Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 13 гласа)

36.

В крайна сметка всичко се оказа въпрос на чист късмет. Папин крачеше по Гран Рю, улицата на художествените галерии и антикварните магазини в центъра на стария град, когато с периферното си зрение забеляза някакво движение. Инстинктивно обърна глава и ги видя, Карвър и Петрова, вървящи бавно по улицата ръка за ръка, подобно на всяка нормална двойка. Той носеше джинси и памучно сако с кехлибарен цвят, а тя още беше в роклята, с която беше заминала от Париж предния ден. Папин замахна с юмрук в знак на триумф. Беше рискувал и спечели!

Първият му порив бе да се вмъкне в някой вход, за да се скрие. После си напомни, че те нямат и най-малка представа за неговата самоличност. Заби нос във витрината на една от многото галерии и започна внимателно да разглежда няколко гравюри на Гоя, докато неговите обекти продължаваха да вървят по отсрещния тротоар. Остави ги да напреднат с около петдесетина метра, след което небрежно пое зад тях.

Неволно се усмихна. Жената искаше да пазарува — много естествено. Беше пристигнала от Париж без никакъв багаж, нямаше какво да облече, така че какво друго й оставаше? Не можеше обаче да не се възхити на нейния стил. Тя не обърна внимание на повече от три четвърти от магазините, край които мина, но изведнъж нещо привлече погледа й. Жената влезе, откри дреха, която й хареса, купи я, и то благодарение на кредитните карти на Карвър, както Папин забеляза, и продължи нататък. Подхождаше изчерпателно към въпроса, защото започна от бельото и караше подред. Папин вдигна одобрително вежди, докато я наблюдаваше да избира малки дантелени бикини. Дори от другата страна на улицата и през стъклото на витрината можеше да забележи, че Карвър го чака забавна вечер.

Изглежда похотта беше размекнала мозъка на англичанина, защото да се разхождаш посред бял ден с друг заподозрян, си беше чиста лудост. Или той играеше някаква игра, която беше толкова сложна, че Папин не можеше да я схване, или беше стигнал до заключението, че няма как да оцелее и е решил да се наслади на малкото време, което им остава.

И тогава без никакво предупреждение Папин ги изгуби от поглед. Двамата хлътнаха в един оживен универсален магазин край реката, който имаше изходи към четири различни улици. Папин изруга под нос. Може би Карвър изобщо не беше толкова небрежен, колкото изглеждаше.

Той се опита да ги последва в гъмжащия от хора магазин, но после се отказа и се зае да патрулира около него, надявайки се, че ще ги види като излизат или докато вървят по някоя от съседните улици. Но знаеше, че това е напразно. При подобни обстоятелства човек няма почти никакви шансове да продължи проследяването.

Нямаше значение. Сега може и да ги беше изгубил, но вече знаеше къде живее Карвър и трябваше само да прерови на три или четири преки. Единственото, което щеше да направи, бе да се върне в стария град и да започне да показва будещата доверие легитимация на всички местни бармани, собственици на кафенета и портиерки на кооперации. Някои по принцип щяха да откажат да сътрудничат на властта, обаче други със същата ревност щяха да се препоръчат като верни и законопослушни граждани, готови да дадат своя принос за поддържането на законността и реда. Както знаеше всеки таен полицай, никак не беше трудно да намериш хора, които са готови да донасят за своите съседи. Папин беше уверен, че съвсем скоро ще намери апартамента на Карвър. Обаче сега вече беше време да започне преговорите.

От другата страна на улицата имаше едно барче с телефон на швейцарския телеком на стената.

— Мамка му! — Апаратът приемаше само фонокарти, а не пари.

Барманът видя разочарованието му и посочи будката за вестници от другата страна на улицата. Папин изруга под мустак, след това пропиля няколко минути, за да отиде до будката, купи карта за петдесет франка и се върна в барчето. Когато застана пред телефона, доброто му настроение се смени с напрежение, което караше стомаха му да се свива. Той направи съзнателен опит да си вдъхне самоувереност и се обади на мъжа, когото познаваше като Чарли.

— Добри новини, mon ami. Намерих изгубените вещи.

— Наистина ли? — попита директорът по операциите. — Това е страхотна новина. Къде?

Папин се изкикоти.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да ти кажа още сега. Обаче тази информация е ценна и аз трябваше да се потрудя много здраво и да направя големи разходи, за да я получа. Затова ще поискам компенсация.

— Колко?

— Петстотин хиляди щатски долара, платени в бонове на приносител, джиросани на мен и предадени ми лично. След това ще те заведа при собствеността. Само теб, Чарли. Не се опитвай да устройваш засади.

— Не бих си и помислил, стари приятелю.

— Добре, договорихме ли се?

— Не знам, половин милион ми се струват много пари.

— Във вашето положение? Чарли, не мисля така. Имате два часа. Ще ти се обадя отново в тринадесет и тридесет централно европейско време. Ако и тогава не получа гаранция за парите, ще потърся на друго място. Дочуване.

Папин затвори телефона и помисли малко. Имаше нужда от някаква застраховка, така че защо да чака още два часа? Той набра друг лондонски номер. Можеше да се сети за повече от една организация, която щеше да се зарадва да получи тази информация.