Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

51.

Карвър избра по-дългия път, за да заобиколи квартала, и мина три преки, докато стигна до долния край на своята улица. Сега гледаше от другата страна към буса, кафенето и синия „Опел“. „Ирландският пъб на Малоун“ беше точно пред него. Ако някой е задавал въпроси в кафенето, твърде вероятно бе да се беше отбивал и там. Той можеше да направи същото.

Бутна вратата и влезе сред дима на цигари и смрадта на стар гинес. Вътре се тълпяха обичайните посетители на подобни места: служители на ООН и на местните банки, които се опитваха да докажат, че са хора от плът и кръв въпреки безличните си костюми. Карвър махна за поздрав на едрия мъж в зелената фланелка на отбора по ръгби на Ирландия, който стоеше зад бара, и огледа небрежно помещението като всеки друг клиент, който иска да види какво става.

Не му беше трудно да забележи мъжа със закопчания шлифер. Беше заел място на маса до прозореца, гледаше право в Карвър и бързо ломотеше нещо по телефона. Това си беше чисто самопризнание, защото веднага затвори телефона, щом погледът на Карвър се спря върху него. Това реши нещата. Карвър тръгна към бара, клатейки глава в учудване от простотията на този човек, който нямаше достатъчно мозък, за да се престори на незаинтересуван.

— Стю, една половинка, моля.

Мъжът с фланелката на ръгбист отговори с провлечен австралийски акцент:

— Нямаш проблеми, приятел. — Отиде при апарата за бира и взе да свещенодейства, наблюдавайки как разпенената течност бавно се стича и оцветява в черно половинлитровата чаша под месинговия чучур.

Карвър се облегна на плота.

— Типът до прозореца, грозният педал с шлифера, отдавна ли кибичи тук?

Стю погледна натам.

— Не знам. Може би няколко часа. Не пи много цицията му с циция. По-рано си имаше другарче, но то си тръгна.

Карвър плати бирата си. Точно когато я взе и щеше да я отнесе, сякаш получи внезапно просветление.

— Стю, знаеш ли какво? Може би няма да е зле да се обадиш за лекар. Имам предчувствието, че може да се случи някакво произшествие.

— Виж, Пабло, не искам побоища тук. Изкарай го навън, ако искаш да се поразкършиш.

Карвър го потупа успокоително по рамото.

— Не се притеснявай, няма да отнеме повече от минутка.

Той тръгна бавно и нехайно през заведението към местата край витрината, разменяйки усмивки с красивите момичета, с които се разминаваше по пътя. Сега руснакът седеше само на метър и половина от него, несигурен как да реагира на това, че обектът най-безгрижно се приближава към него.

Между Карвър и руснака три хубави чиновнички се бяха скупчили около бутилка вино, разменяйки си на висок глас клюки, примесени с кикот. Едната беше оставила дамската си чанта на пода. Жените стрелкаха погледи към Карвър, докато минаваше край масата им. Той обърна глава, ухили им се дръзко и намигна недвусмислено на най-хубавичката.

Той не гледаше къде стъпва, затова се спъна в чантата. Залитна напред, чашата му подскочи нагоре и изригна струя гинес, която описа дъга и плисна към момичетата, а те се разпискаха и наскачаха от столовете, когато пенестата течност заваля по дрехите им. Ръцете на Карвър замахаха да се хванат за нещо и попаднаха на мъжа в шлифера, който се дръпна назад, когато англичанинът се заби в него. Столове се разлетяха по пода, помещението се изпълни с възбудените писъци на жените, затова никой не забеляза как ръцете на Карвър стиснаха яко плата на шлифера, а челото му внезапното се стрелна напред и се стовари върху носа на мъжа, когато двамата безпомощно се сгромолясаха на пода.

След няколко секунди хаосът се уталожи. Карвър се изправи с объркано изражение и погледна към окървавената развалина, която остана да лежи на пода.

— Боже мили! Ужасно съжалявам. Добре ли сте? — попита той безпомощно. После огледа зяпналите посетители.

— Някой да се обади за линейка! Бързо! — Настъпи пауза и след малко той започна да се оглежда с ококорени очи. — Къде е тоалетната, мисля, че ще повърна. — Наведе се напред, притисна с ръка устата си и тръгна със залитане към задната част на кръчмата, а разтревожените пияници заотстъпваха, за да му освободят място да мине.

