Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

27.

Алекс си беше взела душ и влезе в кухнята само по една кърпа, загърната около тялото й, и друга, завита като тюрбан на главата.

— Имаш ли риза или нещо подобно, което бих могла да нося — попита тя. — Всичките ми…

— Шшшт — вдигна ръка Карвър.

Тя точно се готвеше да възрази, когато видя малък телевизор на поставка, хваната за стената. Карвър гледаше новините по някакъв сателитен канал.

— Направо не е за вярване — обясни той. — Хиляди хора са пред вратите на Бъкингамския дворец. Други поднасят венци пред двореца Кенсингтън, където живееше тя. Сложена е книга за съболезнования и хората се редят на опашка дълга не знам си колко метра, за да се разпишат. Министър-председателят я нарекъл принцесата на народа. Политици от всички краища на планетата отправиха послания. Има експерти, които разговарят за всичко: от това дали на папараците трябва да се разрешава да преследват хората на мощни мотоциклети до това как принцовете ще понесат загубата. Между другото, точният час на смъртта бил четири сутринта. Сякаш това има някакво значение.

— Ние не знаехме какво правим.

— И това няма никакво значение. Искаш ли омлет със сирене? Хубав е. В края на краищата тук сиренето е швейцарско. Само че на мен ми мина охотата да ям.

— Да, благодаря — отговори Алекс. — Но си мисля, че няма да е лошо да облека нещо, преди да хапна.

— Разбира се. Веднага се връщам.

Той се върна малко по-късно, носейки сива тениска, на която пишеше: „Състезание на специалните части, Сандхърст, 1987 г.“.

— Това става ли? Опасявам се, че не съм прал, докато ме нямаше. Шантава работа. Бях в Нова Зеландия, когато се свързаха с мен. В отпуска…

Тя леко го докосна по ръката, защото усети скритото напрежение в гласа му.

— Всичко е наред. Фланелката ще свърши работа.

— Добре. Сега, като премислих, смятам и аз да хапна от омлета.

Известно време седяха, хранеха се и гледаха телевизия. Предаваха пряко от базата на военновъздушните сили Нортхолт, западно от Лондон. Всеки момент очакваха тялото на принцесата. Накрая Карвър стана от масата и изключи телевизора.

— Знаеш ли какво? Мисля, че ми е достатъчно. Не могат да ми кажат нищо, което да не знам вече. Освен това нямаше и дума за нашето участие в случилото се. Нито думички за взрив и престрелка в Париж. Или още не знаят, или някой е положил големи усилия да потули работата.

Той тръгна към всекидневната.

— Смятах, че ще ми разкажеш историята на своя живот. — Карвър се тръшна на дивана и посочи двете кресла. — Седни на което искаш. Вече съм цял в слух.

Алекс го последва в помещението. Тя се отпусна на едно от креслата, после вдигна крака и ги сгъна така, че опря брадичката си в тях и с ръце обгърна глезените си в нещо като ембрионална поза. Карвър я гледаше и попиваше всяка подробност. Наблюдаваше как слънцето кара нежните косъмчета по загорелите й бедра да изпъкват. Гледаше как прекарва пръсти през влажната си къса черна коса. Питаше се дали ще го предаде? Помисли си, че може би си заслужава, дори само заради възможността това момиче да е тук, в апартамента му. Дори да е само за един ден. Докато тя беше тук, той можеше да забрави за смъртта. Тогава Алекс започна да говори:

— Представи си свят без цветове. Небето е сиво. Сградите са сиви и хората също. Тревата е сива, а през зимата и снегът е мръсносив. Никой няма пари, а капитализмът е враг, затова няма нищо в магазините и витрините им също са празни. По улиците няма реклами, нито ярки светлини. Редиш се на опашка за хляб с майка си и се чудиш колко ли пиян ще е баща ти по-късно и кого от вас ще удари, ако водката не успее да го повали преди това. Така пораснах.

Живеехме в град, който се казваше Перм. На може би около хиляда и двеста километра от Москва. Бях добра студентка. Имах достатъчно време за учене, защото момчетата не се интересуваха от мен.

— О, я стига — прекъсна я Карвър. — Не ти вярвам.

— Наистина. Не бях хубавко момиче, а очите ми… как казвате, когато не сочат в една и съща посока?

