Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

3.

Гълфстриймът на Карвър кацна на летище Бурже на няколко мили североизточно от Париж, Франция, и започна да рулира към един от частните самолетни хангари. Когато Карвър слезе по стълбата, един от инженерите по поддръжката му подаде плик и голям сак. В плика имаше билетче за паркиране с изписан на него номер, ключ за мотоциклет „Хонда“ и ключ за гардеробче в сградата на терминала. Сакът беше пълен с дрехи. Карвър го качи обратно в самолета и се преоблече.

Макс му беше изпратил черни брезентови панталони с много джобове, черна тениска, черно шушляково яке, черни маратонки и черна каска. Останалата част от екипировката, която беше поискал, се намираше в раницата, заключена в гардеробчето в терминала. Тя също беше черна, както всичко останало.

Мотоциклетът, който го очакваше на паркинга, беше „Хонда ХР 400“ със свалени надписи. Кросов мотоциклет, конструиран за набраздени селски пътища, а не за градските улици. Тесен и висок като състезателна хрътка, той беше идеален за целта на Карвър. Ако операцията се провалеше и му се наложеше да се измъкне бързо, той искаше да разполага с машина, която може да мине там, където автомобилите и тежките мотоциклети на полицията нямаше да могат да го последват.

Пет минути след като излезе от района на летището, Карвър спря пред една пицария и си поръча за вкъщи. Докато му приготвяха храната, той влезе в тоалетната с раницата си. Вътре имаше две кабинки, всяка с тоалетна чиния и мивка. Карвър влезе в по-близката. Извади от раницата пистолета, който беше поръчал — „Зиг Зауер“ П226 с къс откат на затвора а ла „Колт“/„Браунинг“ и без лостче за предпазител. В пълнителя имаше дванадесет 9-милиметрови патрони марка „Кор-Бон“ от по 115 грана, с метална ризница и кух връх. Този пистолет бе избран от британските специални части за антитерористични и операции под прикритие. Карвър го беше използвал в безброй военни операции и му остана верен. И сега, както винаги, разглоби пистолета, провери го и го сглоби отново. Целият процес му отне по-малко от минута. От една страна, това беше основна предпазна мярка, за да се увери, че оръжието работи. Но същевременно и ритуал, който му помагаше да се съсредоточи върху това, което му предстоеше. Като загряването на състезателите, преди да излязат на игрището и да застанат с лице срещу противника.

Карвър запуши мивката. После бръкна в раницата, взе кутийката „3 в 1“ и изля съдържанието й. След това извади калъпчето пластичен експлозив d4, което приличаше на пластилин. Постави го в мивката и започна да го меси, смесвайки маслото и експлозива така, както хлебарят меси тестото. Когато свърши, разполагаше с лепкав гъвкав маджун, който сам по себе си беше напълно безопасен. Можеше да бъде скулптиран във всякаква форма и залепен за каквато и да е повърхност. Човек можеше да го пъхне в найлонови торбички, както направи и Карвър, като раздели цялото количество на четири равни части. Можеше да го удря, пали или да го напълни с куршуми, но нямаше да се случи нищо. Ако пъхнеше в него фитил или капсул-детонатор обаче, щеше да разполага с бомба.

Щом пликчетата с приличния на маджун експлозив потънаха в раницата на Карвър, той извади препарата за почистване и поля мивката, за да премахне всички следи от маслото и d4. Пусна и двата крана, за да отмие нечистотиите, и изхвърли бутилката в кошчето. Във въздуха все още се носеше слаба миризма на масло и пластичен взрив, затова Карвър пръсна няколко пъти с освежителя за въздух в малкото помещение, а после хвърли и него в кошчето. Когато излезе, отвън чакаше някакъв човек. Карвър вдигна рамене извинително, стисна многозначително носа си с пръсти и промърмори:

— Извинявайте.

Взе пицата си и изяде половината на паркинга отвън, а остатъка хвърли в кофата за боклук. Задържа кутията, качи се на хондата и потегли на юг към Париж.

Апартаментът се намираше на Ил Сен Луи, един от двата острова в средата на река Сена, точно в центъра на града. Улицата отвън беше пълна с туристи, които се наслаждаваха на спокойната провинциална атмосфера на острова и топлата вечер в края на лятото. Хората се разхождаха, без да бързат, спираха се да разглеждат витрините или менютата на ресторантите и кафенетата, разположени нагъсто покрай тротоарите.

