Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

1 септември, понеделник

31.

Карвър се събуди малко след три сутринта. Трябваше му известно време, за да разбере къде е. Лежеше на дивана все още облечен, но някой го беше завил с юрган. Той се замисли за значението на този жест. Със сигурност беше добър знак. Изправена пред избора дали да го убие, докато спи, или да се погрижи да му е удобно и да го завие, Алекс беше избрала завивката.

Къде ли беше сега? Нямаше никого нито в кухнята, нито в кабинета на Карвър. Банята също беше празна, макар на окачалката за кърпи да бяха проснати да съхнат чифт дамски бикини. Значи имаше само една възможност. Карвър отвори колкото може по-тихо вратата на спалнята и на пръсти тръгна през помещението. Тя лежеше в леглото му. Под завивката виждаше очертанията на тялото й. Черната й коса контрастираше с бялото на възглавницата. Едната ръка беше протегната нагоре, закривайки наполовина лицето й. При вдишване от време на време едва доловимо изсумтяваше.

Карвър се усмихна, но после поклати глава, защото разпозна едно отдавна забравено чувство: привързаността. Да харесваш някоя жена беше едно, но да я чуеш как хърка и да си помислиш, че е сладка, е, това беше нещо съвсем друго, защото разбираш, че работата е сериозна.

Трябваше усилие на волята, за да се обърне и да излезе от стаята. Докато вървеше по коридора към хола, Карвър си мислеше за всичко, което Алекс му беше разказала по-рано. За влизането й в КГБ. Но самият факт, че беше обучена да мами мъжете, го караше да се съмнява в останалата част от историята й. Тя работи на рецепцията на моден хотел, когато някакъв бияч й казва: „Ела да изпълним строго секретна и опасна задача в Париж или ще разкажа на всички, че си била проститутка?“. Не, това изобщо не звучеше достоверно. От друга страна, не я правеше автоматично негов враг. Имаше всякакви причини, които да я накарат да лъже за нейната истинска самоличност и цел. Бог знаеше, че и той го беше правил, и то често.

Провери телефоните си и компютъра в кабинета, за да види дали се е опитала да говори с някого или да изпрати съобщения, докато е спял. Телефоните му изпращаха сигнала през поредица релета, което правеше невъзможно да бъде проследено неговото местонахождение. Системата освен това проследяваше и всички обаждания, обаче такива нямаше. Влезе в сървъра на своя интернет доставчик — и там нищо.

Оставаше само лаптопът на Макс. Беше възможно Алекс да го е използвала. Чантата все още лежеше на кухненския стол, където я беше оставил, когато влязоха в апартамента. Сякаш не беше пипана. Но това не означаваше нищо. Сигурно щеше да е достатъчно съобразителна да остави всичко така, както го беше намерила.

Карвър отвори уплътнената черна найлонова чанта и извади компютъра. Беше „Хитачи“ със сива кутия, подобно на милиони други. Карвър го отвори, натисна бутона за включване и изчака, докато операционната система „Уиндоус 95“ се зареди. Веднага се появи кутийка, изискваща парола. Карвър нямаше никаква представа какво беше избрал Макс за свой личен „Сезам, отвори се“ и беше готов да заложи последния си долар, че и Алекс не знаеше. Значи никой не беше изпращал каквото и да било от този компютър, откакто Макс го беше използвал за последен път. Карвър затвори хитачито. Той със сигурност не беше някакъв технически гений, но следващият, който щеше да отвори машината, определено щеше да бъде.

Сега вече беше сигурен, че Алекс не е успяла да се свърже с никого, откакто остави мобилния й телефон във влака за Милано. Поне засега тяхното присъствие в Женева беше тайна.

Карвър изведнъж осъзна, че умира от глад. Отиде до един от шкафовете и извади от там пакет корнфлейкс. Беше поне от три седмици в шкафа, но нямаше какво да се прави. Поне млякото беше прясно и студено. Изяде зърнените люспи, седнал на кухненския плот в средата на помещението. След като гребна няколко пълни лъжички, той се протегна за дистанционното и пусна телевизора. Все още говореха за принцесата, като онагледяваха думите с все същите кадри от местопроизшествието и ваканцията й на яхтата. Имаше и кадър, на който тя беше по бански и се виждаше, че е необичайно дебела в талията. По Си Ен Ен няколко души изказаха предположение, че може да е била бременна. Други журналисти обсъждаха липсата на записи от охранителните камери. Дванадесет камери покриваха улиците между хотел „Риц“ и тунела Алма, но нито една от тях не била заснела дори един кадър с мерцедеса в някакъв етап от пътуването му. Той въздъхна. Който и да беше организирал това, очевидно имаше могъщи приятели. Но и той имаше неколцина.

Карвър изми купичката и я остави на сушилнята. Избърса пръските мляко и трохите от зърнената закуска от гетинаксовата повърхност на масата, използвайки простите домакински задължения като средство да проясни мислите си. Спря се пред телефона и остана няколко секунди неподвижен, докато ръката му се колебаеше над слушалката. Най-накрая я вдигна и набра един номер. Апаратът в другия край на линията звънна няколко пъти, после се чу раздразнено изръмжаване.

Карвър се усмихна.

— Хайде, отвори очички. Карвър се обажда.

— Ъъъ… колко е часът?

— Три и половина. Да, знам, извинявай, но работата е спешна. Трябва да се видим. Можеш ли да дойдеш на Жан-Жак? След двадесет минути?

