Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Том Кейн

Заглавие: Специалист по злополуките

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.06.2008

ISBN: 978-954-585-913-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2387

История

  1. — Добавяне

81.

Основният проблем с мъченията се крие в човешките същества, защото те нямат достатъчно големи способности да понасят болката. Дори най-добре обучените войници и агенти стигат до точка, когато са готови да кажат абсолютно всичко, само за да облекчат страданията си. Точно това прави събраната чрез мъчения информация фактически безполезна.

Разбира се, понякога събирането на информация не е основната цел. Понякога мъченията се прилагат самоцелно, като наказание или за забавление на мъчителя. Но тогава се появява друг проблем. Ако тялото бъде наказано отвъд определена граница, то просто изключва с изгубването на съзнание или със смърт. За да поддържаш болката и раните на нужното високо равнище, се изискват големи умения, а може би дори артистичност. Да не бъдат прекалено меки, защото тогава не са резултатни, но и да не са прекалено силни, защото водят до обратния резултат.

Съзнанието също реагира подобно на тялото. Много от техниките за измъчване разчитат на психологически, а не на физически стимули. Жертвата бива унижавана и трябва да се почувства като животно. Той или тя биват лишавани от сън, бомбардират ги с шумове и светлина или обратното, лишават ги от сетивни усещания. Никакви звуци, светлина, докосвания, миризми. И отново мъчителят трябва да намери точното равновесие. Ако искате вашата жертва да изгуби ориентация, да падне духом, да изгуби надежда, да не осъзнава колко време е минало, така че да усеща дните като миг, а секундите като вечност, не трябва да я довеждате до пълна психоза. Или поне не твърде рано.

Тук отново възниква въпросът за изключването. Съзнание, което вече не разбира света около себе си или не може да подреди информацията, която получава от него, в някакво ясно значение, най-накрая ще се откаже от тези опити и ще се оттегли вътре в себе си. На мястото на действителността се появяват халюцинациите. Паметта престава да работи. Самоличността на човека започва да избледнява.

Самюл Карвър беше изтощен и гладен още преди да стигне в Гстаад. Последователните удари, които бе преживял, откакто пристигна, го бяха отслабили до точката на рухване. Той не направи опит да се съпротивлява, когато го поведоха обратно към килията и го завързаха на стола за мъчения. Когато Титов му пусна един последен токов удар, просто заради удоволствието да му причини болка, спазмите, които разтърсиха неговото тяло, бяха странно безжизнени, сякаш той вече не осъзнаваше болката.

Карвър не почувства как изби зъбите си, щом главата му се замята срещу коланите. Когато прожекторът и слушалките отново бяха включени, претовареният му мозък отхвърли баража от непонятни стимули и се отнесе в състояние на полусъзнание. Неговите замаяни и изсъхнали очи бяха все още широко отворени, но ослепителната белота бе заменена с образи от подсъзнанието му, отдавна забравени спомени за хора и места, които се сляха в един нов и само негов свят.

Виждаше две златисти жени, или поне той мислеше, че е така. Понякога те сякаш се сливаха в една, но техните тела и лица никога не бяха напълно еднакви. Тези жени сякаш го харесваха. Чувстваше телата им близо до себе си. Но когато се опитваше да ги докосне, се отдръпваха и той не можеше да разбере какво му казват, макар лицата им да бяха мили, а усмивките им да му подсказваха колко много се радват да го видят. Искаше да говори с тях, да им каже, че и той изпитва същото, но не можеше да говори. Независимо какви усилия полагаше, не можеше да продума. Устата му не искаше да помръдне.

Той крачеше по коридорите на някогашното си училище и оттам влезе право в столовата в Пул. Всичките му приятели бяха там. Имаше и един по-възрастен мъж. Как ли се казваше? Карвър го обичаше много, но той май му беше ядосан за нещо и изведнъж Карвър много се уплаши. Точно както в онези първи дни в пансиона, когато учителите му се караха, а той беше сам-самичък, далеч от дома и нямаше кой да го утеши.

Стоеше в някакъв тунел, една кола летеше срещу него със заслепяващи фарове, очните му ябълки сякаш пламтяха и той копнееше да бъде на безопасно и тъмно място. И докато се рееше назад в паметта си, стигна до едно напълно безопасно място. Той плуваше във вода, но това не беше обикновена вода, беше хранителна и сладка. После изведнъж го извадиха от това топло и безопасно място навън на студа. Той се съпротивляваше, риташе, но това не помогна. Издърпаха го на открито. Той запищя, завика, но за миг всичко отново беше наред. Гушнаха го две топли ръце, притиснаха го в нещо прекрасно и меко и устата му отново се изпълни със сладост. Но скоро изгуби и това, грабнаха го други ръце и го отнесоха. Той пак зарева, защото искаше още да усеща тази мекота и сладост.

Изведнъж, като човек, който гледа от края на някакъв невероятно дълъг коридор, осъзна, че се случва нещо ново. Наоколо се беше спуснала благословена тъмнина, той усети нежни ръце, които милваха челото и бузите му. Бяха по-различни от онези в съня му. Направи му впечатление, че устата му отново се движи и се зачуди дали още може да говори.

— Кой си ти? — изграчи Карвър. — Кой е там?