Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

76.

Алекс изглеждаше, сякаш я бяха засипали с пари. Беше възстановила първоначалния цвят на косата си, която сега представляваше тъмноруса грива, спускаща се до голите рамене. Устните й лъщяха яркочервени, а кожата грееше в златистокафяво. На ушите и китките й проблясваха диаманти. Черните й ботуши с високи токчета прилепваха към прасците стегнато като копринени чорапи.

Роклята, която носеше, не беше по-дълга от тениска и бе ушита от блестяща полупрозрачна материя. Напомняше на плетена ризница, която започваше от врата и стигаше до средата на бедрата. Светлината на огъня се отразяваше в проблясващия плат, а щом докоснеше гърдите и стомаха на Алекс, разкриваше, че под роклята беше гола. Тя стрелна къс подигравателен поглед към Карвър, очите й го измериха от горе до долу, после леко се обърна, прошепна нещо и се изкикоти в ухото на Жуковски. При това се наведе и пред Карвър лъснаха голите й задни части. Тя леко и закачливо размърда бедра, сякаш за да пофлиртува с него.

Най-накрая истинската Александра Петрова беше лъснала — професионална куртизанка, ценно притежание, което трябваше да бъде глезено, милвано и използвано според желанието на собственика си. Гърлото му се сви, усети, че се задушава от унижение. Последната опора на неговата вяра се срути. Нищо не беше му останало. Любовта, от която очакваше да получи изкупление, се оказа чиста преструвка.

Сигурно трябваше да почувства ярост. Прииска му се да можеше. Гневът поне щеше да му влее сили, но докато стоеше пред нея, лишен от цялото си достойнство, единственото чувство, което изпита, беше прошка. Някакви последни остатъци от самозаблуда не му позволиха да обвинява Алекс. Те му нашепваха, че вината не е нейна. Защото надменната проститутка пред него нямаше нищо общо с истинската жена, която бе обичал, а представляваше просто една лъжлива самоличност. Опитваше се да си измисли причини, за да не повярва на доказателствата пред очите си. И за пръв път през живота си разбра какво означава да се отдадеш напълно на друго човешко същество, да изгубиш собствената си самоличност в неговата.

Въпреки всичко той нямаше да й достави удоволствието да го види унизен. Изправи рамене, вдигна глава и попита Жуковски:

— Как върви бизнесът с мините? Нараснаха ли продажбите след миналата неделя?

Жуковски кимна.

— Значи си се сетил. Сега се налага да те помоля нещо.

Той се наведе напред в креслото си.

— Моля да ми се извиниш.

— Така ли? — възкликна Карвър. — И защо да го правя?

— Ти ми причини много неприятности. Но на това можем да се върнем и по-късно. Първо, настоявам да се извиниш на госпожица Петрова. Принудил си я да изтърпи грубиянските ти опити да правите любов. Нещо още по-лошо, ти си й досадил. Сега трябва да кажеш, че съжаляваш. — Той завъртя глава, за да погледне към Алекс. — Скъпа, нали си съгласна?

— Напълно — каза тя, затвори очи и потрепери от отвращение, а роклята й хвърляше искри при всяко потръпване.

Карвър я изгледа тъжно.

— Ти си по-добра — въздъхна той. — Знам, че е така.

Стори му се, че за част от секундата видя облак на разкаяние или може би съжаление да помрачава очите й. Тогава тя примигна и когато отново отвори очи, те бяха каменни и излъчваха единствено презрение.

— Накарай го да се извини — каза тя. — Много ще ми хареса.

Карвър не трепна.

Жуковски кимна в знак на съгласие.

Титов се изхили презрително на Карвър, а после натисна бялото копче на дистанционното в ръцете си. Изведнъж през тялото на Карвър мина заряд от 50 000 волта, от шока всеки негов нерв се сгърчи от болка, а тялото му се разтърси, сякаш беше епилептик. Главата му се заклати насам-натам, а от гърлото му се разнесе пълен с болка животински вой.

