Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 13 гласа)

70.

Първото, което се наби в очите на Карвър, бяха снимките. По лавиците за книги, на полицата над камината, няколко на самото писалище. Навсякъде имаше снимки на мъжа, на когото принадлежеше тази стая. Разменяше си шеги с Роналд Рейгън и Михаил Горбачов, стоеше в смокинг до Маргарет Тачър по вечерна рокля, посръбваше коктейли с Джон Фицджералд Кенеди и Джаки край басейна на Хаяниспорт и се възхищаваше на пържолите върху барбекюто на Буш в Кенибънкпорт. Имаше посвещения като: „На моя добър приятел Пърси“ от Ричард Никсън и „На скъпия Пърсивал“ от генерал Шарл де Гол. Дори се виждаше нещо, изписано на кирилица върху снимка на стария съветски диктатор Леонид Брежнев.

Този човек не се хвалеше, че е приятел с видни личности, той направо парадираше.

Тогава Карвър забеляза снимката на шкафа зад бюрото. Вероятно беше направена по време на кралско празненство. Възрастният мъж стоеше на опашка за поднасяне на поздравления. Разговаряше с почетната гостенка. Тя носеше синя рокля и диамантена тиара на вълнистата руса коса. Надписът отдолу, изписан със закръглен момичешки почерк, гласеше: „Много ти благодаря за този толкова мъдър съвет!“. „Този“ беше подчертано. С две черти.

Направо не беше за вярване. Дядката току-що беше накарал да убият принцесата, но все пак искаше светът да знае, че са били приятели.

Може би наистина си мислеше, че още са. Сър Пърсивал Уейк се стори на Карвър от онези хора, които смятат, че действителността е такава, каквато те казват, че е. Лъжите им са убедителни, защото те истински вярват в тях. Например той все още си мислеше, че може да командва. Неговият послушен командир се полюшваше някъде в Ламанша с отнесена глава. Хората му пълнеха моргите в Париж, а руснаците очевидно смятаха, че го контролират. Но в съзнанието си Уейк все още беше председателят и още беше шефът.

За някои хора това още важеше. Когато пристигнаха, една секретарка каза на Малгрейв, че председателят иска да види Карвър насаме. Той беше помолен да изчака пред кабинета. Малгрейв с радост се подчини, а на лицето му се изписа облекчение. Карвър беше помолен да остави чантата си и пистолета при секретарката. Той изпълни това желание и влезе в кабинета.

— Карвър, и имаш дързостта да дойдеш тук — отбеляза Уейк, сякаш арогантността му беше достатъчна, за да притисне убиеца.

— Кой е руснакът? — попита Карвър.

— Кого точно имаш предвид? Както можеш да видиш — махна той неопределено с ръка към стените, — познавал съм мнозина.

— Наистина ли? — попита Карвър, отиде до библиотеката и се наведе да разгледа снимките в сребърни, дървени и кожени рамки. — Кои са руснаците?

— Добре — отговори Уейк, — чакай да видим. — Той се надигна иззад писалището и отиде до Карвър. После заоглежда редиците весели снимки. — О, да, това е Никита Хруш…

Карвър се завъртя, за да застане с лице срещу Уейк и заби показалеца и средния пръст на дясната си ръка в очите на стареца, бързо и силно, като ухапване на змия. Възрастният мъж изскимтя, преви се надве и покри лицето си с длани. Тогава Карвър стисна ченето му и издърпа главата нагоре, докато погледите им се срещнаха. Продължаваше да стиска здраво, когато повтори:

— Кой е руснакът?

Уейк го гледаше и с мигане се опитваше да сдържи сълзите си.

— Не мога да ти кажа — промълви той. — Просто не мога…

Карвър нямаше време за губене. Обви дясната си ръка около врата на Уейк, застана зад него и доближи уста до ухото му, докато телата им бяха притиснати в извратена близост. Тогава започна да стяга хватката си.

— Кой е… руснакът? — изсъска той.

Ръцете на Уейк замахаха безпомощно. Главата му се заклати напред-назад, гърдите му започнаха да се повдигат тежко, докато се бореше да си поеме дъх. На Карвър му хрумна, че може би е прекалил. Сърцето на стареца можеше да не издържи, преди да е успял да каже нещо. Когато чу пукане от гърлото на Уейк, отпусна ръка. Уейк си пое дъх на пресекулки.

