Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

44.

Карвър беше впечатлен от начина, по който Алекс се хвърли да пазарува. В малкото, наистина много редки случаи, когато си беше позволявал да бъде повличан от някоя жена на пазарен рейд, винаги се отегчаваше, чувстваше се изтощен и много раздразнен заради безкрайното бродене от едно обирджийско свърталище в друго, също толкова претъпкано и прекалено отоплено. Следваше безспирно ровичкане в закачалките с дрехи, които му се струваха напълно еднакви. После идваха безкрайните въпроси от рода на: „Това прави ли ме да изглеждам дебела?“. На които винаги отговаряше по един и същи начин наум: откъде, по дяволите, да знам? Но Алекс беше различна. Тя пазаруваше дрехи така, както той купуваше муниции. В главата си имаше набелязана цел. Знаеше какво въздействие иска да окаже и от това зависеше нейният избор.

Сега със същия професионализъм се подготвяше за своята мисия. Взе душ. Изсуши се с хавлията, издуха косата си със сешоара и се върна в спалнята, където Карвър още лежеше на леглото, омотан в дебелата хотелска хавлия, и чакаше да дойде редът му за банята.

Алекс извади бельото си и свали хавлията. Карвър се почувства направо замаян от интимността на ситуацията да я гледа как нахлузва бикините и си слага сутиена. Той се наслаждаваше на всички гледки и звуци, толкова нормални и дори банални за жената, а толкова омайващи за мъжа. Хлъзгането на плата по кожата, изплющяването на ластик, малките завъртания и извивки, с които тя наместваше бельото си, самовглъбеността, докато се оглеждаше в огледалото, монтирано от вътрешната страна на гардеробната врата. Въпреки това в действията й нямаше нищо показно. Изглежда й беше безразлично, че Карвър я наблюдава, сякаш подобно на танцьорките и манекенките бе свикнала да бъде гола в присъствието на други хора и отдавна беше изгубила всякаква скромност и свенливост. В начина, по който се оглеждаше от горе до долу, липсваше каквато и да е суета. Изражението й беше сериозно, а огледът подробен. Тя се приготвяше за работа.

Когато отстъпи от огледалото, тя най-сетне погледна към Карвър.

— Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че ако не се облечеш бързо, ще изгубя самоконтрол.

— Не — поклати глава тя, — забавлението свърши. Време е за работа.

Отиде при тоалетката, която вече беше осеяна с кутийки гримове, кремове, флакон лак за коса, четки, гребени и няколко хартиени пазарски чанти. В едната имаше кепе, направено от някакъв вид найлон, който приличаше на дебел чорапогащник. Тя си го сложи и набута косата си под него, докато не остана и косъмче да стърчи навън. Алекс работеше върху себе си, но улови погледа на Карвър в огледалото.

— Винаги ли си бил богат? — попита тя.

Той я погледна с повдигнати вежди, изненадан от въпроса.

— Богат? Аз? Не, боже мили, нищо подобно.

— Но нали си бил офицер. Смятах, че в Англия само висшите класи стават офицери.

Сега той се усмихна.

— На това ли са ви учили в школата на КГБ?

— Можеш да ми се подиграваш, но това е истината. Богатите командват бедните. Навсякъде е така.

— Може би, но аз не станах офицер, защото съм бил богат. Станах офицер, защото бях осиновен.

Сега беше неин ред да се изненада. Ръцете й спряха работата си и тя се завъртя, за да го погледне в лицето.

— Какво искаш да кажеш?

— Майка ми ме е оставила. Била е още дете, когато е забременяла. Произхождала от семейство, в което не смятали аборта за възможен изход, но също така не били готови да имат подрастваща дъщеря, която се разхожда наоколо с количка. Затова я изпратили в частна клиника, а на хората казали, че е на гости при роднини в чужбина. След това колкото може по-бързо се отървали от бебето.