Титов не пускаше бутона. Една секунда… две… три…

Карвър рухна по лице на пода, неспособен да запази равновесие и да контролира крайниците си. Лежеше и се гърчеше безпомощно, китките и глезените му напъваха да скъсат веригите, но от това те само се забиваха по-дълбоко в плътта му и скоро потече кръв. Електрическите заряди препускаха през централната му нервна система. Тялото му стана лепкаво от пот. Сърцето му блъскаше и той беше на ръба да изгуби съзнание.

Най-накрая Жуковски кимна повторно и Титов пусна бутона. Електрическата верига се прекъсна и тялото на Карвър притихна в благословена неподвижност.

Постепенно пулсът му започна да се нормализира. Той лежа неподвижно цяла минута, докато руската публика разменяше реплики за неволното му представление. Мъжете се друсаха на дивана и с кикот наподобяваха гърчовете му. Тогава той събра сили, пое си дъх и бавно и болезнено придърпа коленете си напред, а главата му остана на пода. Сега позата му беше като на китайски селянин, проснат пред императора. Отне му още няколко секунди, докато успее да се изправи, макар че остана на колене.

Падането му го беше приближило до Жуковски и Алекс. Сега те бяха на около метър от него. Очите му бяха на едно равнище с нейните гърди. С всеки дъх поемаше замайващия й ароматен парфюм. Очите му бяха изпълнени със сребристите отблясъци, които танцуваха по тялото й. Дори сега, след всичко, което се беше случило, той се почувства съкрушен от желанието и разкъсан от копнежа си по нея.

— Извини се — подкани го Жуковски. — Целуни краката й и я помоли да ти прости.

Карвър вдигна очи, за да потърси някакъв знак на надежда, на признание, че не е бил напълно измамен.

— Ти не искаш това — подхвърли той.

— Напротив — отговори тя със спокоен и хладен глас, който не оставяше никакво място за съмнение.

Той не обърна внимание, когато Жуковски отново го подкани да се извини, не забеляза и когато руснакът повторно кимна на Титов.

Докато изтърпяваше второто изтезание с електричество, му се струваше, че не неговият, а някакъв друг глас пищи толкова силно, че друго тяло се гърчи и подскача спазматично. Когато токът спря и той отвори очи, видя, че лежи точно до краката на Алекс. Нямаше нужда да коленичи отново. Щом си възвърна способността да се движи, той започна да пълзи по корем, зяпайки за въздух и с обляно в пот тяло. Протегна врат и целуна лъскавата черна кожа на ботуша, шепнейки:

— Извинявам се. — Но не беше сигурен дали се извиняваше на нея, или на себе си.

Алекс трепна и го ритна по лицето, за да го махне от себе си. Карвър остана да лежи по корем с лице забито в килима. Вулгарната голота на тялото му контрастираше силно със сложните преплетени шарки на килима.

Тогава тя се обърна към Жуковски и каза нещо на руски. Руснакът стана от креслото, клекна до Карвър и повдигна главата му за перчема, така че да може да го погледне в очите.

— Нека ти преведа — предложи Жуковски. — Александра каза, че я отвращаваш. Поиска да излезе от помещението, преди да започне да повръща от вида ти.

Той замълча за момент, докато Алекс се завъртя на десетсантиметровите си токчета и наперено излезе от стаята.

— Огледай я хубаво, господин Карвър, защото никога повече няма да я видиш.

— Няма да ми липсва много — изхърка той. Устата му беше суха като пергамент, а гърлото — възпалено от силните викове.

Жуковски го пусна и главата на Карвър тупна обратно на пода.

— Хайде, хайде, ти не го мислиш. Дори сега, когато тя те докара до това жалко състояние, ако можеше, щеше да пълзиш след нея и да я молиш да те приеме обратно.

