Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

9.

Два къси тунела водеха от изложбения район в Галери Белгран до Галери Брунесо, която се простираше успоредно до нея. Карвър бе нагласил часовниковия механизъм на детонатора в пликчето с d4 на пет секунди, а после хукна по един от пресечните тунели, известен като Авалоар. Пламъкът от взрива лумна надолу по прохода, подгони го и обгори гърба му с лакомия си език.

Сега просто трябваше да се върне отново на повърхността. Но през кой изход? На мотоциклета, който го беше преследвал, имаше двама души. Значи единият беше все още горе. Карвър го искаше жив. Ако беше възможно. Опита да се постави на мястото на този човек. Къде щеше да заеме позиция той самият, ако беше на повърхността? Умният ход би бил да застане на място, откъдето да покрива и двата изхода. От тази гледна точка нямаше никакво значение откъде щеше да излезе. Рискът щеше да е еднакъв.

Обаче имаше още един факт, който трябваше да вземе предвид. Районът около будката за билети беше рай за засади. Навсякъде имаше прикрития, нямаше минувачи, които да станат свидетели на случващото се. Но ако Карвър не грешеше, другият изход трябваше да бъде близо до южния край на моста Алма. Там беше доста по-открито и имаше много повече автомобили и хора.

Това беше мястото, където щеше да опита късмета си. Отне му няколко минути да намери пътя в мрака до изкуствената пещера, с великанската топка. Най-сетне видя мъждукаща светлина. Втурна се натам с облекчение, засили се към стълбите, мина през отворената червена врата и едва не изтича право нагоре по спираловидното стълбище, преди да се насили да спре. Надникна в шахтата, после погледна нагоре с насочен пистолет, готов да стреля и при най-малкото движение над него. На горния край на шахтата имаше някаква решетка. Не можа да види катинар или верига, които да я заключват. Изкачи се равномерно по спираловидното стълбище, като спираше на всеки няколко крачки, за да се ослуша и огледа.

Стълбите завършиха с малка площадка на половин метър от повърхността. Карвър изпълзя до горе по корем, като внимаваше да не се покаже от отвора на шахтата. Издърпа се колкото може по-близо до края на дупката, след това сложи ръце на земята, лявата длан разтворена, а дясната стиснала ръкохватката на пистолета. Премести тежестта върху ръцете си, наклони горната част на тялото си напред и започна да изтегля краката си нагоре, така че коленете му се притиснаха към гърдите.

Скочи трупешката, прехвърли стената на шахтата, като се опита траекторията му да е колкото може по-ниска, и се стовари по лице върху паветата. Щом докосна земята, се претърколи наляво и събра ръце пред гърдите, стиснал здраво оръжието. Държеше главата си изправена, а очите вперени напред по правата линия, образувана от ръцете му и цевта на пистолета.

Не видя нищо. Само няколко коли пресичаха моста Алма. Не чу стрелба, нито плясък на куршуми от пистолет със заглушител по настилката.

Карвър се претърколи през дясното си рамо на 270 градуса и краката му се удариха в нещо твърдо. Той направи гримаса, когато усети, че е ударил глезена си в метал. Видя, че се е опрял в дукатито на мъртвия мъж. Каската му все още висеше на ръкохватката. Болката, толкова остра, че едва не му прилоша, беше причинена от стъпенката.

Той се изправи леко, седна, облегна се на мотоциклета и отново огледа околността. Все още нямаше никакви следи от врага. Погледна надолу към глезена и раздвижи крака си. Значи костите и сухожилията му бяха здрави и нямаше да има проблеми с ходенето. Със сигурност на сутринта щеше да има гадно натъртване, но ако поживееше достатъчно, за да го види, нямаше да се оплаква.

Докато си седеше на паважа, минаха двама млади парижани, момче и момиче, хванати за ръце. Карвър се опита да изглежда спокоен и равнодушен, сякаш беше напълно обичайно да седиш на земята, облегнат на мотор, целият в бетонен прах и с обгорели дрехи. Но нямаше за какво да се притеснява. Младите влюбени бяха прекалено заети да се гледат нежно в очите, за да обърнат внимание на нещо друго.