— Кривогледа?

— Да, бях кривогледа.

— О, това обяснява всичко.

— Обяснява какво?

— Очите ти. В тях има едва доловимо разминаване.

Алекс се вторачи в него, сякаш я беше зашлевил. На Карвър му идеше сам да се ритне.

— Съжалявам, това беше невероятно глупаво от моя страна. Това, което исках да кажа, е, че очите ти са удивителни. Красиви и малко хипнотични. Не мога да откъсна поглед от тях и сега, ъъъ… знам защо.

Карвър зачака, за да разбере дали ще му бъде простено.

— Какво казваше, когато те прекъснах?

— Казвах, че кривогледството ми не беше толкова, как го нарече ти, хипнотично, когато бях самотно малко момиче. Трябваше да нося очила с наистина отвратително дебели рамки. Затова другите деца ми се подиграваха. Момчетата, а и момичетата. По-късно пораснах. Тялото ми беше хубаво. Знаех това, но лицето, направо забрави.

— И как се получи така, че грозното пате се превърна в красив лебед?

Тя кимна рязко с глава с движение, което едновременно приемаше и отхвърляше комплимента.

— Членувах в комсомола, младежката организация на комунистическата партия. Не обичах партията, политиката не ме интересуваше, но човек трябваше да стане член, а имаше и ползи: летни лагери, места в по-добри университети. Нали разбираш? Както и да е. Имаха литературен конкурс. Дори за комунистите беше важно да си културен.

— Културен?

— Да. Например да свириш добре на някой музикален инструмент, да играеш балет или, както беше в моя случай, да напишеш дълго есе за Чехов. Написах, че разобличава декадентството и пустотата на буржоазията в империалистическа Русия, което доказва нуждата от революцията. Пълни глупости! Но това ми спечели пътуване до Москва за конгреса на комсомола. Там имаше млади спортисти, учени, артисти и студенти. Не знаехме това, но държавата използваше тези конгреси, за да избере най-добрите младежи за работа в различните агенции.

— Аха! — Карвър вдигна пръст във въздуха, подобно на изтъркания стар детектив от телевизионен сериал, който току-що е разрешил загадката. — Значи там са те избрали, за да станеш опасна съветска шпионка? — Гласът му изведнъж стана по-сериозен. — Каква си била? Анализатор? Или си работила на терен?

— Можеш и така да го наречеш. По време на конгреса при мен дойде една жена и попита: „Имаш ли нещо против?“. После свали очилата ми и ме загледа, без да каже и дума. Като човек в музей, който разглежда картина и се опитва да реши дали я харесва, или не. Не знаех какво да направя и се изчервих.

После отидохме в една малка стая. Вътре имаше двама мъже, седнали зад едно бюро. Точно бях прочела есето си на членовете на журито за литературния конкурс. Тези мъже имаха същия вид. Сякаш щяха да ме оценяват. Жената ми заповяда: „Свали си дрехите, скъпа“. Бях много плаха и никога дотогава не бях показвала тялото си пред мъж. Но също така бях научена да се подчинявам.

Жената ми каза да не се притеснявам. Това било като посещение при лекар. Аз се съблякох по бельо, а после тримата започнаха да си говорят за мен. Беше ужасно унизително. Сякаш бях домашно животно на пазара. Говореха за краката ми, циците, задника, косата, устата ми. За всичко. И тогава единият от мъжете каза: „Разбира се, ще трябва да направим нещо с очите“. А другият му отговори: „Това не е проблем, става дума за проста процедура“. Направо не можех да повярвам. През целия ми живот лекарите в Перм казваха, че нищо не могат да направят. Твърдяха, че проблемът ми не бил достатъчно сериозен, за да оправдае разходите по операцията. Както и да е. Жената ми нареди да се облека. След това мъжете си поговориха тихичко. После единият каза, че ми е оказана голямата чест да бъда една от избраните. През септември съм щяла да се върна в Москва, за да бъда обучавана в елитна академия. Щяла съм да бъда научена да изпълнявам задачи, които ще бъдат от голяма полза за родината. Ако завършех обучението с отличен, щели да ми дадат хубави дрехи и мой собствен апартамент в Москва. Родителите ми също щели да получат по-добро жилище.