Карвър не отговори. Беше прекалено зает с опита си да се изправи отново на крака. Като обръщаше ревностно внимание на всяко отделно движение, той успя да се надигне от легнало положение и да застане на колене. След това стъпи на единия си крак, а после придърпа и другия и се изправи, за да застане мирно пред Жуковски, който се беше върнал на креслото си и развеселен, с интерес наблюдаваше представлението. Карвър леко се олюля, но стисна зъби, възстанови равновесието и остатъците от достойнството си.

— Поздравления — каза руснакът. — Справи се като истински войник. Но мнението ми е същото. Тази жена те унищожи. Ти постави най-добрия от хората ми, Курск, в безизходно положение. Победи трима от подчинените му — виж какво си направил с Титов. Уби Тренч и повечето от неговите хора, но Александра те накара да коленичиш.

Карвър не отговори. Трябваше да съсредоточи цялото си внимание, за да не падне. Жуковски наблюдава усилията му известно време, после каза нещо на Титов. Той стана веднага, взе един резбован дървен стол, богато украсен със златни листа, и го постави зад Карвър.

— Седни — покани го Жуковски — и се отпусни. Ще ми се да чуя историята от твоята гледна точка.

Той заповяда нещо на Титов, който заобиколи стола на Карвър и подаде дистанционното на началника си.

Карвър усети, че се е вторачил във всемогъщия бял бутон. Жуковски улови погледа му. Вътрешностите на англичанина се стегнаха, тялото му се изпълни с кортизол, хормона на стреса, който вдъхва предчувствия за болка и страх. Карвър преглътна шумно, кожата му настръхна.

Жуковски се усмихна и натисна бутона, като го задържа частица от секундата, но достатъчно, за да разтърси тялото на Карвър и той да подскочи от стола с вик на ранено животно. После се стовари обратно толкова тежко, че едва не се прекатури на пода. Титов се изкиска доволно и изпрати куп руски ругатни по негов адрес. А Жуковски просто кимна.

— Чудесно, вече установихме, че уредът те държи под контрол — каза той. — Сега можем да си поговорим насаме. Само двамата.

Отпрати хората си с едно махване на ръката. На излизане от помещението Титов се спря до стола на Карвър, погледна го за секунда, замахна широко с дясната си ръка и му стовари юмручен удар странично в лицето.

Ударът не беше толкова силен, колкото можеше да бъде. Титов трябваше да го нанесе надолу, за да улучи мишената си, но Карвър успя да завърти глава. Затова се оказа по-скоро зашеметен, отколкото нокаутиран. Челюстта му беше пукната, не строшена, но болката не беше по-малка. Докато Титов излизаше от помещението, весело разтърквайки натъртените си кокалчета, Карвър започна да поклаща глава, за да проясни съзнанието си. Устата му беше пълна с кръв от срязаната буза и разбитите венци. Той предпазливо опипа зъбите си с език. Няколко се поклащаха свободно като млечни зъби.

Внезапно тялото му се разтърси от гърч, който го обхвана от главата до краката. Това беше нежелано напомняне за по-раншните конвулсии, като вторични трусове след силно земетресение.

— Титов никога не се е отличавал с голямо самообладание — започна Жуковски, без да обръща внимание на Карвър, който се гърчеше и трепереше. — Що се отнася до него, това е само началото. Той ще поиска по-голямо удовлетворение, преди сметката между вас да бъде изчистена. Съгласен съм с него, защото и аз не съм свършил с теб. Искам да разбереш, че за Александра никога не си означавал каквото и да било. Затова нека ти разкажа за истинската жена, а не за твоята измислена любовница.

Той стана от креслото и отиде до бюфета, на който бяха подредени бутилки и чаши. Наля си чаша чиста водка и се върна обратно.

— Моята жена Олга я откри на някаква комсомолска среща. Тя беше младо момиче от провинцията, град Киров, доколкото си спомням.

— Не Киров — намеси се Карвър. — Ставаше дума за… — Той се смръщи, защото знаеше къде е живяла като дете Алекс. Името беше на върха на езика му, но дори с цената на живота си не можеше да си го спомни.

