка възпираща сила.

Беше възникнал и друг проблем. Дори и да успееше да убие англичанина, Курск трябваше да се оправя с труп на стъпалата на обществена сграда. Да не говорим за свидетелите на убийството, извършено на по-малко от сто метра от станалата преди малко катастрофа. Дори типовете, които го бяха наели, трудно щяха да се справят с подобно усложнение.

Той изпсува под нос. Всичко се оплеска. Трябваше да изпревари противника си поне с един ход.

— Дръж се — подвикна той на своя партньор.

Дукатито изрева пробудено за живот, когато Курск го изкара обратно на авеню Ню Йорк. Той мина още стотина метра надолу по булеварда, след това зави надясно в една странична улица и подкара бързо нагоре по възвишението, върху което се издигаше Пале Токио. Сега се движеше успоредно на Карвър. Двамата бяха разделени единствено от сградата, докато той се отдалечаваше от реката. Но скоро щеше да се приближи до плячката си.

В другия край на площада Карвър беше стигнал до подножието на стълбите към колонадата под фронтона. Той форсира двигателя и се помоли ниските му предавки да са толкова добри, колкото твърдеше рекламата, след това се стрелна към стъпалата, повдигайки машината с ръкохватките и бедрата, сякаш караше изтощен кон да прескочи поредица прегради. Двигателят изрева в знак на протест срещу това малтретиране, но продължи да работи. Най-накрая с последен протестен вой той стигна до върха, задната гума за миг забуксува върху хлъзгавата мраморна повърхност и се стрелна напред между колоните и навън от малкия полукръг на Плас Токио, който излизаше право на авеню Президент Уилсън и…

— Проклятие!

Карвър трябваше да завие наляво и да пресече пътя на насрещното движение, за да стигне далечната крайна дясна лента на булеварда. Това беше пътят към околовръстното. Но между него и желаната лента стояха две плътни редици паркирали коли, а отвъд тях редица дървета се извисяваше по средата на булеварда и запушваше пътя му.

После на около петдесет метра вляво видя от някаква странична улица да изскача същият мотоциклет, който беше преследвал мерцедеса. Това беше голяма и мощна машина, но изглеждаше като мотопед под внушителните телеса на моториста, заради които пътникът на задната седалка приличаше на джудже. Двамата се заоглеждаха на всички страни, а после по-дребничкият мъж потупа водача по рамото и кимна по посока на Карвър. Онзи реагира на секундата, зави надясно и даде газ надолу по хълма.

Но Карвър вече летеше по улицата. Беше си отговорил на въпроса. Макс е изпратил тези хора по дирите му. Но защо ще иска да го убие? Карвър прехвърли различните възможности в главата си, а оборотомерът на хондата навлизаше в червената зона, докато той пренебрегваше светофарите и лавираше между колите, излизащи от преките по пътя му.

Парите ли бяха причината? Три милиона са доста голяма сума за една-едничка задача. Ако Макс го премахнеше, можеше да задържи неизплатената половина за себе си.

На парижките шофьори по принцип не им пука много-много, но дори те удряха спирачки, когато виждаха мотоциклет да профучава на косъм от предните им брони. Карвър криволичеше между колите, които спираха аварийно, заобикаляйки ги отпред и отзад сред какофония от скърцане на спирачки, свирене на гуми и яростни френски псувни. Това му вършеше добра работа. Всяка спряла кола беше допълнително препятствие и забавяше мъжете, които го следваха.

Дали вече не беше станал безполезен? От разговора им стана пределно ясно, че засега това беше последната задача, която той щеше да изпълни. Може би Макс просто искаше да се отърве от ненужни свидетели.

В долния край на пътя авенюто се разширяваше в площад „Алма“. Той от своя страна водеше към спирката на метрото „Алма-Марсо“ под Пон Алма или моста Алма. Тунелът Алма минаваше точно под него. В Париж, когато намерят име, което да заобичат, повече не го сменят.

Може би Макс имаше някаква друга причина, за да иска да се отърве от него. Нещо свързано с днешната акция? Но какво можеше да направи тази операция толкова по-различна от останалите?

Той се стрелна напряко през площад „Алма“, минавайки точно над катастрофата, която беше предизвикал само няколко минути по-рано. Но все още нямаше линейки, нито патрулки със святкащи сигнални лампи. Долу нямаше никакви признаци, че изобщо е станала катастрофа. Карвър стъпи на моста с преднина от стотина метра пред дукатито и започна да пресича река Сена. Щеше да завие надясно, да излезе на алеята, която минаваше по левия бряг на реката, и да се насочи към околовръстното точно както беше решил първоначално. Но после осъзна, че това би било лудост. Дукатито беше много по-голям и мощен мотоциклет. Дори с двама души отгоре, на шосето скоро щеше да го настигне. Имаше нужда от полесражение, където можеше да победи своите нападатели.

И тогава го съзря.

В далечния край на моста от другата страна на пътя стоеше малка бяла будка, заобиколена от нисък жив плет. Приличаше на гигантска геометрична гъба: къса дебела кула, завършваща с бял, леко наклонен осмоъгълен покрив. Точно пред нея стоеше синя табела с надпис: „Посетете парижките клоаки“.

Карвър се ухили. Той знаеше за какво става дума. И това щеше да свърши работа.

Забеляза пред себе си дълъг съчленен автобус, чиито две половинки бяха свързани с каучукова хармоника. Той се готвеше да завие наляво, слизайки от главната улица, която продължаваше покрай левия бряг до моста Алма и обратно до мястото, откъдето Карвър току-що беше дошъл. Трябваше да прекоси платното, а автобусът щеше да пресече пътя му. Реши да играе за последен път на руска рулетка, зави рязко наляво и пресече с приплъзване пътя на идващия срещу него автобус. Усети над себе си надвисващата му маса и видя изпълнените с ужас очи на шофьора. Автобусът спря със скърцане, преди да е довършил завоя си. Или поне предната му част спря. Задницата продължи движението си, поднасяйки, защото връзката между двете половини влезе в ролята на панта, която запрати машината надясно. Шофьорът някак си успя да овладее автобуса, преди инерцията на плъзгането да го обърне настрани. Но сега машината застана напряко на улицата, а в двете посоки започнаха да се трупат коли. Съвършената пътна преграда.

Карвър спря мотора си до будката. Свали каската и грабна лазера за заслепяване.

До будката имаше ниска бяла метална врата. Тя затваряше входа към каменните стъпала, които се виеха надолу под земята. На вратата висеше табелка с надпис „Вход забранен!“. Той я разби с ритник и тръгна надолу по стълбите.