Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

31 август, неделя

5.

Петнадесет минути след полунощ Самюъл Карвър стоеше до хондата в очакване да изпълни задачата. Погледна черната метална тръба, закачена към мотоциклета зад десния му крак. Приличаше на обикновено удължено фенерче като онези, които използват полицаите и пазачите. Всъщност представляваше преносим напомпващ диоден лазер, известен още като „заслепител“. Разработен като несмъртоносно оръжие за полицията в САЩ, той беше убийствено ентусиазиран приятел на специалните части в цял свят. Оръжието излъчва лъч зелена светлина с честота 532 нанометра, но прякорът му заблуждава. Когато светлината попадне в очите на някого, не просто го заслепява. Порази ли зрението на човека, зеленият лазерен лъч го оставя дезориентиран, объркан и временно неподвижен. Човешкият мозък не може да обработи количеството светлинни данни, които нахлуват в мозъка през зрителните нерви, така че реагира като претоварен компютър и „забива“.

Нощем или денем, в дъжд, сняг или посред бял ден „заслепителят“ е най-добрият приятел на специалистите по произшествията.

Сега всичко беше въпрос на секунди. Карвър бе заел позиция при изхода на един подлез под крайбрежната улица на северния бряг на Сена. Ако завъртеше глава малко вдясно, можеше да види проблясването на Айфеловата кула, извисяваща се към нощното небе от другата страна на реката. Полунощ минаваше, но няколко корабчета за разходки все още се носеха по водата. Ако Карвър изпитваше и най-малък интерес, можеше да види прегърнати влюбени, облегнати на перилата на палубите, вперили погледи в Града на светлината. Но той имаше други грижи. Наблюдаваше далечния край на подлеза. Единственото, което го интересуваше, беше уличното движение.

Моментът беше настъпил. Пое си дълбоко дъх, издиша бавно, отпусна рамене, разхлаби мускулите си, завъртя глава наляво-надясно, за да отпусне вратните жили и горния край на гръбначния си стълб, и отново насочи поглед към улицата.

Тогава на неколкостотин метра от подлеза видя черен „Мерцедес“, който се движеше много бързо. Прекалено бързо.

Причината за тази отчаяна скорост се криеше зад лимузината. Преследваше я мотоциклет, който бръмчеше около големия черен автомобил като оса около бизон. На задната му седалка, очевидно нехаещ за своята безопасност, седеше пътник с фотоапарат, който се беше наклонил доста встрани, за да снима в синхрон с проблясването на светкавицата. По всичко приличаше на папарак, който рискува живота си за единствена по рода си снимка.

Добра работа, помисли си Карвър, запали своя мотоциклет и се приготви да потегли.

За секунда си представи пътниците в колата, които се надяваха шофьорът им да се отскубне от неумолимия преследвач.

Всичко вървеше по план. Карвър се спусна по надолнището към улицата, която излизаше от подлеза. Когато стигна до кръстовището с главния път, един сив „Ситроен БХ“ хечбек се показа от подлеза. Карвър го пусна да мине, забелязвайки двамата араби на предните седалки. После мина още една кола. Един „Форд Ка“. Щом фордът отмина, Карвър подкара мотоциклета си и се озова по средата на улицата.

Той прекоси далечния край на платното, обърна хондата, включи се в потока от насрещно движение и се стрелна напред на около стотина метра до изхода на подлеза. В средата на пътя се издигаше редица колони. Те опираха в тавана на тунела и разделяха движещите се в противоположни посоки автомобили. Той се спря при последната колона и се наведе, за да откопчее „заслепителя“.

Тогава нещо привлече погледа му. При входа на подлеза видя един очукан „Фиат Уно“, който идваше към него. Движеше се с разрешената скорост от 50 км/ч, затова беше наполовина по-бавен от колата и мотоциклета, които се носеха след него.

Очите на Карвър се присвиха, когато измъкна лазера. Устата му се сви в гримаса на мълчаливо раздразнение. Това не беше част от плана.

С главоломна скорост мерцедесът и мотоциклетът настигаха малката бяла кола. Между тях имаше сто метра. Петдесет. Двадесет.

