Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Том Кейн

Заглавие: Специалист по злополуките

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.06.2008

ISBN: 978-954-585-913-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2387

История

  1. — Добавяне

2.

Сутринта дойдоха за Карвър. Бяха му се обадили предишната нощ точно докато гасеше газовия фенер, единственото осветително тяло в оскъдно обзаведената му планинска колиба.

— Карвър — каза той, без да опита да прикрие раздразнението си от бръмчащия мобилен телефон, който настояваше да му обърне внимание.

Гласът от другата страна на линията заговори без никакви любезности или въведения. Беше равен, но оцветен от акцента на жителите при устието на Темза.

— Къде си?

— В отпуска съм, Макс. Не работя. Мислех, че знаеш това.

— Карвър, зная какво правиш. Просто не знаех къде го правиш.

— Не се ли сещаш, че е имало причина да не ти кажа?

— Е, добре, но може би имам задача за теб.

— Не.

Макс не му обърна внимание.

— Слушай, ще науча със сигурност следващите дванадесет часа. Ако стане, ще се погрижим това, че си прекъснал отпуската си, да си заслужава. Три милиона щатски долара, преведени на обичайната сметка. След това можеш да си позволиш хубава, дълга пауза.

— Разбирам — равно отговори Карвър. — А ако откажа?

— Бих те посъветвал да си останеш във ваканция и да не се връщаш. Изборът е твой.

Карвър не се разтревожи от намека за физическа заплаха, но не искаше да губи големия си клиент. Такава му беше работата. Това вършеше най-добре и независимо колко често обмисляше да сложи край, все още не му се щеше някой конкурент да заеме неговото място. Някой ден, може би дори скоро, щеше да е готов да напусне, но това щеше да стане според неговите условия и когато той реши.

— Нова Зеландия — каза в слушалката.

Псуваше приглушено, когато изключи телефона и го остави отново на голата дървена маса до леглото от стоманена рамка и брезент, върху който беше навит спалният му чувал.

 

 

Самюъл Карвър имаше външния вид на строен, слаб професионален боец. Тъмнокестенявата му коса беше късо подстригана. След дванайсетте години в Кралската морска пехота и Специалните флотски части лицето му беше обветрено и кораво. По високото му мургаво чело, разполовено от една-единствена дълбока бръчка, резултат от усилено съсредоточаване, бе изписана яростна решителност. Ясните му зелени очи обаче внушаваха, че физическата му сила винаги се управлява от спокойна, хладна интелигентност.

Той се опитваше да осмисли това, с което се занимава, като един вид борба със селскостопанските вредители. Нещо неприятно, но необходимо. След работата с Визар, както винаги, той потърси място, където да се отпусне, да прочисти съзнанието си от това, което съзнаваше, но не искаше да признае: всяко следващо убийство, независимо колко живота спасяваше, без значение колко логично можеше да бъде оправдано, добавяше още малко ръжда върху душата му.

Той отиде чак в другия край на света, в планините Ту Тъмб на новозеландския Саут Айлънд. Преди цяла вечност, когато всички континенти на земята са били едно цяло, Ту Тъмб били част от перуанските Анди и калифорнийските Сиерас. Оттогава се бяха преместили няколко хиляди километра, но това бе почти единствената промяна. Нямаше нощни клубове, ресторанти или туристки, никакви вестници или телевизия, липсваха лифтове и детски писти. За Карвър това беше важното.

Бе дошъл тук да търси пълната самота и съществуване, сведено до най-простите си съставки. Искаше да прочисти сянката на смъртта от съзнанието си с груба скорост, пот, празни небеса, ослепително слънце, въздух и сняг, студени и чисти като извадена от фризера водка. От седмица не се беше бръснал. И не се беше мил. Вероятно смърдеше на пор. Но защо да се тревожи? Отдавна нямаше за кого да мирише на хубаво.

 

 

Хеликоптерът дойде от изток заедно с първите лъчи на изгряващото слънце и преди да изгаснат последните звезди. Карвър го видя в далечината, заклещен между тъмносиньото небе и снега, който приличаше на захарна глазура. Нямаше нужда да си приготвя багажа. Под скиорското яке носеше черен найлонов колан за пари. В джобовете му имаше четири различни паспорта, а към всеки — съответстващите му кредитни карти. Разполагаше и с резервен телефон и 20 000 американски долара в брой. Златните карти бяха нещо хубаво, но Карвър още не беше попадал на място, където да не приемат зелените гущери.

Приземяващият се на около петдесет метра от хижата хеликоптер предизвика малка виелица. Карвър наблюдаваше как той се спуска на земята. Божичко, и този беше „Бел“. В съзнанието му проблесна силуетът на падащ „Джет рейнджър“, чу писъците и почти физически усети ужаса на хората вътре. Затвори очи за миг и прошепна: „Стегни се!“. После свали ципа на якето и тръгна натам с размекнати крайници, но нащрек за всеки възможен знак, че са му скроили номер.