— Жуковски — задъхано каза той. — Юри Жуковски.

— Кой е той?

— Един от олигарсите. Мъжете, които притежават Русия. Има фабрики за хартия, алуминий, за оръжия, собственост навсякъде по света.

Карвър се смръщи.

— Смятах, че държавата все още контролира оръжейното производство.

— Така е, но Жуковски е посредник. Намира купувачи, събира плащанията в долари и ги предава на Кремъл в рубли, като междувременно прибира своя дял.

— Чудесен бизнес.

— И това не е всичко — допълни Уейк, наслаждавайки се на малкото усещане за контрол, който познанията му осигуряваха. — В съветско време много заводи имаха незаконни производствени линии за черния пазар, които бяха контролирани от местни партийни шефове и бандити. Те все още съществуват. Оръжейната индустрия не е изключение.

— И олигарсите като Жуковски са ги поели от бандитите?

Уейк опита да се усмихне мръснишки.

— Да не би сериозно да мислиш, че между тях има разлика?

— Какво общо има принцесата?

— Ти си умен млад мъж и трябва да се сетиш. Истината е, че той бе готов да плати милиони, за да се отърве от нея. Цялата работа беше негова идея.

— И ти се съгласи. Защо?

— Дълга история… стига чак до доброто старо време… нямах друг избор.

Карвър дръпна ръката си от гърлото на Уейк, избута го до лавиците с книги и го притисна в тях.

— Какво точно е правил Жуковски в „доброто старо време“? — попита той.

— Работеше за държавата.

— Всички са работили за държавата. Такава беше комунистическата идея. За коя част на държавата?

Уейк направи гримаса.

— Площад „Дзержински“.

Карвър разбра. На площад „Дзержински“ се намираше главната квартира на КГБ. Значи властта на Жуковски над Уейк водеше началото си от далечните дни на Студената война. Старият копелдак сигурно е играл за другата страна. Просто още един член на бандата от британски предатели, произлизащи от висшата класа. Сигурно Жуковски е знаел и е използвал това като средство за натиск. Но това беше история от миналото. Карвър имаше по-важни въпроси за решаване тук и сега.

— Момичето при него ли е?

— Така мисля.

— Тогава му се обади по телефона от мое име.

Карвър отстъпи назад. Уейк се оттласна от библиотеката. Трябваха му секунда или две, за да възстанови равновесието си, след това тръгна несигурно към писалището. После рухна на стола зад него.

— Ти не вярваш в любезностите, нали? — подхвърли Уейк.

— Не и когато работя. И когато нечий живот е в опасност.

— Наистина ли смяташ, че можеше да спасиш момичето? Ха! — Смехът му приличаше повече на тъжно грачене. — Нямаш представа с кого си имаш работа.

— Нито пък той. Хайде, набери номера.

Уейк вдигна слушалката и заговори със секретарката си, опитвайки се да диша равно и да не позволи на гласа си да издаде болката, която изпитваше.

— Моля те, свържи ме с господин Жуковски. Предлагам ти първо да опиташ на мобилния му телефон.

Няколко секунди по-късно телефонът започна да звъни. Уейк вдигна слушалката. От самото начало той разигра отлично представление. Чудесно, помисли си Карвър, председателят едва ли ще каже на своя ковчежник, че цялата му операция е рухнала.

— Юри, скъпи приятелю… Да, и аз се радвам да те чуя. При мен има един човек, който иска да говори с теб. Казва се Самюъл Карвър.

Уейк му подаде слушалката и Карвър я грабна.

— При теб ли е?

За миг от другата страна настъпи мълчание.

— Добър ден, господин Карвър. Аз се казвам Юри Жуковски.

— Ти знаеш името ми — отговори Карвър. — А сега докажи, че още е жива.

— Разбира се — съгласи се руснакът.

Карвър чу приглушения шум от стъпки, след това гласа на Жуковски, който каза:

— Ти го поиска…

Тогава чу женски глас да проплаква:

— Карвър, недей… — Чу се звук от плесница, приглушен писък от болка и още тътрене, докато я отмъкваха нанякъде.

Жуковски се върна при телефона така, сякаш нищо не се бе случило. Гласът му беше равен и спокоен както преди.