Той се изправи, за да използва младежите като прикритие, последва ги, когато пресякоха платното в края на моста на път към крайбрежната улица и будката при входа към клоаките. Хондата все още беше там, където я беше оставил. Той тръгна към нея, отпуснал ръката с пистолета, все още скрит зад двете влюбени птички пред него.

Нямаше и следа от другия мъж. Карвър погледна към дърветата по алеята край реката. Нищо. Огледа храсталаците — пак нищо. От дясната страна на будката минаваше Ке д’Орсе, главната улица покрай левия бряг на Сена. Тя водеше до Националното събрание и музея на изкуствата Д’Орсе. Карвър тръгна надолу по нея.

На не повече от двадесет метра видя автобусна спирка. Беше оформена като правоъгълна кутия с три стени, а четвъртата беше отворена към кея. Руса жена се беше облегнала на спирката и гледаше към Карвър. Носеше тясна фланелка без сутиен и миниатюрна джинсова поличка. Черната найлонова дръжка на чантата й пресичаше гръдния й кош по диагонал, разделяйки и подчертавайки издутината на гърдите.

Карвър задържа погледа си само секунда по-дълго, отколкото би трябвало. Тя почувства оценяващия му поглед, свали чантата от гърба си, притисна я към гърдите и отвърна с непреклонен взор, който говореше толкова недвусмислено, колкото ако беше казала на глас:

— Разкарай се, загубеняко.

Той сведе очи, както би направил всеки друг мъж, хванат да зяпа. Сега обаче видя ботушите на жената. Те бяха тежки, черни, високи до средата на прасеца, със закопчалки на глезена и в горната част. Мотористки ботуши. Беше ги виждал преди. Черната найлонова чанта също. И защо блондинката гледаше в неговата посока? Всеки автобус от тази страна на реката щеше да пътува в обратната посока.

Боже, колко глупав е бил. Той вдигна очи, а едновременно с това и пистолета. Насочи го напред и хукна към нея. Тя бръкна в чантата, измъкна едно „Узи“ със заглушител и го насочи. Карвър се блъсна в нея, преди да успее да стреля, сграбчи автомата и го изтръгна от ръцете й. Завъртя я и блъсна главата й в спирката с лицето напред. После изрита автомата встрани и я прегърна през гърдите, приковавайки ръцете й към торса. Притисна я здраво между своето тяло и стената на спирката и й отне всякаква възможност да се изплъзне.

После почувства мекото й тяло до своето и долови следа от богат, дълбок аромат. За секунда го разсея чувството, че мирисът му е познат. По дяволите. Той притисна пистолета си в слепоочието й.

— Слушай внимателно — изсъска той. — Твоят приятел е мъртъв. И ти ще го последваш, ако не правиш точно каквото ти казвам.

Тя не реагира.

Той опита отново:

— Говориш ли английски?

Никакъв отговор.

Карвър направи крачка назад, а пистолетът му сочеше право напред. Без да изпуска русокосата от очи, той сгъна колене, вдигна автомата и го пъхна под якето си.

— Обърни се.

Тя не помръдна.

Карвър я ритна по крака, улучвайки пищяла й странично. Тя рухна от лявата страна на автобусната спирка. Щом коленете й се удариха в паважа, той стовари левия си крак между плешките й и я прикова за земята. Изкара й въздуха и тя изстена. Сега лежеше зад спирката и не се виждаше откъм пътя.

Карвър стреля веднъж в паважа, на десетина сантиметра от главата й. Тя трепна, прахолякът и камъчетата я удариха по лицето.

— Следващият ще мине през тила ти, така че край на номерата. Говориш ли английски?

Този път тя отговори с кимване.

— Прекрасно. Сега много бавно отпусни ръце край тялото си с длани към мен.

Тя направи, каквото й нареди.

— Благодаря. А сега не мърдай.

Карвър смени позата си и плъзна крак между горната част на бедрата й. Прегъна лявото си коляно, докато не опря в основата на нейния гръбнак. Десният му крак беше на земята. Сега цялата му тежест лежеше върху долния край на гърба й. Тя изстена от болка.

Той дръпна ципа на един от джобовете на бедрата си и измъкна тънки пластмасови белезници.

— Сложи си ръцете на гърба.

Карвър пъхна китките й в халките и щракна белезниците.

— Обърни се по гръб.

