Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 13 гласа)

54.

В мига, когато видя високата едра мъжка фигура, стояща до микробуса на швейцарския телеком, Карвър разбра, че това е Григори Курск, и осъзна, че е допуснал ужасна грешка. Не трябваше да оставя Алекс. Уж безопасното място се беше превърнало в капан.

Сега не можеше да й помогне. Не посмя да стреля по буса, когато той с лъкатушене профуча край него. Всеки изстрел през стените можеше да улучи Алекс. Можеше да стреля по гумите, но рускинята сигурно не беше обезопасена с колан. При скоростта, с която Курск караше, тялото й щеше да се мята като топче за тенис по стените на микробуса. На Карвър не трябваше да му се обяснява, че внезапното спиране може да е смъртоносно за пътника.

Какво ли се беше случило в кафенето? Той се затича натам, пробивайки си път през групичките хора, които вече бяха започнали да се трупат по улицата. Лицата им бяха изпълнени с безпокойство, което бързо отстъпваше на нарастващото любопитство, това ненаситно желание на оцелелите да видят умрелите преди тях. Почтените граждани, които Карвър избутваше от пътя си, приличаха на зяпачи, излезли да наблюдават публична екзекуция, които се чувстват измамени, че са пропуснали кулминацията.

Десетина-дванадесет сеирджии бяха застанали в кръг около две тела, проснати на паважа. Мъж и жена. Карвър ги разпозна като двойката, която беше видял в синята „Вектра“. Боже, какво се беше случило тук?

Точно тогава чу една-едничка дума, във високия пронизителен писък на дете:

— Таткоо!

Карвър си проби път в кафенето и видя Жан-Луи паднал на колене, а кръвта на баща му беше размазана по цялата му пижамка с щампи на Мечо Пух. Момчето разтърсваше трупа на баща си и плачеше:

— Татко, събуди се! Събуди се, тате!

Карвър пристъпи напред, наведе се, вдигна момченцето и го притисна в гърдите си. Изведнъж му дойде прекалено много. Почувства се задушен от толкова много смърт, покрусен от загубата и разтърсен от чувството за вина заради разрушението, което изглежда го обкръжаваше подобно на заразна болест, поразяваща всеки, до когото се докоснеше. Започна да диша трудно, дъхът му пресекваше и той направи няколко крачки, за да се облегне на стената. После се отпусна на пода, все още стискайки момчето в прегръдките си.

Не знаеше колко дълго беше останал така, но следващото, което усети, беше как някой измъква Жан-Луи от прегръдката му. Почувства остра болка в крака и смътно осъзна, че някой го рита и че някакъв женски глас крещи:

— Как смееш? Как смееш да прегръщаш сина ми, когато баща му е мъртъв заради теб?

Карвър отвори очи и видя жената на Фреди, сега вече негова вдовица, Мариан. Видя смазаното й от мъката лице, но очите й бяха пълни с ярост. Тя се наведе и силно го зашлеви.

— Стани! Стани, ти, безполезно и трогателно подобие на мъж! Моят съпруг е мъртъв. Жена ти я отвлякоха. Защо не станеш и не направиш нещо?

Карвър погледна нагоре към Мариан, неспособен да намери думи на извинение за онова, което й беше причинил. След това се изправи и погледна надолу към кръвта, която покриваше лъскавия костюм на Дик Вандерварт и крещящата му бутикова риза. Той пресече помещението и вдигна чантата, която беше оставил там преди по-малко от петнадесет минути, когато Фреди още беше в безопасност, а Жан-Луи все още си мислеше, че татко му е безсмъртен.

— Къде мога да се преоблека? Ченгетата ще дойдат всеки момент.

Мариан отвори вратата към стълбището без следа от прошка по лицето, а гласът й продължаваше да е груб и неумолим:

— Там горе! — посочи тя. — Остави мръсните дрехи. Аз ще се отърва от тях. — Когато Карвър мина покрай нея, тя го сграбчи за ръката. — Искаш ли да ти простя? Ако искаш, намери тези хора и ги убий. Всички, до последния.

Когато изми кръвта от ръцете и лицето си и се преоблече в обичайните си дрехи, полицията вече беше пристигнала и разпитваше Мариан и Жан-Луи. Карвър искаше да се махне, но имаше нужда от шапка или нещо друго, за да скрие косата си и да засенчи лицето. Той претършува спалнята на Фреди и Мариан, ровеше из различните чекмеджета и гардероби, докато не намери старо синьо бейзболно кепе, захвърлено в дъното на един шкаф. На него беше избродирана емблемата на „Сервет“, женевския футболен отбор. Той го изтупа от прахта в бедрото си, после излезе през прозореца на спалнята и се спусна по водосточната тръба в градината отзад. Сега оставаше само да не се набива на очи.

Той излезе на улицата. Няколко патрулки и линейки запушваха платното пред кафенето. Фотографът на следователската група снимаше телата. Няколко метра по-нататък се бяха изправили двама мъже, които спореха за нещо. И двамата говореха френски, но когато Карвър мина покрай тях, осъзна, че единият има силен английски акцент.

— Настоявам да получа разрешение да огледам телата — казваше мъжът. — Аз представлявам правителството на Нейно Величество. Тези хора бяха мои колеги. Може би носят официални документи, които трябва да намеря.

Обзалагам се, че трябва, помисли си Карвър. Единствените правителствени служители, които отиваха в чужбина, за да водят наблюдение, бяха агентите на МИ6. Бяха се задействали по-бързо, отколкото очакваше, затова той трябваше да бъде още по-бърз.

На края на улицата спря до своята кола, едно „Ауди РС6“ лимузина. Приличаше на обикновения среден и много сигурен модел на „Ауди“, но външният му вид лъжеше. Под сивия преден капак се криеше 4200-кубиков осемцилиндров V-образен двигател, който щеше да изстреля автомобила за по-малко от четири секунди до сто километра в час. Колата имаше и двойно задвижване, което я прилепваше за пътя като карфица към магнит. Нямаше патрулка в Европа, чиито пътници да погледнат аудито втори път, но ако ченгетата направеха опит да го подгонят, щяха да открият, че не могат дори да се доближат до него.

Карвър седна зад волана и колкото може по-бързо напусна града.