— И така, госпожица Петрова е при мен. Откровено казано, очаквах да се свържеш с мен много по-рано. Зная всичко за приключението ви с господин Леклерк в Женева. — Той пусна една презрителна въздишка. — Надявам се, че си се наслаждавал, докато си гледал как работи Петрова. Аз поне винаги го правех. Както и да е. От това разбирам, че я искаш. Така ли е?

— Да.

— Чудесно. Какво ще ми предложиш в замяна? Моля не забравяй, че ще искам висока цена. Моите хора искат да разбере какво мислят за нейното предателство. Едва ли има нужда да описвам какво означава това. Ако искаш жената, трябва да ми посочиш много важна причина да ги лиша от тяхното забавление.

— Компютърът — каза Карвър. — Лаптопът, на който е планирана и от който е контролирана цялата съботна операция, е у мен. Файловете бяха декодирани. Човекът, на който принадлежеше лаптопът, е бил много точен. Водел си е записки за всяка заповед, всеки превод, всяка подробност от проекта.

Опита се да измисли докъде може да продължи с блъфа. Нямаше нищо в ръцете си, но не му оставаше друга възможност. Трябваше да опита всичко.

— Този човек е поровил малко по собствена инициатива. Изглежда е бил подозрителен по природа. Стоварили са му двама души, за които никога нищо не е чувал. Искал е да разбере кои са те и откъде получават заповедите си. Проследил е следата чак до Москва. Жуковски, повярвай ми, този компютър ти е много нужен. Сигурно няма да ти хареса, ако остане у мен.

— Какво ще ти попречи да копираш твърдия диск? — попита руснакът.

— А на теб какво ще ти попречи да убиеш момичето и пак да вземеш лаптопа? — отговори със същата монета Карвър. — Ти искаш да продължиш с бизнеса си, а аз искам да продължа да живея. Никой от нас няма интерес това да стане публично достояние. Давай да правим сделката и да свършваме.

— Чудесно. Тази вечер в седем трябва да си на стълбите пред главния вход на хотел „Палас“ в Гстаад, Швейцария. Заедно със скъпоценния компютър.

— Дотогава има по-малко от пет часа — възрази Карвър.

— Така е — съгласи се руснакът, — разписанието е малко сгъстено, но ако тръгнеш веднага, без да се бавиш в опити да ме преметнеш, ще успееш да стигнеш навреме. Ти, естествено, ще дойдеш сам и невъоръжен. Няма нужда да ти обяснявам какво ще се случи, ако нарушиш някое от тези две условия. Между другото, нищо не обещавам. Ако можеш да ме убедиш, че имаш какво да ми предложиш, може би ще ти позволя да отведеш момичето. Ако не, моите хора мразят и теб толкова силно, колкото нея.

Линията беше прекъсната. Карвър върна слушалката на Уейк.

— Обади се на секретарката си. Трябва да хвана някой от следобедните полети до Цюрих или Женева. Веднага.

Имаше само един полет, който можеше да го закара навреме в Швейцария, за да успее до крайния срок, и дори тогава нещата щяха да са на кантар.

Самолетът излиташе от летище „Гетуик“, което беше на около тридесет мили южно от Лондон, в 14:50. В момента вече трябваше да бъде там за проверката на багажа. Пристигаше в 17:20 часа местно време, което му оставяше час и четиридесет минути, за да мине през паспортния контрол и проверката на багажа, да се срещне с Тор Ларсон, да вземе компютъра и да кара 150 километра до Гстаад.

Според всеки рационален анализ Карвър нямаше никакъв шанс. Но ако хукнеше веднага към гара „Виктория“ и се качеше на следващия експрес за летището, ако влакът нямаше закъснение, макар Лондон да беше известен с неефикасния си релсов транспорт, ако успееше да вземе билета си и да хукне към входовете, ако полетът минеше по разписание и митническата проверка станеше бързо, ако волвото на Ларсон беше с пълен резервоар и улиците не бяха задръстени… е, тогава може би щеше да успее. Съвсем на границата.

Той остави слушалката на мястото й. Уейк продължаваше да седи напълно неподвижен, лишен от всякаква жизненост.

— Предполагам, че сега ще ме убиеш — измърмори той.

— С удоволствие, старче — отговори Самюъл Карвър, — но просто нямам време.