Изчака, докато тя изпълни заповедта. За миг в очите й се видя истински гняв, който пролича и по стиснатите зъби и издадените напред устни. После тя отмести поглед и си пое дълбоко и рязко дъх през носа. Когато отново срещна погледа на Карвър, вече се владееше. Лицето й беше безизразно, сякаш знаеше, че ще има още. Тя нямаше да му достави удоволствието да я види как избухва в ярост, още по-малко да плаче или да моли за милост.

— Седни и се облегни на спирката.

Тя се надигна и се примъкна заднишком, докато гърбът й не опря в стената. Краката й лежаха на плочника. Карвър се беше отпуснал на колене срещу нея. Всеки минувач щеше да сметне, че се опитва да помогне на болната си или надрусана приятелка. Никой нямаше да спре, защото хората не искаха да се замесват. Щяха просто да отминат, както правят гражданите на всеки град по цял свят.

— Защо Макс иска да ме убие?

Тя пак не каза нищо. Но сега очите й бяха по-внимателни, по-пресметливи, сякаш искаше да разбере какво знае, преди тя самата да направи първия си ход.

Карвър искаше да я предизвика, за да провокира някаква реакция.

— Виж, не те обвинявам, че си ядосана. И аз щях да бъда, ако ме бяха прецакали. Не трябваше да се опитваш да вадиш автомата от чантата. Нали? Можеше да стреляш направо през нея. Както изглежда, не те бива много в тоя занаят, а? Да не си изгубила тренинга си? Може би това не е основното ти занятие.

Тя реагира, но не така, както очакваше той. Просто го загледа с дълбоко презрение, сякаш нищичко не беше разбрал и дори не беше близо до истината.

Той се върна на план А.

— Ти не отговори на въпроса ми. Защо Макс иска да ме убие?

Най-сетне жената проговори:

— Не познавам никакъв Макс. — Гласът й беше равен и твърд. Звучеше като заподозрян при полицейски разпит, който знае, че ченгетата не могат да докажат нищо. Английският й беше с американски акцент, но си личеше, че е чужденка. Карвър предположи, че е от Източна Европа.

— Добре.

Той се изправи и отиде до черната чанта на земята. Наведе се, без да отмества пистолета и очите си от жената, вдигна чантата и се върна на първоначалното си място до нея.

— Да видим какво има тук…

Бръкна със свободната си ръка, извади едно портмоне и го отвори. Вътре имаше половин дузина кредитни карти, подредени в малки джобчета едно над друго. Карвър измъкна няколко с палеца си. Всички бяха на името на А. Петрова. Той огледа външната част на портмонето, проверявайки шарката, щампована в кожата. Беше „Луи Вюитон“. Започваше да сглобява пъзела, но му трябваха още малко сведения, за да е сигурен.

— Какво се крие зад „а“?

Тя вдигна рамене:

— Какво „а“?

— На кредитните ти карти. А. Петрова.

— Искаш да кажеш „а“ като в анус? — Този път тя пусна малка подигравателна усмивчица с крайчеца на устата си. Беше отбелязала още една точка.

Карвър продължи да бърка из чантата. Намери мобилен телефон. Отвори го и влезе в адресника, като държеше жената под око. Там имаше множество руски имена. Някои бяха на хора, за други предположи, че са на магазини, клубове или ресторанти. Но нямаше Макс. Той затвори телефона и го прибра в джоба си.

Следващото, което опипаха пръстите му, беше парче тънък картон. То беше пъхнато в малко, твърдо калъфче: самолетен билет и паспорт. Карвър извади и двете неща от чантата. Билетът беше на „Аерофлот“ от Москва за Париж. Външната му част вече бе откъсната и използвана. Сега знаеше откъде беше дошла. Вече знаеше и пълното й име. Паспортът беше руски. Посочваше я като Александра Петрова. Според рождената й дата беше почти на тридесет, но младееше. Може би наистина беше по-малка. Може просто да е приела самоличността на по-възрастна от нея жена. А може би преди три часа беше организирала смъртта си.

— Имаш чанта „Луи Вюитон“. Вътре има бельо, няколко тениски, чифт обувки с високи токчета и копринена рокля. И какво, беше решила да се повеселиш, когато свършите работа?

