Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

55.

Юри Сергеевич Жуковски не отговаряше на представите на Карвър за типичния руснак. Той не приличаше на бандит. Нямаше впечатляваща физика, не надхвърляше среден ръст, лицето му беше тясно, а късата му побеляваща коса бе започнала да оредява на темето. Тъмнокафявият му костюм, бялата риза и ненатрапчивата вратовръзка говореха за човек, който нямаше никакво желание да изглежда в крак с модата или да парадира с богатството си. Лесно можеше да бъде сметнат за интелектуалец, професор или учен. Гласът му беше тих и скромен. Но стоманената студенина на сивите му очи и прямотата на вторачения му взор разкриваха истината за неговата безскрупулност, амбиции и воля за власт. Бившият полковник от КГБ говореше тихо не защото бе прекалено кротък, за да крещи, а защото беше напълно уверен, че и едва доловимият му шепот ще предизвика моментално подчинение.

Денят му започна със среща в осем сутринта в Москва, на която се обсъждаше покупката на последната фабрика за алуминий в Русия, която още не беше в неговите ръце. Преговорната му тактика беше пределно проста: той назоваваше покупната цена, а после съобщаваше на продавачите, че ако не я приемат, до седмица ще са мъртви. Така работеше икономиката в новия Див изток и това напълно устройваше Жуковски. Обаче не всичките му делови интереси се развиваха толкова гладко. Не всички негови партньори се поддаваха толкова лесно на заплахи.

Този следобед по време на полета в неговия малък луксозен „Челенджър“ до Швейцария му се обади един африкански президент. Той беше стар другар от комунистическо време, обучаван от КГБ в Киев, подобно на много други представители на африканския управляващ елит в края на двадесети век. Но сега у него нямаше нищо другарско. Опитваше се да не изпълни задължение за поръчка на стойност сто милиона долара. И не ставаше дума за алуминий.

— Скъпи Юри — започна черният диктатор, чиито авоари в Цюрих съответстваха до последния цент на помощта, която се наливаше в държавата му през последните три десетилетия, — както ти обяснявах многократно през последните седмици, няма нищо лично. Става дума за политика. Не можем да си позволим да ни видят, че купуваме продукта, който предлагаш да ни продадеш.

Той говореше английски по начин, който съчетаваше богатата музикалност на африканския говор с провлечената самоувереност на английския джентълмен. След Киев беше завършил образованието си в Лондонското училище по икономика. Това също беше типично за хората от неговата каста.

— Господин президент, аз нищо не предлагам, а изпълнявам договора, който и двамата подписахме — търпеливо възрази Жуковски.

— Договор, подписан при съвсем различни обстоятелства, когато сред западните правителства цареше съвсем различно настроение. Простият факт е, че бяхме поставени под силен натиск да променим определени страни в нашата отбранителна стратегия и свързаните с това покупки на въоръжение. Някои хора дори заплашиха, че ще спрат помощите, от които моят народ толкова отчаяно се нуждае.

Жуковски затвори очи от безмълвно безсилие, докато формулираше отговора си.

— Моля, господин президент, спестете ми сърцераздирателните речи. Ние сключихме сделка. Ще ви бъда много задължен, ако вашата държава изпълни своята част от нея.

— Опасявам се, че това е невъзможно — каза президентът, — но не обвинявай мен, а онази проклета жена, която се показваше по всички телевизии в света.

— Тази проклета жена вече е мъртва. Повече никога няма да може да влияе на когото и да било и единствените камери, пред които ще се развява, ще бъдат тези на погребението й. Скоро всичко ще се върне в обичайното си русло.

— Надявам се, че си прав. Ако това стане, аз, Юри, ще съм много щастлив да купувам отново вашите продукти. Но дотогава нашата сделка трябва да бъде отложена. И не се възмущавай толкова. Не смятам, че съм единственият от клиентите ви, който е решил да преосмисли плановете си.

Външно Жуковски остана спокоен и гласът му не издаваше нито безсилието, нито гнева му.

— Както знаете, господин президент, моите сделки с клиенти винаги са строго поверителни.

— Така и трябва. Е, поздрави Ирина от мен.

— А вие Тенди. Довиждане, господин президент.

— Довиждане, господин Жуковски.

Той затвори очи и започна да диша по-бавно, за да успокои съзнанието си. Трябваше да проведе още два телефонни разговора. Единият беше с министър в Москва, за да го увери, че ще получи месечното си възнаграждение в пълен размер и навреме. Другият беше със старшия партньор в една правна кантора в Монте Карло. Той представляваше семейството, чието покровителство беше превърнало Жуковски от офицер на средно равнище в неколкократен милиардер. Семейството, което беше позволило и дори осигурило парите за изкупуването на държавната собственост на смешно ниски цени. Семейството, което все още беше неговият таен господар. Те се нуждаеха от потвърждение, че авоарите им са все още в безопасност. Не биха се поколебали да си намерят друга фасада, ако не получеха подобно уверение.

 

 

Бентлито на Жуковски го посрещна на частното летище на изток от Женевското езеро и бързо го откара до планинското имение малко извън Гстаад. Беше прекарал там почти четири часа, когато получи съобщението от Курск. Карвър отново беше избягал, но след това Курск каза, едва успявайки да прикрие садистичните нотки в гласа си, че е успял да хване Александра Петрова.

Жуковски можеше да си представи какво щеше да й направи Курск, ако получеше тази възможност. Можеше да дойде и това време, но когато Курск спря микробуса на швейцарския Телеком пред приличната на дворец вила в швейцарски стил, на чийто фон бусът изглеждаше като мръсна кръпка, тъй като алеята беше предвидена само за супер автомобили, Юри Жуковски още не беше решил какво да прави с красивата си бегълка.

— Александра, колко се радвам да те видя — каза той, когато я въведоха в неговия кабинет раздърпана и изтощена, едва стояща на краката си. — Чудех се кога ли ще се срещнем отново. Изглеждаш уморена. Седни. — Той погледна към иконома, който се въртеше в далечния край на помещението. — Донеси й нещо за ядене и пиене. — След това отново насочи вниманието си към жената в мръсна блуза и скъсана синя пола, с наведена глава и ръка, която потъркваше натъртеното място на тила.

— А сега, Александра, разкажи ми какво беше намислила. Разкажи ми всичко.

Гласът на Жуковски не можеше да бъде по-пленителен, нито загрижеността му по-искрена, но заплахата зад сладките думи беше остра като извадена кама.