Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 13 гласа)

78.

Жуковски се обади по телефона. Секунди по-късно Курск, Титов и Руцев се появиха отново. Карвър беше по средата на процесия от петима души. Курск водеше с пистолет „Берета 92“ в ръка. Вървеше странично, насочил оръжието към Карвър. Руцев го беше стиснал яростно за лявото рамо. След него крачеше Титов, който държеше дистанционното. Жуковски оформяше ариергарда. Липсваше само Димитров.

Индианската нишка прекоси всекидневната и излезе във фоайето. Курск даде знак на Карвър да спре. Отиде в далечния край на фоайето и се насочи към съвсем обикновена на вид дървена врата, която затваряше някаква ниша под главното стълбище. Обаче невинният външен вид на вратата заблуждаваше. Пъшкането и усилията докато я отваряше, подсказваха, че става дума за по-тежка и здрава конструкция. Вратата бе изработена, за да служи за преграда и срещу хора, и срещу звуци. Курск кимна на Руцев да поведе Карвър към него. Отново подсигуряваха Карвър двойно: с пистолета отпред и с колана на кръста му.

Отворената врата водеше към голи бетонни стъпала, които се спускаха в мазето на вилата. Курск тръгна напред, стигна до дъното и се обърна с лице към стълбите. Едва тогава се провикна:

— Води го!

Останалите мъже започнаха да се спускат в мазето. Стъпалата завършваха в тесен коридор, който се осветяваше от примигваща гола флуоресцентна лампа.

Карвър усети бетон под стъпалата си. Можеше да подуши застоялата миризма на отработени газове. Гаражът на вилата вероятно беше тук долу. Но не това беше неговото местоназначение. Курск поведе групата през дебела стоманена врата към едно голо помещение без прозорци, с размери около шест квадратни метра. Стените му бяха блестящо бели, както пода и тавана, включително вътрешната страна на вратата. Карвър усети познатия мирис на прясна боя. Тук го бяха оставили преди с качулката на главата.

Той се огледа наоколо и видя, че е пропуснал една от най-характерните подробности. В единия ъгъл на тавана имаше камера за видеонаблюдение, насочена срещу единствената мебел в помещението. Метален стол с високо облегало, поставен в средата. Краката му бяха завинтени за пода. Към облегалката, подлакътниците и предните крака на стола бяха закрепени кожени колани, които можеха напълно да обездвижат човека, който седи на него. От стената излизаше черен кабел и се извиваше като змия до слушалките, които висяха на едната облегалка на стола. На другата беше закачена ролка сребристо тиксо. По стената имаше още флуоресцентни лампи. А точно срещу стола беше закрепен голям прожектор.

Помещението не беше по-топло от преди. Карвър чувстваше потта да изстива по кожата му. Усещаше се замаян, а мозъка си опържен от електрическите удари. Лицето му туптеше. Гърбът и глезените го боляха. Копнееше за глътка вода, но също толкова много и да се изпикае. Беше съсредоточил цялата си воля да не се подмокри, докато шоковете го разкъсваха. Сега мехурът му го подсещаше, като му промушваше червата. Трябваше да се стиска. Нямаше да позволи на Жуковски да го види как сам се замърсява.

Руцев избута Карвър до стола и го бутна в него. Върза го, като стегна гърдите му, кръста и бедрата. Закопчалките на ремъците се намираха отдолу под стола и подлакътниците. С ръце все още в белезници, Карвър нямаше никаква надежда да ги достигне. Главата му беше оставена свободна. Руцев свали оковите от краката му, за да завърже глезените му към краката на стола. Карвър копнееше да ритне дебелобузия руснак само заради удоволствието да му причини болка. Но електрошоковият колан беше още на кръста му, а дистанционното далече в ръцете на Титов. Курск ги държеше под прицел през цялото време. Нямаше причина да поеме този риск. Имаше много по-важна работа за вършене.

Руцев носеше часовник. Той показа на Карвър, че часът вече е 12:12. Засега това беше добре.

В помещението влезе и Димитров, който носеше компютърната чанта. Той я отвори, извади лаптопа и го подаде на Жуковски. Остави чантата на пода на няколко метра от стола на Карвър — беше недостижима за него. Сега цялата банда с изключение на Алекс беше в помещението. Карвър предположи, че тя вероятно е горе и се приготвя за дълга, тежка и влажна вечер в кревата на своя шеф.