Този път разбра, че беше улучил. Тя нищо не каза, но се намръщи. За първи път предизвикателството в очите й бе разводнено от несигурност.

Карвър продължи натиска.

— Оставила си чантата в апартамент с една спалня на Рю Сент Луи ен Ил. Чантата лежи на леглото. До нея има бяло найлоново пликче с надпис „Шанел“, което съдържа парфюм, червила и малка черна кутийка. Предполагам, че вътре има часовник. Купила си ги от безмитната зона, нали? Добавила си към убийствата и малко пазаруване. Това ми харесва. Така наречената женска нотка.

Тя не се впечатли.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Да не си от ония типове, които следят жени?

— Не, казвам ти, че са планирали да убият и теб. Трябва да призная, че е много елегантно. Да накарат двата екипа убийци да се унищожат взаимно. Нали разбираш, Макс ми каза, че апартаментът принадлежи на мишената. Аз трябваше да го минирам, в случай че оцелееше след нападението. Но апартаментът не е на мишената, нали?

Тя не отговори. Карвър остави мълчанието между тях да продължи и я наблюдаваше. Тя вече не го гледаше. Беше се вторачила в земята, мислеше и се опитваше да реши каква ще е следващата й стъпка. Мина минута или повече, преди да повдигне отново очи към Карвър. Враждебният поглед бе сменен с изпитателно проучване на лицето му, сякаш търсеше някакви следи, които да й помогнат да вземе решение. После реши, кимна си сама и заговори.

— Заповедите, когато пристигнахме в Париж, бяха дадени на Курск, мъжа, когото казваш, че си убил. Някой му се обади. Не знам дали е бил този, когото ти наричаш Макс. Каза да идем в апартамента и да чакаме инструкции. Там имаше нови дрехи, каски и ботуши. Два комплекта. Оръжия и един ключ. Също и фотоапарат с голяма светкавица.

— Ти се преоблече?

— Да.

— Защо в апартамента бяха само твоите дрехи? А тези на Курск?

— Той ги изхвърли, когато излязохме.

— Защо?

— Откъде да зная? Може би обича да пътува с малко багаж. Както и да е. Около двадесет и тридесет те отново се обадиха. Казаха ни да отидем на Рю Дюфо. Това е встрани от Рю Риволи, близо до Плас Вандом. Когато стигнахме там точно преди двадесет и един часа, се обадиха отново на Курск. Казаха ни, че мишената ни е черен „Мерцедес“. Трябваше да го следваме и да използваме фотоапарата със светкавицата, за да сплашим хората в колата и да ги накараме да карат по-бързо. След това трябваше да се върнем в апартамента, да преспим там и на сутринта да вземем обратния полет. Час по-късно звъннаха отново на Курск. Това го изпълни с голямо задоволство.

Карвър кимна:

— Пасва. Изкарали са ви от апартамента, преди да пристигна аз. Изчакали са да видят, че съм свършил работата си там. Щом са се уверили, че ще бъдете убити, са се обадили на Курск да се оправи с мен. Както казах, спретната работа. Сега обаче възниква нов въпрос: защо са искали да умрем?

— Не знам. Честна дума.

— Трябва да е свързано със задачата. Успя ли да погледнеш в колата?

— Не съвсем. Бях със спуснат визьор, а светкавицата, както знаеш, се отразява в стъклата. Мисля, че вътре имаше четирима души. Двама на предната седалка и двама отзад. Една от тях май беше жена. Не съм сигурна.

— Къде е фотоапаратът сега?

— На мотоциклета. В страничния куфар.

— Вътре имаше ли филм?

Тя се замисли за малко.

— Не мисля. Само светкавицата проблясваше.

— Има смисъл. Така няма снимки за доказателство.

Тя го погледна.

— И сега какво?

Карвър я беше наблюдавал, докато говореше. Имаше широка уста, пълни устни и хладни сини очи. Единият й клепач беше малко по-тежък от другия, едната зеница съвсем малко встрани от центъра. Тези дребни несъразмерности би трябвало да развалят външния й вид, но асиметричността беше интересна и го привличаше. Към средностатистическото хубаво момиче, дори да беше красавица, щеше да погледне само веднъж. А от тази жена му беше трудно да откъсне очи.