Алекс се беше обърнала отново към тоалетната масичка и ровичкаше из гримовете си, докато слушаше разказа на Карвър. Сега отново вдигна очи и погледна смръщено в огледалото.

— Кой те отгледа?

— Двойка на средна възраст. Никога не са имали собствени деца. Бяха мили и ми желаеха доброто, но не можеха да се справят. Когато осъзнаха, че много повече искат спокоен живот, отколкото дете, вече имаха труден малък разбойник, който се носеше из къщата и по цял ден вдигаше глъчка. Затова ме изпратиха в пансион. Решиха, че това е най-доброто за мен.

— Обичаха ли те? — Тя пудреше лицето си.

— Не знам. Никога не са ми казвали. Поне не на глас, но мисля, че ги беше грижа за мен. Нали разбираш, по техен си начин.

— А ти? Обичаше ли ги?

Карвър въздъхна. Стана от леглото и отиде при креслото до тоалетката.

— Не мога да кажа, че не съм ги харесвал — обясни той, когато седна, — и им бях благодарен. Знаех, че правят жертви за мен и го оценявах. Но не мисля, че знаех как да обичам, не и от сърце. Искам да кажа, защо да го правя? Ако не го научиш от майка си, не знаеш какво е любовта до много по-късно и тогава изведнъж, ооо… значи за това ставало дума? И ти идва малко като шок.

— Тогава си изгубил и нея.

— Да, не беше приятно.

Алекс прекарваше спиралата по миглите си.

— На колко беше, когато постъпи в пансиона?

— На осем.

— Боже мой! И англичаните си мислят, че са цивилизовани.

— Ти нищо не знаеш. Училището се намираше в старо имение, щръкнало насред полето, далеч от всичко. Първата сутрин ни събудиха в седем. Облякохме се и капитанът на спалното ни поведе надолу към моравата зад училището. И се захванахме със строева подготовка. Ходом марш! Наляво, надясно, мирно, свободно! Сега ме избива на смях, но тогава беше лудница.

— И въпреки това стана войник?

— Ами училища като това от векове подготвят висококачествено пушечно месо. Създадени са специално за да произвеждат достатъчно интелигентни, физически здрави и емоционално нескопосни млади мъже, които биха отишли в най-горещите точки и гадни места на света, за да изпълнят дълга си и да отдадат живота си, ако трябва.

— И ти си един от тях?

— Когато работя.

— А когато не работиш?

— Не знам. Точно това се опитвам да разбера.

И двамата замълчаха за няколко минути. Алекс се съсредоточи върху червилото си. С прясно изрисуваното си лице, плешива глава и полуголо тяло, тя изглеждаше странно безлична, като манекен във витрина, който чака да бъде облечен. Тогава се протегна към другата чанта и извади перуката. Сложи я върху кепето, среса я и изведнъж срещу Карвър вече стоеше съвсем различна жена.

Той очакваше, че тя ще се изправи и ще прекоси стаята до гардероба, където висяха дрехите й. Вместо това Алекс седеше изпълнена с колебания, очите й бяха замъглени и нефокусирани, сякаш съсредоточаването й бе нарушено от някаква вътрешна несигурност.

— Има нещо за моето минало, което вчера не ти казах.

Карвър се облегна назад в креслото.

— Продължавай.

— Казах, че всичко в него е било лошо, но това не е истина. Ползвах се от специални привилегии заради онова, което вършех за държавата. У дома в Перм жените бяха ужасяващи безформени торби. Ядяха стара храна, която имаше вкус на… нищо. Работеха прекалено много. Когато майка ми стана на четиридесет, тя вече изглеждаше стара като шейсетгодишна жена на Запад. А в Москва аз се обличах в „Армани“, „Версаче“ и „Шанел“. Преди това никога не бях имала повече от два чифта обувки, винаги от изкуствена кожа. После притежавах гардероб, пълен с обувки от Париж и Милано. Понякога водех мъже в апартамента си. На леглото ми бяха застлани красиви италиански чаршафи. В бюфета имаше шотландско уиски. Ти нямаш представа. Никой в Русия не живееше така. Никой извън най-високите партийни равнища. Обичах тези неща. Онова, което трябваше да правя, нямаше значение, защото никога не бих се отказала от тях. Всъщност продадох душата си.