— Добър ден — изкрещя новозеландският втори пилот, надвиквайки равномерното плющене на витлата. Той протегна ръка и издърпа Карвър на борда. — Казаха или да те вземем, или да те убием. Радвам се, че избра първото.

Усмивката на втория пилот беше широка, но очите му бяха студени и безизразни.

Карвър се ухили в отговор и се включи в играта.

— И аз се радвам — изкрещя той, — защото можеше да пострадаш.

После се тръшна на седалката, затегна колана, нахлузи шлемофона и въздъхна. Ваканцията свърши. Вече беше до колене в лайната, а дори не му остана време да изпие чаша прилично кафе. Потърка с пръсти челото си. Цяла седмица не бе правил нищо, освен да кара ски и да спи. Би трябвало да се чувства отпочинал и освежен, но усещаше смъртна умора.

 

 

След по-малко от два часа Карвър се намираше в един чисто нов „Гълфстрийм V“, който се изкачваше на височина 12 000 метра, за да поеме от Крайстчърч към Лос Анджелис, на около 5800 морски мили от тях. От всички частни самолети в света „Гълфстрийм V“ имаше най-голяма дължина на полета, но когато стигнеше Калифорния, щеше да му се наложи известно време да лети безмоторно. След кацането престоят щеше да бъде достатъчно дълъг, за да зареди и да се качи нов екипаж, а после трябваше да поеме обратно за Европа.

На борда имаше душ. Карвър се изкъпа, обръсна се и облече мек, безформен анцуг, който му даде стюардесата.

— Надявам се да ви стане. Дадоха ми вашите мерки… — Тя замълча. — Но човек никога не знае дали нещо ще му е по мярка, докато не го облече.

Беше хубава брюнетка с големи очи, меки пълни устни и лъскава конска опашка. Говореше като момичетата в Нова Зеландия, повишавайки леко интонацията си в края на всяко изречение, и така превръщаше всяко изказване в предразполагащ въпрос. Сега стоеше пред Карвър, отпуснала цялата си тежест на единия крак. Хълбоците й стърчаха предизвикателно под тъмносиния плат на опънатата по бедрата й къса пола. Гледаше го преценяващо с усмивка, която подсказваше, че онова, което вижда, й харесва. Или наистина го харесваше, или длъжностната й характеристика включваше по-дълъг списък ВИП услуги, отколкото на обикновените куклички, бутащи количките с храна. Карвър реши, че става дума за второто. И двамата работеха за хора, които вярваха, че за всичко може да се плати. Него го бяха купили. Вероятно и нея.

— Как се казваш? — попита той.

— Кенди — отговори тя.

Карвър не можа да се сдържи и се изсмя. Дори името й на стриптийзьорка подхождаше на рутинното и професионално прелъстяване. Но тогава тя го изненада, защото се изчерви.

— Наистина. Това е съкратено от Кендис.

Той осъзна, че е пропуснал една трета възможност. Може би Кенди бе просто мило девойче, което се опитва да разнообрази работния си ден с невинен флирт. Както правят нормалните хора. Боже, беше станал толкова цинично копеле. Кога се бе случило това? Глупав въпрос! Знаеше отговора много добре. Можеше да разчлени времето до последната минутка. Изведнъж усети, че стиска силно зъби от напрежение, което не можеше да обясни. Твърде рано беше, за да е от нервността, която предхожда всяка смъртоносна акция. Това беше нещо друго. Може би съобщение от подсъзнанието, което не можеше да разшифрова. Или просто не искаше.

През последните няколко години Карвър много внимаваше да не наднича твърде дълбоко в душата си. Каза си, че това е основата на военния прагматизъм. Съсредоточи се върху онова, което ти предстои, тревожи се за това, което можеш да контролираш, и забрави всичко останало. Е, сега пред него имаше момиче и той можеше да контролира лошото си отношение. Двамата с Кенди щяха да бъдат заедно в тази херметизирана тръба през следващите двадесет и четири часа. Най-малкото можеха да бъдат учтиви един към друг.

Той рязко поклати глава, за да прогони неканените мисли.

— Извинявай — каза Карвър. — Бях се отнесъл.

— Няма значение. Мога ли да ви донеса нещо? Закуска, кафе?

— Да, би било чудесно. Много благодаря.

Десет минути по-късно в самолета се получи факс с подробности за мишената.

Обект: Рамзи Хаким Наруаз.

Националност: пакистанец (майка французойка).

Възраст: 41 г.

Височина: 182 см.

Тегло: 86,4 кг.

Обектът произхожда от една от най-богатите пакистански фамилии. Получил е образованието си в училище Ла Роуз, Швейцария, живее в Париж и се чувства напълно у дома си във висшите кръгове на европейското общество. Женен (съпругата му Ясмина произхожда от богато ливанско семейство), има един син, Юсуф. Пие алкохол, но рядко стига до ексцесии. Употребява някои социални наркотици. Дискретни и редовни извънбрачни връзки, типични за богат поевропейчен мюсюлманин.