Жуковски се обърна към Карвър:

— Ще ти дам компютъра — каза той. — Няма да го отваряш, пускаш или да правиш каквото и да било, докато аз и моите хора не излезем от помещението и вратата не бъде затворена. Ако опиташ нещо, което да ни се види подозрително, ще бъдеш застрелян. Ние ще бъдем в друго помещение и ще те наблюдаваме с камерата. — Жуковски махна към обектива за видеонаблюдение, който стърчеше от тавана. — Когато пуснеш компютъра и вкараш паролата, вдигни ръка.

Курск отиде при вратата и застана там с насочен към Карвър пистолет, а останалите мъже се заизмъкваха един по един от помещението. Накрая и той излезе, крачейки заднишком, с насочен пистолет към Карвър до последния възможен момент. След това вратата се затвори с трясък. Карвър чу триенето на метал в метал, последвано от плъзгането и щракването на двете резета. Сега беше сам. Лаптопът бе у него. Вече можеше да започне.

Но най-напред трябваше да отвори проклетата машина. С ръце, закопчани в белезници, не можеше да държи хитачито с една ръка, а с другата да натисне ключалката. Затова смени захвата си, като вдигна машината почти отвесно и я опря в колана, който стягаше бедрата му. Натисна ключалката и капакът се отвори, което едва не изпрати лаптопа на пода. Карвър успя да го притисне с ръка и спря плъзгането му напред. Облегна се назад и изчака нивото на адреналина да спадне и пулсът му да се успокои. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, за да регулира дишането си, натисна бутона за включване и зачака да се появи правоъгълникът за паролата.

Главата му беше празна. Нямаше ни най-малка представа какво трябва да напише в тясната бяла кутийка на екрана. Многократните електрошокове сигурно бяха разбили мозъка му така, сякаш е участвал в боксов мач тежка категория. Електрическите му вериги бяха изгорели. Краткосрочната му памет беше изпържена. Затова нямаше какво да се чуди, че не можа да се сети къде е израснала Алекс.

Опита да потисне паниката. Противопостави се на стягането в гърлото, на свиването на стомаха и отчайващото чувство, че вече не може да контролира мозъка си. Налагаше се да се гмурне дълбоко в най-отдалечените кътчета на своето съзнание. Информацията беше някъде там и той трябваше само да я намери.

Знаеше, че има някаква дума, свързана с изображение, имаше начин цифрите и буквите да придобият смисъл. Беше нещо свързано със злато. Но какво точно? Май ставаше дума за кафе. Или… не… да, определено за кафе. Някаква известна реклама. Какво ставаше в нея? Три… в едно… е злато?

Той се съсредоточи. Паролата трябваше да бъде от осем знака. Затвори очи и се опита да си припомни как изглеждаше. Чувстваше се като дете на изпит по писане. Добре. Беше почти сигурен, че я е възстановил с помощта на зрителната си памет. Заключените му една за друга ръце се поколебаха над клавиатурата, докато си повтаряше наум изречението. Три в едно е злато. Това беше.

Ами ако бъркаше? Ларсон каза, че разполага само с три опита да вкара правилната парола, иначе цялата информация на твърдия диск щеше да бъде изтрита. Поне това си спомняше. Добре, нямаше смисъл да чака цяла вечер. Десният му показалец закръжи над клавиатурата и после започна да чука по клавишите:

Т… р… 1… з… л… а… т… о.

На екрана се появи надпис: „Погрешна парола. Остават ви още 2 опита“.

Не! Карвър отново беше обхванат от страх и напрежение, които сега бяха по-силни. Къде беше сбъркал?

— Сигурен съм, че става дума за три в едно — промърмори той. И тогава изведнъж се сети, че е решил проблема. Изречението винаги започваше с главна буква. Това е!

Т… р… 1… з… л… а… т… о.

Незабавният отговор на машината беше смазващ.

„Погрешна парола. Остава ви още 1 опит.“ От нерви му се доповръща.

— Мисли, тъпако, напрегни си мозъка! — Сега започна да си говори на глас, заклати глава и залюля горната част на тялото си, доколкото позволяваха коланите.

Три в едно е злато. Нали така гласеше тъпата реклама? Така я пееха. Тогава какво й имаше на паролата? Определено това беше текстът! Не беше ли казал Ларсон нещо за главни букви? Да, изписа първата като главна. Тогава нещо му се мярна в главата.