— Сега ще вземем решение — каза той на глас. — Бих могъл да те застрелям на място и да изчезна в нощта. Това решение има предимството на простотата. Но аз не искам да те убивам, освен ако нямам никакъв друг изход. Чувала ли си приказката: „Врагът на моя враг е мой приятел?“.

— Да, разбирам.

— Мисля, че би трябвало да действаме на тази основа. И двамата сме били излъгани от едни и същи хора. Нашата най-голяма надежда е да стигнем до тях, преди те да стигнат до нас. Те са нашите врагове. Предполагам, че това ще ни направи приятели.

Тя повдигна вежди, нацупи се леко и вдигна рамене.

— Добре, щом казваш, нека поговорим за това. Но първо ми докажи, че си приятел и ми дай цигара. В чантата има пакет бяло „Марлборо“.

Той заопипва из торбата, като все още не я изпускаше от поглед, и напипа пакета. Извади го от чантата, отвори кутийката и я тръсна така, че няколко цигари излязоха по-напред от останалите. Протегна се и доближи кутийката до устата й.

Тя се наведе напред и с устни пое една цигара, отделяйки я от останалите с език. След това се тръшна върху стената на автобусната спирка.

— Имаш ли запалка?

В чантата имаше и запалка. Той доближи пламъка до връхчето на цигарата и когато тя дръпна, очите им се срещнаха на не повече от две педи разстояние. Тя не каза нищо, просто го остави да усети напрежението, докато непримигващите й объркващи очи не пускаха неговите.

Минаха няколко секунди, преди Карвър да осъзнае, че бе нарушил едно основно правило. Главите им бяха толкова близо, че жената с лекота би могла да разбие с чело носа му. Той отскочи назад, сякаш избягваше удар, който така и не последва. Тя не помръдна, просто продължаваше да го гледа.

— Имаш ли каска? — попита той.

— В храстите, заедно с кожения екип — отговори тя и кимна към храстите между автобусната спирка и будката за билети на Музея на канализацията.

— Ето какво ще направим. Ще ги накараме да помислят, че са спечелили. Това означава да се убием. Колкото по-показно, толкова по-добре. Значи…

Карвър обясни какво възнамерява да прави и каква ще бъде ролята на Петрова. От време на време жената кимаше. Не много често задаваше по някой въпрос или предлагаше алтернативен начин на действие. От гласа й личеше, че враждебността й е изчезнала поне временно. Тонът й бе практичен и делови, изпълнен с желание да действа.

Накрая той попита:

— Какво мислиш за това?

— Смятам, че имаме общ враг и че планът ти има шансове за успех. Извън това не си правя труда да мисля. Има само още един въпрос.

— Да?

— Как се казваш?

— Самюъл Карвър. Повечето хора ми казват просто Карвър.

— Повечето хора ми викат Алекс. А сега, след като се запознахме, ще развържеш ли ръцете ми?

Карвър кимна, после извади ножици от същия джоб, където преди бяха пластмасовите белезници. След това мина зад Алекс, а тя се придърпа напред, за да отвори място между гърба си и спирката. Той клекна и вкара едното острие между пластмасата и лявата китка на Алекс. Тя изстена, когато металът и пластмасата се впиха още по-дълбоко в плътта й. Той сряза едната халка и повтори операцията и с другата. Щом свърши и отново мина срещу нея, тя започна да търка китките си, за да възстанови кръвообращението.

После с изненадваща изисканост протегна ръка към Карвър. В смайването си той се здрависа с нея.

— Не, глупако — каза тя. — Помогни ми да стана.

Карвър се изкиска нервно, а Алекс се усмихна в отговор. За първи път зад пресметливата й фасада проблесна топлина и намек за женственост. Той я издърпа да се изправи на краката си, след това вдигна чантата й и я преметна през своето рамо. Тя въздъхна с болезнена гримаса, докато протягаше измъчения си гръбнак и опипваше с ръце кръста си.

— Съжалявам за това — каза той. — Нищо лично.

Съжали веднага щом произнесе това тъпо оправдание. В краткото й невесело изсмиване долови горчивина и когато отново го погледна, в погледа й се четеше уязвимостта на жена, която знае какво е насилие.

— Винаги е лично — каза тя.

После вдигна каската си и двамата тръгнаха заедно към моста Алма.