Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

83.

Докато прибираше пистолета в чантата на рамото си, Алекс заплака и се втурна през студената бяла стая към чудовищната жива картина в средата й. Тя почти не можеше да вижда от сълзи, докато освобождаваше клепачите на Карвър от тиксото и плъзна длан по лицето му, за да ги затвори. Свали слушалките от главата му и се зае да разкопчава коланите, които го държаха вързан за стола.

Започна откъм главата, мястото, където страданието му беше най-силно. Кожената лента, която запушваше устата му, беше причинила поразии. Когато я дръпна, с нея изскочи буца съсирена кръв и един зъб, беше залепнал за парцала като неприлична украса. Алекс отклони поглед за миг, за да мине стягането в гърлото й, преди отново да се заеме със задачата си.

Електрошоковият колан около кръста на Карвър бе заключен с катинарче, но батерията можеше да бъде свалена, а с нея и способността му да причинява болка. Когато свърши, тя коленичи и започна да целува кървящите рани, където коланите и белезниците бяха разкъсали кожата — ехо на неговите неотдавнашни целувки. Чувстваше това като изкупление.

Карвър не реагира и щом тя се изправи на крака, той си остана замръзнал с широко отворени очи и уста. Беше толкова неподвижен, че тя се уплаши да не е умрял. Но не, кожата му беше топла, гърдите още се издигаха от забързаното плитко дишане. Алекс се наведе и го прегърна.

Когато Карвър най-накрая проговори със скърцащ, несигурен глас и призна сляпата си безпомощност, Алекс се срина и заплака на рамото му. Никога досега не бе изпитвала истинско съчувствие. Когато мъжете рухваха в обятията й, тя беше смятала това за победа. Сега усещаше безгранична отдаденост, копнеж да се грижи за този мъж, да го гледа и да го възстанови, независимо колко време щеше да й е нужно.

Но най-напред трябваше да го вдигне от стола и да го скрие от ярката светлина на прожектора. Тя заговори в ухото му:

— Карвър, помогни ми. Искам да те преместя и ти трябва да ми помогнеш.

За първи път той обърна глава, за да я погледне. Примигна няколко пъти, опитвайки да възстанови зрението си, после присви очи и загледа напрегнато лицето й, сякаш търсеше някакво указание.

— Аз съм — каза Алекс. — Дойдох за теб. Скъпи, толкова съжалявам. Бях жестока към теб, но не беше наистина. Трябва да ми повярваш. Обичам те. А сега, моля те от все сърце, опитай се да вървиш… разбираш ли?

Карвър отново се смръщи, примигна още няколко пъти и кимна преднамерено бавно.

— Можеш ли да вървиш?

Сух неразбираем звук се чу от пресъхналата му уста. Ръцете и краката му потрепериха, призовавайки енергията и цялата му воля за това огромно физическо усилие. Алекс направи крачка назад, за да му освободи място, когато той вдигна ръце до подлакътниците на стола и с цялата му останала сила се отблъсна нагоре. Бавно, сантиметър по сантиметър, с лице, което се свиваше в гримаси на върховно усилие и съсредоточаване, той се надигна и се изправи. Но бързо рухна в прегръдките на Алекс.

Тя опита отново.

— Хайде, скъпи, опитай се да ходиш. Заради мен. Една крачка… само една крачка.

Карвър кимна отново и протегна десния си крак толкова сковано, сякаш изпробва изкуствен крайник. Пренесе тежестта си напред.

— Добре се справи. Това беше чудесно. А сега хайде още веднъж.

Той направи още една крачка, премествайки левия си крак. Тогава разтърси рамо, отблъсна ръцете на Алекс и пристъпи неуверено още два пъти напред, преди отново да рухне в ръцете, които го очакваха.

— Уф — изпъшка Карвър под нос. Затвори очи, помисли малко и опита повторно: — Благодаря — успя да изтласка думата покрай подутия изгорял език и разклатените си зъби.

Алекс се засмя и ситно запримигва, за да прогони сълзите.

— Няма защо. А сега ела тук в ъгъла, за да се махнем от светлината.

Тя го поведе бавно в ъгъла под камерата за видеонаблюдение и го облегна на стената като метла с дълга дръжка.

— Добре ли си? — попита и свали ръцете му от раменете си, но беше готова да го хване веднага, ако политне.

— Аха.

Тя лепна една лека целувка на изсушените му напукани устни. После бръкна в чантата за дрехите. Когато извади джинсите, зиг зауерът се показа заедно с тях.

— Пистолет… — каза Карвър, гледайки оръжието. — Добре. Имам нужда от…

Алекс не му обърна внимание, беше заета да вкара краката му в джинсите и да ги вдигне нагоре по бедрата и найлоновия колан, така че най-сетне да му върне поне някаква отсянка на достойнство. Трябваше да свърши още една последна и важна работа, но изведнъж почувства плахост. Не можеше да я проумее. След всичко, което бе вършила, след всички мъже, с които беше преспала, сега изпитваше неловкост да вдигне ципа на панталоните на Карвър. Защо това й се струваше толкова по-интимно?

Той почувства нейното неудобство и се усмихна. За първи път тя видя в очите му слабо блещукане, незначителен знак, че истинският Самюъл Карвър е на път да се върне при нея.

— Мога сам — измърмори той.

Тя трябваше да насочи пръстите му, за да намери ципа. Той го дръпна, но успя да го вдигне само наполовина. Тя поклати глава заради собствената си глупост и довърши започнатото.

— Ти ме обичаш? — попита той, сякаш за него това беше напълно нова идея.

Алекс кимна и прехапа горната си устна.

— Наистина?

— Да — прошепна тя толкова тихо, че той едва успя да я чуе. После повтори, но малко по-високо: — Да, наистина.

Той кимна.

— Това е хубаво.

Тя го прегърна отново.

— Всичко е наред скъпи. Всичко ще се оправи.

Следващото, което усети, беше как Карвър я запраща с неочаквана сила на пода и помещението заеча от изстрели.