Пое си дълбоко дъх и показалецът му за последен път закръжи над клавишите. После набра паролата.

Т… р… 1… з… л… а… т… О.

Нищо не се случи. За няколко инфарктни секунди екранът изведнъж потъмня напълно. Карвър заблъска трескаво по интервала. И тогава изскочи познатият екран на „Уиндоус“ и скоро се осея с иконки. А дълбоко в сивата пластмасова кутия на машината един малък предавател изпрати един-единствен сигнал.

Жуковски беше прав. Това беше капан, но опасността не се криеше в компютъра. Между тапицираните стени на компютърната чанта бяха вмъкнати два листа от взривното вещество d4 заедно с термичен ускорител на запалването, които бяха свързани с детонатор с часовников механизъм, задействан чрез радиосигнал. Току-що с натискането на интервала Карвър беше задействал часовниковия механизъм — тридесет минути закъснение за всяко натискане на интервала. Точно след четири часа той щеше да възпламени запалителна бомба, която мигновено щеше да изгори всички наоколо и да превърне вилата в купчина пепел и въглени.

Карвър вдигна глава към тавана и вдигна ръка.

Остана сам още няколко минути. Предположи, че Жуковски вероятно иска да изчака, за да се увери, че няма капан. След малко бялата врата се отвори и четиримата руснаци влязоха един по един в помещението. Както и преди малко, Курск държеше пистолета в ръка. От групата липсваше единствено Руцев.

Жуковски дойде при стола и вдигна хитачито от скута на Карвър.

— Благодаря, господин Карвър — каза той. — Направи ми услуга, а освен това ме разсмя. Много ми беше интересно да наблюдавам как се опитваш да измислиш отново рекламата.

Карвър се изкуши да каже на Жуковски, че скоро ще му мине желанието да се шегува. Бомбата щеше да се взриви в час, в който обитателите на вилата щяха да са дълбоко заспали. Телата им щяха да са отпуснати, а мозъците неспособни за бърза реакция дори ако се събудеха. Дотогава Карвър или щеше да е намерил начин да се измъкне от пленничеството, или щеше вече да е убит. Но той още не се беше предал, въпреки че обстоятелствата бяха срещу него. Чувстваше някаква странна смесица от смъртен ужас при мисълта, че му остават само няколко часа живот, и много силно въодушевление. Поне щеше да умре, съпротивлявайки се. Поне щеше да ги накара да си платят.

— Защо не ми позволиш да ти помогна? — помоли Карвър. — Мога да вляза във файловете.

Жуковски го погледна със съжаление заради безграничната му глупост.

— Изобщо не ми пука за файловете — каза той. — А и ако изведнъж ме обземе любопитство, Москва разполага с най-добрите дешифровчици в света. Ако ти наистина си намерил някого, който да декодира файловете, в което се съмнявам, бъди сигурен, че и аз мога да го направя.

Той се наведе към стола и постави ръка върху коленете му, така че лицата им се оказаха на една височина.

— Нека ти кажа какво ме интересува — продължи Жуковски. — Искам да те гледам как страдаш. Искам да умреш колкото може по-бавно и болезнено. Ти изчука жена ми. Няма значение как или защо. Ако се разчуе, че си го направил и си останал жив, моите приятели и враговете ми, много от които са едни и същи хора, ще сметнат това за слабост от моя страна. Но ако из Русия започнат да се носят истории за мъченията ти, ако мъжете, седнали пред бутилка водка, заразказват ужасяващите неща, които са се случили на човека, който се е опитал да ме прецака, ако видят, че любовницата ми е по-робски отдадена от всякога… Да, тогава ще знаят, че Юри Жуковски не е човек, с когото да се ебаваш.

Той се обърна към Титов и даде поредица указания, които предизвикаха друга злобна усмивка върху съсухреното му лице на палач. Титов прибра дистанционното за електрошоковия колан в джоба на панталоните си, пристъпи напред и силно блъсна главата на Карвър в здравата метална облегалка. После прокара колан през челото му и го стегна толкова силно, че кожената ивица се вряза в кожата. Прокара втори колан върху устата му и го стегна така, че му отне способността да вика и едновременно му причини болка, защото натисна разклатените зъби и пукнатата кост на челюстта. Сега всяко от малкото движения, които англичанинът можеше да прави, се съпровождаше от мъчителна болка.