Жуковски вдигна рамене с безразличие.

— Всъщност няма значение. От мига, когато Олга насочи вниманието ми към нея, беше очевидно, че е момиче с учудващи способности. Разбира се, очите й бяха много зле…

— Тя ми разказа — включи се Карвър. Поне това си спомняше.

— Зъбите й също. Това каза ли ти? Трябваше и тях да оправим. Но всичко останало си е изцяло нейно.

Той остави чашата с водката на масичка за сервиране, за да събере мислите си.

— Най-много ме впечатли нейният глад — продължи Жуковски. — Беше гладна за по-добър живот, гладна за преживявания и да, гладна за секс. Всяка клетка на това момиче си беше женска, но тя притежаваше типично мъжко желание за сексуални завоевания. Нямаше форма на удоволствие, която да не изследва. И когато грозното пате се превърна в лебед и за пръв път осъзна силата на своята привлекателност, придоби апетит за власт. Може би искаше да си отмъсти за всички момчета, които я бяха отхвърляли и подигравали. Кой знае? Но тя използваше властта си над мъжете като императрица. Някои момичета трябваше да бъдат убеждавани и дори насилвани да отдават телата си в служба на родината. Не и Александра. Тя ликуваше.

— С какво се занимаваше тя след падането на Стената? — попита Карвър. Беше започнал да се свестява, болката от електрошоковете избледняваше, отново контролираше тялото си. Вече можеше да седи неподвижно на стола, без да помръдва като нетърпелив ученик.

— Виждаш ли — отбеляза Жуковски с усмивка и кимна със задоволство, защото беше излязъл прав, — не можа да устоиш. Все още искаш да знаеш всичко за нея. Добре, ще ти кажа. Аз напуснах Комитета за държавна сигурност, онова, което вие наричате КГБ, защото предпочетох да гоня интересите си в частната инициатива. Александра дойде с мен.

— Бил си нейният сводник?

— Това ли ти каза? Ще си поговоря с нея. Не, задържах я за собствена употреба. Нали вече ти казах, че ми е любовница.

— Тогава защо ще пращаш малката си любимка на самоубийствена мисия в Париж?

— Защото не беше самоубийствена мисия. Моите заповеди за Уейк бяха съвсем ясни. Избраният от него убиец трябваше да умре. Естествено, това беше ти. Не можех да се доверя на човек, когото не познавах, но нямах намерение да загубя двама от най-ценните си хора. Англичаните решиха да премахнат и тях.

Карвър направи физиономия.

— Но Алекс… защо ти трябваше да пращаш нея?

Жуковски вдигна рамене.

— Защото скучаеше. Беше започнала да се оплаква, че по цял ден няма какво да прави, освен да пазарува, да обядва и да посещава салони за красота. Казах й, че всяка друга рускиня би се радвала да има нейния живот. Но тя не беше убедена. Каза, че иска да работи в моята организация.

— И ти й повярва?

— Повярвах, че е отегчена. И знаех, че жена, която се чувства по този начин, скоро ще започне да предизвиква неприятности. Да се напива на обществени места или да се чука с учителя си по тенис. Затова си казах, добре, това е проста задача. Всичко, което трябва да прави, е да седи на мотоциклет и да святка със светкавицата. Ако се получи, тогава ще помисля и за други задачи.

Карвър лесно можеше да си представи как животът, който не е изисквал от нея нищо, освен напразна борба с времето, е подлудявал Алекс. Тя наближаваше трийсетте. Жуковски можеше да започне да се заглежда в друга. Сигурно беше започнала да забелязва как по-младите момичета я гледат изучаващо в очакване на първите бръчки, наедряването на талията и увисването на гърдите. Това щяха да бъдат първите знаци за намаляващата й власт. Тя беше достатъчно умна, за да започне да планира друг живот. Но трябваше ли той да бъде в организацията на Жуковски, или му беше казала истината, че иска да избяга?