Мерцедесът бучеше в дясното платно зад фиата и изведнъж се стрелна наляво, опитвайки се да го надмине. Мотоциклетистът нямаше друг избор, освен да мине покрай фиатчето от другата страна, като се промъкне между колата и стената на тунела. Успя някак да се промуши без драскотина и излетя пред фиата от дясната му страна. Мерцедесът нямаше толкова късмет. Предната му част закачи задницата на фиата, разби стоповете и изкриви тънката ламарина на задницата му.

Стените на тунела отразиха какофонията от вой на двигатели, чупеща се пластмаса и скърцане на метал. Но в каската си Карвър се чувстваше изолиран от хаоса, който се носеше към него. Той видя как шофьорът на мерцедеса се мъчи да си върне контрола върху колата, която се носеше напряко на улицата. Явно го биваше, защото успя да я изправи. Сега се понесе право към Карвър.

Карвър замръзна неподвижен като матадор, изправен срещу летящия срещу него черен бик. Вдигна лазера, прицели се в предното стъкло на колата и натисна бутона.

Светлината изригна на мига. Лъч чиста енергия се стрелна през все по-стесняващия се отвор между Карвър и летящия срещу него мерцедес. Това продължи само частица от секундата, после лъчът изчезна.

Мерцедесът се стрелна наляво. Някъде дълбоко в подсъзнанието на шофьора явно звънна сигнал за тревога. Той натисна рязко спирачките в отчаян опит да спре колата, но нямаше никакъв шанс. Двутонният мерцедес се стовари върху една от централните колони и спря. Предницата му се смачка точно както се очакваше, поглъщайки известна част от силата на удара. Но скоростта беше твърде висока, теглото на колата много голямо, а инерцията огромна. Разбитата кола отскочи от колоната и се плъзна през платната, въртейки се около оста си. Най-накрая спря по средата на пътя, обърната в посоката, от която току-що беше дошла.

Предницата на мерцедеса приличаше на детска количка, ударена с гигантска бейзболна бухалка. На мястото, където преди се намираха предният капак и отсекът на двигателя, имаше само гигантска вдлъбнатина. Предното стъкло беше разбито, всички останали също. Колелото откъм шофьора бе изскочило и висеше навън, а това откъм страната на пътника се беше забило в каросерията. Откъм пътника покривът беше откъснат, а силата на удара го бе запратила вътре в кабината и изместила половин метър наляво. Натискът отпред и отгоре беше насилил четирите врати и те зееха отворени.

В пътническия салон не се забелязваше никакво движение. Карвър знаеше, че вероятността някой да оцелее след подобен удар е много малка. С ъгълчето на окото си видя една кола, която мина покрай него от другата страна на улицата и навлезе в тунела, минавайки покрай мерцедеса.

Междувременно фиатът излезе от подлеза. Карвър зърна шокираното лице на шофьора. Забеляза и още нещо. На предната седалка до него имаше куче. То бе провесило език и без да осъзнава разрушението зад гърба си, щастливо махаше с опашка.

Карвър закачи лазера обратно на рамата на мотоциклета. Изкуши се да се спусне надолу и да провери отломките на колата, за да се увери, че мишената е мъртва, но нямаше смисъл. Ако се беше случило невероятното и някой бе преживял този унищожителен удар, Карвър не можеше да направи нищо, без да остави следи. Дори Рамзи Хаким Наруаз да беше все още жив, скоро нямаше да се занимава с тероризъм.

Време беше да тръгва. В далечния край на тунела забеляза няколко пешеходци, които се бяха спрели и гледаха, неспособни да решат дали да се приближат още към местопроизшествието. В далечината се чу воят на мотоциклетни двигатели, който му напомни жуженето на комари. Идваха хора, а те имаха фотоапарати и камери. Щяха да ги последват ченгетата, линейките и пожарните коли.

Карвър не искаше да се навърта наоколо, когато пристигнеха те. Трябваше да се махне, преди някой да се сети, че това не е нещастен случай. Той завъртя мотоциклета си на 180 градуса и се насочи обратно към изхода на тунела под площад „Алма“.