Карвър истински се уплаши. Когато се беше опитал да скочи на Жуковски, знаеше, че няма да успее. Просто се бе опитал да изгради ситуация, в която да може да изиграе ролята на победен, молещ за последна възможност да оцелее — компютъра. Беше готов да понесе всяко наказание, което би му наложил Жуковски, защото целта оправдаваше средствата. Но сега не играеше. Ужасът му беше напълно истински.

Веднъж Карвър гледа телевизионен филм за британски военнопленник, който се престорил на луд, за да го предадат германците на Червения кръст. Но когато най-сетне го освободили, симулацията се била превърнала в действителност. Той наистина бил мръднал. Сега Карвър беше като този затворник. Когато свалиха белезниците от китките му, той не направи никакъв опит за съпротива, докато връзваха ръцете му за подлакътниците на стола. Не искаше да даде и най-малкия повод на Жуковски или на някой от хората му да натиснат белия бутон, който го беше заробил и сломил напълно. Само мисълта, че ще се загърчи и заподскача от болка, притиснат от коланите, го накара да се облее в лепкава пот. Пристегнаха последните колани, без да го подложат на токови удари, и той едва не се разплака от благодарност.

В работата на Титов се забелязваше умиротворение и резултатност. Обичайната му нервност бе заменена от спокойствието на човек, който извлича дълбоко удовлетворение и радост от работата си. Но още не беше свършил. Първо се протегна към облегалката, взе слушалките и ги нахлузи на главата на англичанина. От тях не се чуваше звук, те просто заглушаваха шумовете около него, сякаш си беше запушил ушите с пръсти. След това Титов взе ролката тиксо, отлепи парче, дълго около осем сантиметра, и го откъсна със зъби. После се протегна напред и с пръст посочи клепачите на Карвър.

Щом разбра какво очаква Титов, той веднага затвори очи. Искаше неговият тъмничар да знае, че е готов да сътрудничи. Правеше всичко възможно, за да бъде добро момче.

Карвър почувства лепкавата хватка на тиксото върху десния си клепач, подръпване, когато беше издърпан нагоре, и второ стягане, когато Титов приглади с ръка другия край на лепенката върху челото му. Сега окото му беше широко отворено и той не можеше да примигва.

Щом Титов направи същото и с другото му око, отстъпи крачка назад от стола, застана точно пред очите на Карвър и извади ужасяващото черно дистанционно от джоба на панталона. С лявата си ръка го вдигна до ухиленото си лице. Протегна дясната пред себе си и вдигна показалец. Обърна глава и загледа показалеца си. И намигна.

Карвър чу приглушен смях. С периферното си зрение можа да види как Димитров се сгъна на две. Но на Карвър не му пукаше за останалите. Цялото му внимание беше съсредоточено върху пръста на Титов, докато той бавно и преднамерено го въртеше из въздуха, кръжеше наляво-надясно, докато не се оказа на сантиметри от черното дистанционно и яркобелия бутон.

Очите на Карвър със залепените клепачи се ококориха още повече. От запушената му уста се изтръгна покъртително стенание. Потта му се стичаше по облегалката на стола. Титов го остави да се мъчи, наслаждавайки се на всяка секунда. После пъхна дистанционното в джоба си и се обърна да си върви.

Той напускаше помещението! Мъчението беше свършило!

Титов излезе извън полезрението на Карвър. Димитров вдигна черната компютърна чанта и също тръгна да излиза. Чу се как вратата се блъсва в рамката и резетата щракват. Няколко мига Карвър застина в студа и самотата на бялата си килия.

И тогава без никакво предупреждение от прожектора на стената срещу него избухна ослепителна бяла светлина, която изгори беззащитните му, широко отворени очи. В същия миг слушалките също оживяха и в ушите му избухна оглушителен бял шум, който наподобяваше статичните смущения, носещи се от радио, което не е на станция. Той избухна в черепа му с рев, който нямаше нито структура, нито значение, нищо, което съзнанието да схване или да разбере. Междувременно светлината го атакуваше като горелка и той не можеше да направи нищо.

Самюъл Карвър беше попаднал в адски капан. Шумът и светлината щяха да продължават безспир, а той не можеше да ги изключи. Не можеше да затвори очи, нито да запуши ушите си. Не можеше да помръдне, камо ли да чуе гласа си, докато виеше.