Този начин на живот е просто прикритие. Обектът е високоинтелигентен, в лоши отношения с баща си и е радикализиран от молли в различни джамии в Северен и Източен Лондон, докато е следвал в Лондонското училище по икономика. Обектът се е превърнал в деен и влиятелен член на нарастваща мрежа от ислямски терористични клетки.

Наблюдение на телефонните връзки от страна на американското разузнаване, координирано от съвместната антитерористична част на ЦРУ и ФБР с кодово наименование „Алекс“, показва редовни контакти между обекта и заподозрени членове на терористични групи. Сред тях са основателите на „Консояя“[1] Уали Хан Амин Шах и Ридуан Изамудин (по прякор Хамбали), живеещият в Найроби, Кения, заподозрян Уади ел Хаге и неколцина заподозрени от заговора „Боинка“ (Големия взрив)[2] в Манила, който имаше за цел да взриви дванадесет летящи за САЩ самолети.

Скорошни банкови преводи от и към сметките на обекта показват по-голяма от обичайната активност. Уверени сме, че обектът планира голямо терористично нападение в Европа и почти сигурно в Обединеното кралство. Предполага се, че нападението е предстоящо. По-скоро става дума за дни, а не за седмици. Прихванати телефонни разговори показват, че той ще остави семейството си да почива в Южна Франция и ще се върне в Париж през следващите двадесет и четири часа.

Съществува голяма и очевидна опасност за живота на военни и цивилни лица, ако се позволи на обекта да продължи своята дейност. Заради това беше избран за незабавни действия.

Скоро след това дойде и втори факс. Той съобщаваше на Карвър, че в анонимната му сметка в женевската банка „Вертмюлер & Майер“ са преведени 1,5 милиона долара. Които и да бяха работодателите му — Карвър не изпитваше голямо желание да научи, нито пък те да знаят прекалено много за него — винаги плащаха навреме и наведнъж.

 

 

Макс се обади отново, когато самолетът летеше над западната част на САЩ.

— Къде си сега?

— На около половин час от Лос Анджелис — отговори Карвър. — Пилотът натиска газта до дупка. Сигурно след малко повече от десет часа ще съм кацнал.

— Добре, това означава деветнадесет и тридесет, Централно европейско време. Не очакваме особени действия преди полунощ, така че това е добре. Но има нещо друго, с което искаме да се оправиш най-напред.

Карвър се намираше на няколко хиляди мили от него и говореше по сателитен телефон. Но гневът му можеше да се долови ясно.

— Ти да не се шегуваш? Две задачи? И двете импровизирани? Да не мислиш, че ми е писнало да живея?

— Не се тревожи, втората е проста работа — опита се да го успокои Макс. — Оказване на помощ, в случай че първият удар не се получи. Нашият приятел има още един имот, който използва за частни срещи. Лични и професионални, ако разбираш какво искам да кажа. Ако се почувства застрашен, ще го използва като безопасно жилище. Освен ако ти вече не си го направил опасно, нали? Не се притеснявай, разполагаме с паролата на алармата. Фасулска работа.

Карвър въздъхна. Нямаше значение по какъв начин човек си изкарва хляба. Накрая всички търпят едни и същи лайна от хората, които им плащат заплатата. Той се заслуша в описанието на малкото любовно гнездо, където Рамзи Хаким Наруаз обичал да провежда частните си срещи. Този ислямски терорист приемаше наистина сериозно прикритието си на декадент вероотстъпник. Играеше ролята си толкова добре, че заслужаваше „Оскар“.

Няколко минути по-късно по самолетния факс пристигна чертежът на апартамента на Наруаз заедно със схемата на алармата. На Карвър му трябваше половин час, за да реши какво ще направи. Когато Макс се обади отново, той вече беше готов със списъка на нужната екипировка. Той започваше с транспорта, оръжията, експлозивите, часовниковите механизми, детонаторите и тактическите средства, които щяха да му трябват. След това идваха подробностите.

— Ще ми трябва кутийка смазка. Нещо като „3 в 1“. Намери ми и половин дузина самозалепващи се найлонови торбички за фризер. Обикновена черна торба за боклук, един челник, седемсантиметрови керамични промишлени пинсети, отвертка, клещи за тел, ролка тиксо, флакон освежител за въздух, бутилка препарат за почистване „Дзиф“, няколко чифта латексови ръкавици и блокче „Марс“.

— За какво, по дяволите, ти е блокче „Марс“?

— За да ям. Обичам сладко. А като стана дума, защо не ми вземеш и една пица за вкъщи?

Макс не си направи труда да прикрие сарказма в гласа си.

— Всичко, което поискаш, друже. Предпочитан пълнеж?

— Не ми пука — отговори Карвър, — интересува ме кутията. Хрумна ми нещо. Ти не се притеснявай, аз сам ще си купя. Така или иначе ще трябва да хапна както трябва.

Бележки

[1] Действителна търговска фирма, основана с цел да служи като фасада за прехвърляне на пари за терористични нападения. — Б.пр.

[2] Терористична атака, планирана от Рамзи Юсеф и Халид Шейх Мохамед. — Б.пр.