Карвър паркира мотоциклета и слезе, но не свали каската и продължаваше да стиска кутията от пица. Всеки, който му хвърлеше мимолетен поглед, щеше да си помисли, че е доставчик на пици. Само внимателното око би забелязало, че докато се изкачваше към входната врата на сградата от осемнадесети век, където Рамзи Наруаз посрещаше любовниците си, Карвър носеше латексови ръкавици. След няколко секунди комплект шперцове му отвори вратата и той влезе.

Огледа приземното фоайе, запомни разположението му и отиде до задната врата към голия двор, до стената на който бяха наредени няколко кофи за боклук. Точно срещу него сводест проход водеше към улицата зад сградата. Облекчен, че има и друг изход, Карвър изхвърли кутията от пица и влезе отново в кооперацията.

Апартаментът беше на последния етаж, той се качи горе и ключалките отново не оказаха съпротива. Карвър влезе в централния коридор с панорамен прозорец от пода до тавана. Отвън беше почти тъмно, но светлината от улицата беше достатъчна, за да вижда къде стъпва.

В мига, в който отвори вратата, алармата срещу крадци започна да писука предупредително, задействана от стандартния магнитен контакт. Карвър разполагаше с тридесет секунди, преди алармата да започне да вие. Според плановете, които му бяха изпратени, малкият контролен панел бе закрепен на касата на вратата вляно от него. Паролата съвпадна с тази, която Макс му съобщи. Писукането спря.

Къс проход пред него водеше встрани от коридора, чиито стени бяха покрити с шкафове. Една врата вляво водеше към малък кухненски бокс. Карвър отвори шкафа откъм дясната страна на прохода. Вътре висяха няколко зимни палта. Зад тях имаше бяла метална кутия — сърцето и мозъкът на алармената система.

Голямата всекидневна в другия край на прохода беше отворена. Мястото беше по-изискано, отколкото Карвър очакваше, като знаеше какъв човек го притежава и за какво го използва. Нямаше проблясващи маси от хромиран метал и стъкло, нито огледала на таваните или полупорнографски голотии. Помещението имаше светли стени, а в единия му край стоеше дървена антикварна маса за хранене, украсена с ваза свежи цветя. Малко по-нататък около персийски килими бяха разположени три кремави дивана. Подът беше от голи дъски, от същото дърво като масивните черни греди, които подпираха тавана. В противоположната стена близо до лавиците с книги имаше вградена камина. Между лавиците бяха подредени мини аудиосистема и малка колекция от кристални вази, гърненца и миниатюрни скулптури. Два инфрачервени детектора за движение примигваха срещу него от срещуположните ъгли на помещението. Бяха разположени така, че да улавят нарушители, влезли през прозореца.

Карвър остави раницата си в средата на помещението, измъкна челника и го нагласи на главата, за да освободи двете си ръце за подробния оглед на аудиоуредбата. Той потупа с ръка стената зад нея, за да се увери, че е здрава носеща структура. Удовлетворен от резултата, се върна при раницата. Извади отвертката, клещите за рязане на тел и три продълговати пластмасови кутийки с размерите на книга с меки корици с леко извити дълги страни. Това бяха противопехотни мини М-18 „Клеймор“, нагласени за взривяване от разстояние. Всяка от тях съдържаше еднокилограмова плочка експлозив d4, около който бяха завити седемстотин малки стоманени топчета, обвити в стиропор и фибростъкло.

Карвър свали миниуредбата, отвинти задните капаци на тонколоните, отвори ги и махна високоговорителите. Сложи по една мина във всяка от изпразнените колони, завинти отново задните капаци и ги постави на същото място заедно с кабелите от усилвателя. Когато избухнеха, смъртоносните топчета щяха да се изстрелят дъговидно през помещението и да пробият слабите стени, които го отделяха от кухненския бокс и преддверието. Всички по пътя им щяха да бъдат нарязани на хапки. Карвър прибра отвертката и клещите за рязане на тел в единия от многото външни джобове на панталона си и огледа повторно свършената работа. Прекъсвачът беше неоткриваем. Ако Наруаз пуснеше уредбата си минутка след като е влязъл в апартамента, може би щеше да заподозре нещо, когато говорителите останеха безмълвни. Обаче върнеше ли се в апартамента тази нощ, той щеше да е току-що оцелял при опит за убийство и вероятно щеше да бъде настроен за малко музика.

