Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

25.

Карвър събуди Алекс минути преди влакът да влезе в лозанската гара на северния бряг на Женевското езеро. Там смениха влака и пристигнаха в Женева точно в единадесет без петнадесет. После се качиха на автобус, който прекосяваше деловия квартал. Линията пресичаше река Рона, вървеше покрай фонтана Же До, който изстрелва водната си струя на 140 метра височина. Сградите близо до реката бяха заети от безлични модерни офиси, магазини и банки. Това можеше да бъде всеки град в Централна Европа. Обаче зад тях се издигаше хълмът, който водеше до градската катедрала „Сен Пиер“. Там беше старият град, сърцето на Женева, който водеше началото си отпреди повече от две хиляди години. Истинската Женева.

— Тук ще слезем — обяви Карвър.

Той я поведе нагоре по виещи се улици и тесни пасажи, между извисяващи се над тях стари жилищни сгради.

— В Женева винаги са строили нависоко — подхвърли Карвър, забелязал как Алекс поглежда нагоре към редиците външни щори, пълзящи към далечното небе. — Първоначално градът бил заобиколен от стени. Не е могъл да се разпростира навън. Така че единственият изход бил да върви нагоре.

— Боже мили, урок по история.

Карвър я погледна извинително, почти свенливо.

— Извинявай, не съм искал да чета лекции.

— Няма за какво. Хареса ми. Просто не знаех, че се интересуваш от подобни неща.

Минаха покрай антикварна книжарница с два сводести прозореца в облицованата с дърво фасада. Тя беше затворена, но от външната страна към улицата имаше дървени лавици, пълни със стари книги с твърди и меки подвързии. Алекс се спря за миг, удивена от доверието на книжаря.

— Всеки би могъл да открадне — каза тя.

— Забрави, това е Женева. Тук е пълно със служители на ООН, изгърбени над бюрата си, а банките са натъпкани с долари, задигнати от помощите за Третия свят. Никой няма да се занимава с крадене на книги. Тук се крадат цели страни.

Алекс го погледна.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че тук има хора, които се возят на коли с дипломатически номера, облечени са в модни костюми и вършат такива неща, пред които моята работа прилича на благотворителност. Хайде.

До книжарницата имаше малко кафене с няколко пластмасови масички, подредени на уличния паваж, а няколко стъпала водеха до малко помещение с нисък таван. Карвър влезе вътре. Алекс го последва и видя как собственикът излезе иззад тезгяха и прегърна мечешки Карвър, преди да изригне поток бърза френска реч. Тя не успя да разбере какво казва, но й се стори, че мъжът нарича Карвър Пабло. След известно време човекът изчезна в кухнята и след това се върна с найлонов плик пълен с продукти. Карвър се опита да плати, но той не му позволи.

После собственикът на кафенето хвърли поглед към Алекс и се ухили. Огледа я от горе до долу и каза нещо на Карвър, като едновременно му намигна и го смушка в ребрата. Нямаше нужда Алекс да знае френски, за да разбере за какво става дума.

— Извинявам се заради Фреди — каза Карвър, когато отново тръгнаха по улицата. — Винаги изпада в прекомерна възбуда в присъствието на привлекателни жени. Ако видиш неговата, ще разбереш защо. Въпреки това е добър човек. — Той повдигна плика. — Поне няма да умрем от глад.

Те се качиха по няколко каменни стъпала, които водеха към павиран двор, опрян в едната страна на хълма. Сградите, които ограждаха двора, бяха опасани с външни стълби и галерии, подобни на безкрайните стълбища в рисунките на Мориц Ешер[1].

— Ето, пристигнахме — каза Карвър. — Страхувам се, че живея на последния етаж.

Алекс погледна отново нагоре, но този път с ужас.

— Наистина ли трябва да се изкатерим по всички тези стълби? Моля те, кажи ми, че вътре има асансьор.

— Съжалявам. Местните власти не биха го разрешили. Казват, че това щяло да съсипе историческия характер на тази чудесна четиристотингодишна сграда. Така поне си поддържам формата.

Той се ухили, а Алекс му се усмихна в отговор, наслаждавайки се на усещането за същинската природа на Карвър, изскочила изпод защитната му маска.

Нямаше представа какво да очаква, когато влязат в апартамента на Карвър. Убийците, които познаваше в Русия, бяха или пълни мърлячи, или чалнати на тема хигиена. Първите живееха в кочини, осеяни с порнографски снимки, където единственото, което се чистеше, бяха оръжията, а украсата се състоеше от широкоекранен телевизор. Втората група бяха лишени от емоции анални характери[2], които живееха в стерилна обстановка, сред стомана, хром и черна кожа. Единственото общо нещо между двете групи беше широкоекранният телевизор.

Разбира се, имаше и една трета група. На мъжете, които даваха заповедите на убийците. Те проявяваха склонност към скъпи любовници и жени трофеи. Повечето оставяха обзавеждането на жените. Това им създаваше занимание по време на промеждутъците между обикалянето на магазините.

Карвър не живееше като руснак, а точно според представите на Алекс за живота на английския джентълмен. Гредите в апартамента бяха голи, а подовете дъсчени, покрити със стари, леко избелели персийски килими. Имаше лавици с книги, пълни с биографии, военноисторически трудове и трилъри с меки корици. Виждаха се и стари винилови плочи, стотици дискове и цели редици с видеокасети. В дневната около една камина бяха подредени две големи стари кресла и огромен износен честърфийлдски диван. Алекс си се представи тук през зимата, свита като котка на едно от креслата, да се грее на топлината на огъня.

Карвър изчезна в кухнята, която беше до дневната. Алекс чу гласа му през стената:

— Ще направя малко кафе. Еспресо ли искаш, или капучино?

— Можеш ли да направиш?

— Разбира се. Не съм пълен дивак. Какво искаш?

— Капучино, моля. Без захар.

Над камината имаше морски пейзаж, датиран от 1887 г. Беше изпълнен в ярки цветове, но не съвсем по импресионистки маниер. Група приятели стояха на брега. Мъжете бяха навили крачолите си, а жените повдигаха полите си само толкова, че да топнат пръсти във водата.

— Това е в Лулуорт Коув — обясни Карвър, докато влизаше в дневната с двете чаши с кафе в ръцете. — На брега на Дорсет, само на няколко мили западно от бившата ми база.

— Много е красива. — Тя се усмихна. — Каква беше тази база?

Карвър се засмя.

— Не мога да ти кажа. Може да си опасна руска шпионка.

— О, не — възрази Александра Петрова. — Не съм шпионка. Вече не съм.

Карвър я погледна замислено.

— Е, ще ми разправиш ли тази история? Онази дългата, за която спомена?

Тя отпи от кафето и облиза малко бяла пяна от устните си.

— Добре. Но първо трябва да свърша някои други неща.

— Какви неща?

— Например да се измия.

— Банята е вдясно надолу по коридора. Върви да се измиеш. А аз ще направя нещо за ядене. После ще ми разкажеш историята си.

Бележки

[1] Холандски художник, известен с произведенията си, вдъхновени от математиката и изобразяващи невъзможни конструкции. — Б.пр.

[2] Термин, обозначаващ втората фаза в развитието на детето, въведен от З. Фройд, за скъперници и инатливи хора. — Б.пр.