Беше направо невероятно. Като някаква приказка, сякаш си станал кинозвезда. Когато казах на майка ми, тя избухна в сълзи. Толкова се гордееше с мен. Дори баща ми се разплака от радост. През лятото бях оперирана от същия лекар, който ми беше казвал, че е невъзможно да направи нещо за мен. След това хвърлих очилата. Щом се качих във влака за Москва, ми стана тъжно, че напускам родното си място. Но бях и много развълнувана. Не можех да повярвам, че съдбата ме е избрала за толкова голям късмет.

Карвър се размърда на дивана.

— Имам предчувствието, че сега ще се появи едно „но“. Какво стана, когато пристигна в Москва?

— Университетът, в който започнах да уча, се оказа академията „Феликс Дзержински“. Всъщност това е университетът на КГБ. Бях командирована във Второ главно управление, което се занимаваше с наблюдението на чужденците в Съветския съюз. Научих се да говоря английски. Бях обучена в областта на изкуствата, западната култура, киното и дори политиката, така че да мога да водя разговор и с най-изисканите посетители на нашата страна. И тогава открих за какво всъщност ме обучават. Чувал ли си термина „сладък капан“?

— Да. Мъж среща красиво момиче в някакъв бар. Те отиват в апартамента му. Правят секс. На другия ден някой му показва креватните снимки. Той или ще им каже онова, което искат да научат, или женичката му ще получи снимките в пликче. Вашите много си падаха по подобни номера. Значи си била едно от онези момичета, а? За които западняците, посещаващи Съветския съюз, винаги бяха предупреждавани?

— Да, аз бях сиренцето в капана. Искаш ли да знаеш чистата истина? Бях проститутка на държавата. Когато заминах за Москва, бях девствена. Дори не се бях целувала с момче. Когато завърших, вече нямаше нищо, което да не знам за съблазняването на мъжете и как да им доставям удоволствие. Всеки номер, всяка перверзия… Трябва да знаеш, че ни казваха да бъдем колкото може по-големи мръсници, защото е много по-вероятно мъжът да се разприказва, ако се види заснет как е застанал на колене и го бият с камшик или да поема изкуствен член в задника си, отколкото ако на снимката просто си е пъхнал оная работа в устата на някоя евтина курва.

Трябва да знаеш, че бях много добра. Когато на Александра Петрова й възлагаха задача, всички момчета се събираха, за да видят снимките и да гледат видеото. Разбира се, и старшите офицери лично искаха да се уверят, че работата ми е висококачествена. Затова ме канеха във вилите си в края на седмицата и аз… аз… Е, можеш да си представиш какво се случваше.

Тя примигна два или три пъти и отмести поглед встрани.

Карвър стана и й подаде носна кърпа.

— Хей, престани да се самобичуваш. Била си дете. Живяла си под диктатура. Нямала си избор. Искам да кажа, какво щеше да стане, ако беше отказала? Ако беше казала „гледайте си работата“?

— Ако имах късмет, щяха да ме пратят в някой малък студен град в Сибир. Ако не, какво става с курвите, които ядосват своите сводници? Изнасилват ги, ядат бой и ги убиват…

— Така че вината не е твоя.

Тя направи всичко възможно, за да пусне една уморена усмивка.

— Е, ето ни сега. Убиецът и курвата?

— Предполагам, че може и така да се каже. Но има и други начини.

Алекс отпусна ръце и протегна крака. После придърпа тениската надолу по бедрата си. Когато свърши, се наведе напред и погледна Карвър право в очите, сякаш му отправя предизвикателство.

— Може би си прав, но няма да знам, докато не чуя твоята история.

— Добре, но на мен ми трябва питие, преди да започна да си изливам душата. — Карвър стана и тръгна към кухнята. — Какво ще кажеш за чаша вино? Хайде да се престорим, че сме нормални хора, които ще изпият една изстудена бутилка „Пино Григио“ в слънчевия летен следобед.

Тя помисли за миг.

— „Пино Григио“, италианско вино. В Америка е известно като „Пино Грис“. Не е класическо вино, но както ти каза, много освежаващо. — Тя се усмихна леко. — Добре съм обучена, нали виждаш?

Карвър се спря на прага. Обърна се и погледна красивата жена в избелялата тениска.

— Да-а — каза той провлечено. — Вярвам ти. — После се обърна и отиде да вземе виното.