Карвър работеше без излишно бързане, влизайки в ритъм, който щеше да го изведе от апартамента бързо, но без да допуска грешки поради невнимание. Вдигна раницата си, влезе в прохода и пое надолу през преддверието към спалнята. И тук стените бяха светли, подът дървен, прозорецът панорамен, но закрит с пердета със същата дължина. Тук сензорът за движение беше само един. Леглото беше огромно, прекрасен месингов викториански екземпляр, чиито табли завършваха с чудати метални извивки.

Карвър се готвеше да продължи, но нещо в края на леглото привлече погледа му. Завъртя челника натам и видя, че това е пътнически несесер. Шарката на материята подсказваше, че е „Луи Вюитон“. Беше отворен и наполовина пълен с женски дрехи. Наблизо лежеше малка лъскава торбичка за покупки с надпис „Шанел“. Чифт бели джинси бяха захвърлени върху покривката на леглото близо до късо яке от същата материя. На пода лежаха подходящи бели маратонки „Кедс“ без връзки. Карвър заобиколи леглото и тръгна към банята. На етажерката над мивката имаше две чантички. Едната беше пълна с гримове, а по-голямата с шампоан, душ гел и други бански принадлежности.

Това откритие рязко изхвърли Карвър от безучастната му рутина. Макс не му беше казал, че Наруаз има приятелка в града. Тя очевидно беше пристигнала, преоблякла и излязла отново. Ако сега беше с Наруаз, тази нощ щеше да умре. Карвър измъкна телефона си и набра номер на оператор в Обединеното кралство.

— Не ми каза за жената.

— А защо да го правя? Това няма значение за мисията.

— За мен има значение. Дойдох тук, за да елиминирам сериозен терорист. Приятелката му е цивилно лице. Макс, знаеш, че не премахвам цивилни.

— Разбира се, че го правиш — чу се смях от другата страна. — Само че не искаш да го признаеш. Онзи албанец… да не мислиш, че хеликоптерът му е летял сам? Той имаше пилот, Карвър!

— Пилотът знаеше какво прави. Плащали са му за това.

— О, а мацката го прави без пари? Виж, няма никакво значение дали мишената има гадже, шофьор, телохранител или цялото му семейство е при него. И дагенхамските[1] мажоретки с барабани да е поканил у тях на купон, не ми пука, че ще ги взривим на късчета. Това откачено копеле иска свещена война. Милиони хора са изложени на опасност. Така че тя трябва да го отнесе. Съпътстващите щети не са наш проблем.

Карвър не каза нищо. Беше прекарал военната си служба в борба с кървави диктатори, които губеха войни, но си оставаха на власт. Беше преследвал терористи психопати, които се превръщаха в миролюбиви политици, посрещани с ръкостискания на Даунинг стрийт №10 и на ливадата пред Белия дом. Той и неговите хора бяха залавяли безброй стари товарни кораби и траулери, пълни с наркотици или оръжия. Но това никога не оказваше и най-малкото влияние. Никой никога не си плащаше за стореното. И най-важното беше, че никое правителство не ги спираше да го правят. Сега имаше възможност да плати на лошите с техните средства. Той вярваше, че е направил света по-добро и по-сигурно място. Понякога хората попадаха в кръстосания огън. Това беше цената, за да си свършиш работата. Прогони насила съмненията от съзнанието си, заключвайки ги в същия подсъзнателен затвор, където бе прибрал толкова скрупули, страхове и чувства.

Макс наруши настъпилото мълчание:

— Още ли си на телефона, приятел? Ако не си готов за тази задача, просто ми кажи, но сега. Не мога да си позволя някой да прецака работата.

— Макс, ще ти кажа нещо. Защо не дойдеш тук? Влез през входната врата и изчакай шестдесет секунди. И ще разбереш лично дали съм готов.

— Това звучи по-добре. За миг си помислих, че си откачил. Карвър, нали няма да превъртиш? Започвам да се тревожа за теб.

— Разкарай се, Макс.