Чу се друго ръмжене, този път в знак на съгласие, и Карвър затвори телефона.

Грабна компютъра, свали едно кожено яке от закачалката в коридора и тръгна към външната врата. Пое надолу по хълма в посока към езерото, след това през търговския район покрай брега и после към Пон де Берг, мост, чиито рамене сключваха римската цифра V и се срещаха при малкия остров Русо навътре в езерото. Пътечка свързваше моста и островчето, което беше залесено с дървета и осветено от прожектори. В далечния край се издигаше статуя на човек в римска тога, седнал на стол и загледан през езерото със замислено изражение и смръщено чело. Това беше най-известният син на Женева, философът от осемнадесети век Жан-Жак Русо.

Когато Карвър стигна при паметника, от мрака около него се чу глас:

— Човекът, е роден свободен, но навсякъде е във вериги. Е, мосю Русо, добре сте го казали.

Карвър се засмя.

— Хайде, хайде, Тор, престани да се самосъжаляваш.

На светло иззад паметника излезе една забележителна фигура. Мъжът беше доста по-висок от метър и осемдесет, слаб като върлина, бледото му лице със сини очи беше обрамчено с взрив от червена коса, сплетена на раста плитки[1]. Мъжът потърка лицето си с длан, за да подчертае изтощението си.

— Как искаш да се чувствам, когато ме будиш посред нощ и ме привикваш да дойда, подтичвайки като пудел?

— Хайде, ела и отпусни морните си телеса на тази градинска пейка — покани го Карвър. — Ще се погрижа да възмездя ранното ти ставане.

Беше срещнал Тор Ларсон преди четири години в бар, където и двамата бяха отишли поотделно, за да слушат някакъв американски блус китарист. Заговориха се, докато пийваха бира. На петата или шестата бутилка Карвър научи, че русокосият мъж с раста плитки е не само професионален софтуерен инженер, но и бивш лейтенант от Разузнавателния корпус на норвежката армия.

— Наборна служба — каза той извинително. — Нямах никакъв друг избор.

— Това е нищо — отговори Карвър. — Аз прекарах десетина години в редиците на Морската пехота на нейно Кралско Величество. Освен това се записах доброволно.

Слушаха блусовете, разговаряха и изпиха още доста бири. Ларсън се превърна в неговия човек по техниката. Той никога не разпитваше защо на Карвър са му нужни защитени срещу проследяване имейли и телефонни номера, компютри, които изпреварваха най-малко с година и половина продаваните на свободния пазар, и гарантирано проникване във всякакви мрежи по всички краища на света. Той просто свършваше работата и приемаше разточителните суми в брой, с които Карвър му плащаше за уменията и дискретността.

— Е, къде е пожарът? — попита норвежецът.

— Тук — отговори Карвър и вдигна чантата. — Вътре има лаптоп, в който трябва да проникна въпреки кодирането и паролите. Обаче има проблем. Има хора, които искат машината и информацията в нея, и то много. Ако разберат, че е у теб или че е била у теб и знаеш какво има вътре, ще побеснеят и ще те погнат.

— Е, а каква е добрата новина?

— Аз съм погнал тях, затова искам да знам всички имена и адреси в компютъра.

— Искаш да кажеш, че има хора, които се опитват да те убият, а ти дори не знаеш кои са те?

— Работя по въпроса.

— Не, очевидно аз ще работя по това. Значи този лаптоп ще се окаже предизвикателство?

— О, да. Единственото нещо, което знам за тия типове, е, че имат страхотни връзки. Използват шифровка на военно равнище или дори на равнището на Агенцията за национална сигурност. Не ме питай за подробностите, но трябва да очакваш наистина сериозна защита.

Ларсън се усмихна тъжно.

— Човече, не приказвай така. Нали знаеш, че с това само ме изкушаваш.

Карвър му се усмихна в отговор.

— Е, ще те разбера, ако решиш, че не ти е по силите…

Норвежецът поклати в несъгласие рунтавата си глава.

— Това ще ти струва големи пари.

— Винаги се получава така.

Карвър му подаде чантата. Ларсън се обърна да си ходи, но Карвър го спря.

— Тор, говоря съвсем сериозно. Може да стане напечено. Бъди внимателен. Ако решиш, че някой те преследва, грабвай компютъра и изчезвай. Не се мотай, а бягай. Разбра ли?

— Да.

— Ако измъкнеш нещо от адресника вътре, веднага ми се обади. Това може да ни отърве задниците.

Ларсън кимна в потвърждение. Те тръгнаха един до друг обратно към моста, но не разговаряха повече. Когато излязоха на него, Ларсън се обърна надясно към по-модерната част на града. Карвър пое към стария град, изкачвайки се по познатите, виещи се по хълма стъпала, докато не стигна до сградата, в която живееше.

Алекс продължаваше да спи. Вече минаваше четири и половина. Карвър се съблече и си легна отново на дивана, подчинявайки се на едно от златните правила на живота в армията: никога не пропускай възможността да се наядеш, наспиш или изсереш.

Следващото нещо, което почувства, беше изпълнения със светлина апартамент и ръката, която нежно разтърсваше рамото му, придружавана от нежен, с леко придихание женски глас, който казваше:

— Извинявай, но забравих дали пиеш кафето си с мляко и захар или чисто.

Бележки

[1] Растафарите са привърженици на религиозно учение, възникнало през 30-те години на миналия век в Ямайка. — Б.пр.