Карвър се наведе напред.

— Хареса ли ти апартамента ми?

— Какво?

— Хареса ли ти моят апартамент? Искам да кажа, че е хубав, нали? Не си виждала колата ми, но и тя е доста готина. Също и лодката, която имам на езерото. Мисля, че знаеш как съм изкарал парите, които платих за тях.

— Какво искаш да кажеш? Че сме еднакво лоши?

— Предполагам. Но кой може да каже кое е добро и кое лошо? Хората те гледат снизходително, защото си седят в дребните удобни животчета и дрънкат за морални стандарти. Но всеки идиот може да се изправи и да изрецитира тазседмичните политически приемливи глупости, защото не го чакат никакви последствия, нито пък трябва да си цапа ръцете. Прекарал съм години да гледам как добри приятели биват разкъсвани на парчета и изливат червата си заради политици, които лъжат и насън. Зная, че по света има лоши хора, и също така зная на какво са способни. Това променя гледната ти точка. Ура! — Карвър направи гримаса. — Съжалявам, малко се поувлякох.

— Не — отговори тя, — напълно те разбирам. А освен това ми харесва, когато се разгорещиш. Искам да видя кой си всъщност.

— Боже, нима мислиш, че това е истинското ми аз?

Тя точно се готвеше да отговори, когато на вратата се почука. Карвър отиде да види кой е, като пътьом взе пистолета си от нощното шкафче. Отвори вратата няколко сантиметра и се успокои, когато видя кой стои отвън.

— Тор! Радвам се да те видя. Влизай.

Високата върлинеста фигура на Ларсон, цялата в ръце, крака и коси, бавно влезе в помещението. Той носеше две големи найлонови чанти, които висяха на двете му рамене. Видя Алекс, която се надигна от тоалетката, и спря.

— О, съжалявам, нямах представа… — Плаха усмивка изгря на лицето му, а сините му очи проблеснаха дяволито от удоволствие. — Да не преча?

— Не — успокои го Карвър, — ние точно се приготвяхме. Това е Тор Ларсон, а това — Александра Петрова.

— Наричай ме Алекс — каза тя и се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата.

— О, да… наричай ме Тор — отговори той, а лицето му се изчерви под луничките.

Нейната усмивка нежно го закачи за неудобството, но същевременно го поздрави с добре дошъл като приятел.

— Добре, Тор, моля да ме извиниш, но смятам, че трябва да се облека.

Двамата мъже стояха и я гледаха как прехвръкна през помещението към дрехите си. С усилие на волята Карвър успя да откъсне очите и мислите си от Алекс и да се съсредоточи върху машинариите, които Тор беше качил в хотелската стая с чантите.

— Първо — започна Карвър, — да предположим, че това помещение е командният център. Поне в първата фаза ще бъда тук, за да следя комуникациите. Второ, трябва да сложим на Алекс портативна камера, която ти ще трябва да контролираш, и да подготвим другата стая за наблюдение и подслушване. Стаята, където Алекс ще заведе човека, когото искаме да пипнем.

— Няма проблеми — каза Ларсон. — Донесъл съм всичко, от което имаме нужда. — Той порови в едната от чантите и измъкна две кутии цигари. — Те ще свършат работа.

Карвър не изглеждаше убеден.

— Сигурен ли си? Не мога да си позволя провал, защото това е единствената ни възможност.

— Успокой се — каза Ларсон и го потупа по рамото. — Имай ми доверие. Зная какво правя. Между другото… — Той се наведе напред, докато лицето му се озова точно срещу това на Карвър и промърмори: — Искам да обсъдим другата задачка, дешифрирането. Обади ми се по-късно тази вечер. Трябва да поговорим насаме.