Глупав въпрос. Беше изразила пределно ясно мислите си по този повод. Ритникът с ботуш по лицето не можеше да мине за особено изтънчен намек. Забрави я, тя не желае да бъде спасена. Щом иска да бъде част от екипа на Жуковски, да върви по дяволите заедно с тях. Той все още можеше да обърне нещата.

Карвър прецени разстоянието между себе си и Жуковски. Беше сигурен, че може да го преодолее с един-единствен скок. Жуковски щеше да бъде затруднен, защото седеше в меко кресло. Щеше да му бъде трудно да скочи бързо на крака.

Карвър отпусна глава на рамото си и промърмори:

— Всичко свърши, нали?

— Да — отговори Жуковски, — за теб свърши.

Руснакът се успокои и отпусна, уверен, че англичанинът е съкрушен. Той протегна ръка към чашата с водка на масичката за сервиране до креслото и обърна глава. В този момент на уязвимост Карвър се хвърли напред.

Вече беше притиснал с все сила стъпалата си в пода, забил пръстите в килима, стегнал бедрените и коремните мускули. И тогава с цялата си останала сила се отблъсна напред и нагоре от стола, за да удари с чело лицето на Жуковски.

Спря насред полет, когато 50 000 волта за четвърти път пронизаха като нож тялото му, стовари се на килима и се замята от болка.

— Наистина ли си помисли, че ще бъда толкова невнимателен? — попита Жуковски, докато ставаше от креслото си. Той се изправи над Карвър. — Наистина ли? — повтори руснакът, ритна Карвър в корема и той се сви надве. — Ти май не разбираш кой съм аз? — Жуковски не бе повишил тон, беше по-скоро хладен и произнасяше всяка дума със студена и преднамерена сухота. — Аз бях полковник в КГБ. Карал съм дисиденти да гледат как целите им семейства изгарят живи. Жени, деца, майки, бащи — всички. Карах затворници да пъхат ръцете си във вряща вода, а после белех кожата им като люспи на домат. Това ли искаш да направя с теб?

— Не — изстена Карвър. — Моля. Умолявам те. Ще ти помогна. Мога да го направя. Зная паролата за компютъра на Консорциума. Притежавам ключа за декодиране на всички файлове. Ще ти го кажа. Само моля… престани да ми причиняваш болка.

— Да-а — сега Жуковски почти шепнеше и обикаляше около тялото на Карвър, — и защо да го правя?

Той отново изрита англичанина, но този път в кръста. Карвър се изви в дъга назад, възпалените му мускули се свиха в спазъм. Тъй като Жуковски продължаваше да обикаля около него, той се сви в ембрионална поза. Гърлото му беше пресъхнало и не можеше да говори. Тогава Жуковски го срита в глезените.

— Не съм впечатлен — каза той. — Очаквах един бивш морски пехотинец да има по-голяма съпротивителна сила срещу болката. Може да си се размекнал. А може и само да се преструваш, че отстъпваш. Какво ще кажеш?

Лицето на Карвър лежеше на пода. Беше отпуснал тежестта на главата си върху здравата страна на челюстта. Жуковски виждаше ясно възпалената червена подутина там, където се беше стоварил юмрукът на Титов, затова заби тока си точно в нея, като постепенно усилваше натиска върху пукнатата кост. Разбитата глава на Карвър се оказа прикована от тока в килима, а тялото му се мяташе безпомощно. Той нададе приглушен вик от болка.

— Да-а, това не беше преструвка — заключи Жуковски. — Въпреки това може да си ми поставил капан. За човек с твоите умения няма да представлява трудност да минира компютъра. Например да смениш акумулатора с шашка и щом натисна някой бутон, да избухне. Аз самият съм използвал този начин за убиване. Може би най-сетне ще открием какви тайни са скрити в тази смешна машина, но ако тя наистина е капан, ще умреш ти.