Едва когато мина през летящата врата, която водеше към мъжката тоалетна, Карвър се изправи, избърса капка кръв от челото си и си позволи да се усмихне. Един по-малко, но колко ли бяха останалите?

Точно в този момент вратата зад него се отвори. Той погледна в огледалото и получи отговор.

 

 

Григори Курск трябваше да вземе решение. Надяваше се, че Карвър и Петрова ще се върнат в апартамента и беше планирал да сгащи тях и компютъра в жилището, но сега изглежда се бяха разделили. Димитров се беше обадил, че англичанинът е в кръчмата, но сам. Петрова никаква не се виждаше. Вероятно още беше в кафенето.

Курск изпрати останалите двама от своите хора, за да помогнат на Димитров. А той какво да направи? Дали да се присъедини към тях, или да тръгне след момичето?

Започна да обмисля положението. Карвър беше добър, в това не можеше да има съмнение, но Курск имаше доверие на хората си. Може и да не бяха атомни физици, но бяха ветерани от спецчастите, възпитаници на една от най-суровите школи в света. Междувременно той можеше сам да се оправи с Петрова. Знаеше къде да я намери. Беше готов да се обзаложи, че Карвър е постъпил така, както би направил той самият: оставил е кучката на безопасно място, за да свърши мъжката работа на спокойствие.

Слезе от микробуса, протегна гръбнака си, за да разкара сковаността от двата часа на неудобната седалка, и тръгна надолу по улицата към кафенето.

 

 

Агентът на МИ6 номер Д/813318, служителят пета категория Том Джонсън, използваше времето, прекарано в наблюдение, за да опознае Дженифър Сток малко по-добре. На пръв поглед тя не го беше впечатлила особено. Лицето й беше по-скоро привлекателно, отколкото хубаво. Поведението й беше приятелско, но делово, подчертаваше факта, че поне по време на работа тя е първо агент, а после жена. Той уважаваше това решение, хареса му и фактът, че не бе позволила желанието й да бъде приемана сериозно да убие чувството й за хумор. Колкото по-дълго седеше в колата с Дженифър Сток, толкова повече растеше интересът на Джонсън към жената, а не към агента.

Заинтересува го начинът, по който тя омаловажаваше своята привлекателност. Не носеше грим, а косата й беше подстригана по-скоро за удобство, отколкото за красота. Освен това сякаш не осъзнаваше каква фигура има. Може би затова му трябваше толкова време, за да забележи фантастичните й крака и прекрасните гърди. Не много големи, но заоблени и вирнати, сякаш искат да кажат: „Хей, ето ни и нас“. Той започна да я гледа влюбено в очите. Тя му се нацупи за това, но щеше да го преживее. Пък и идеята да се правят на влюбени, ако някой започне да ги гледа подозрително, беше нейна. Трябваше да използва това.

Двамата си говореха за това как се намират прилични жилища в Швейцария с мижавите заплати от МИ6, когато Джонсън видя как един мъж слиза от микробуса на швейцарския телеком и тръгва към кафенето.

— Почакай малко, има раздвижване — каза той, докато се пресягаше за апарата, за да направи няколко снимки.

— Виждала съм го — каза Дженифър. — Следобед се навърташе тук, но тогава караше беемвето. О, това може да се окаже интересно…

Те го наблюдаваха как влиза в кафенето.

— Другите двама са все още там, нали? Да го последваме ли, за да видим отблизо какво става?

Дженифър поклати глава.

— Може да се окаже опасно. Кафенето е малко. Влезем ли, собственикът сигурно ще ме познае. Освен това, ако започнат неприятности, ще ни е трудно да стоим настрана.

— Да, но от нас се очаква да разберем какво вършат тези смешници. А каквото и да правят, то става там вътре. Знаеш ли, аз ще отида да видя. Просто ще се спра на вратата и ще надникна вътре. След това ще се върна и ще ти кажа какво става, за да решим какво да правим по-нататък. Какво ще кажеш?

Джонсън вече беше хванал дръжката на вратата и когато тя се съгласи, той небрежно хвърли фотоапарата на задната седалка, слезе от колата и тръгна към кафенето.