Тонът на Карвър беше нападателен и самоуверен, но вътрешно се питаше дали Макс не е прав. Дали не се побъркваше? По отношение на целеустремеността и способностите си той вярваше, че отговорът е не. Поддържаше се в добра форма. Не си пилееше парите по наркотици и разводи. Не беше от военните реликви, които висяха из кръчмите в Хърфърд и Поул и разказваха патетично преувеличени военни истории на други бивши военни, безпомощни и празни като тях самите. Така че не, не беше изгубил способността да си върши работата. По-скоро може би вече не я харесваше. Много отдавна бе стигнал до заключението, че силата му няма нищо общо с мускули, оръжия или експлозиви. Тя се криеше в мозъка и очите му, в мощта на волята и увереността в своето предназначение. В него кипяха неохотно признат гняв и усещане за загуба, които винаги го бяха тласкали напред. Но ако те пресъхнеха, ако силата на волята някога намалееше? Тогава какво?

В края на краищата това може би наистина беше последната му задача. Така че по-добре беше да я изпълни както трябва. И да се измъкне от това жив.

Намери място на третата мина в спалнята, закрепи я с тиксо за стената в горния край на леглото и я скри с възглавници. Докато работеше близо до несесера на жената, той долови слабия аромат на нейните дрехи. Запита се дали тя знаеше истината за своя любовник? Дали и тя не вярваше в същата кауза? Или беше просто красиво момиче, което щеше да умре, защото бе позволило на някакъв богаташ да го прелъсти.

— За бога — измърмори той на себе си, — съсредоточи се!

Имаше да монтира още три взривни устройства: пликовете за фризер, пълни с пластичен експлозив. Той залепи единия в казанчето на тоалетната и прикрепи към него мъничък радиодетонатор. Втория плик с другия детонатор остави в кухненския шкаф. Противопехотните мини щяха да се разлетят из всички помещения, но той не разчиташе само на тях. Прекалено много мишени оцеляваха, защото бомбите се оказваха не толкова смъртоносни, колкото се очакваше от тях. Човек трябваше да убие мишената два пъти, за да бъде сигурен. Последното пликче и детонатора залепи под малка сгъваема маса, монтирана на стената. Всяко помещение в апартамента бе превърнато в смъртоносен капан. Сега оставаше да се погрижи всички бомби да избухнат.

Върна се при раницата и извади от нея малка пластмасова кутия с размерите на портативно радио. От дъното й се подаваха два кабела, а от горната страна — разтегателна антена, малко ключе за включване и изключване и червена контролна лампичка. Той отиде при шкафа с палтата, отвори кутията на алармената система и свърза подобната на транзистор кутия с клемите на сензора за входната врата. После я включи. Червената лампичка в горния край запримигва. Устройството беше готово за действие.

Когато алармената система на апартамента бъдеше задействана, то щеше да се включи. Всяко прекъсване на веригата, например при отварянето на вратата, щеше да задейства прекъсвача, който щеше да включи часовников механизъм, настроен на шейсет секунди. Но за разлика от алармата той не можеше да бъде изключен. Набирането на паролата с контролния панел нямаше да промени нищо. Часовниковият механизъм щеше да продължи да отброява секундите до нулата и тогава щеше да изпрати смъртоносния сигнал до експлозивите, скрити из апартамента.

Капанът беше заложен. Карвър свали челника и го прибра в раницата заедно с останалата екипировка. Обиколи отново апартамента, за да се увери, че всичко е точно така, както го беше намерил на влизане, и пак включи алармата, преди да излезе. Следващият, който влезеше през входната врата, щеше да хвръкне във въздуха.

Карвър стигна до края на стълбището и излезе през задната врата на двора. Свали раницата си и извади всичко, което щеше да му трябва за останалата част от операцията заедно с черната торбичка за боклук. Отвори я, пъхна раницата в торбичката, слезе надолу по улицата и я метна в големия метален бобър зад едно кафене. Торбата потъна сред боклуците, изхвърлени от ресторанта.

Докато се връщаше при мотоциклета си, Карвър звънна на Макс.

— Апартаментът е готов. Къде искаш да отида сега?

Получи указанията и се увери, че е наясно с всички етапи на операцията. Поне засега моментът на слабост беше отминал.

Бележки

[1] Предградие в източен Лондон.