Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 13 гласа)

45.

Папин беше застанал в подножието на стълбите към древната катедрала. Беше четири и пет, но още никой не беше пристигнал. А може би вече бяха тук. Може би бяха му скроили номер и сега го наблюдаваха, за да видят къде ще отиде след това, и да опитат да сложат ръка на стоката, без да плащат.

Той гледаше към площада и не видя мъжа с бръснатата глава, стиснал метално куфарче, който излезе от главния вход на катедралата и тръгна към него. Не разбра, че мъжът е там, докато не почувства съкрушителната тежест на неговата ръка върху рамото си и не чу глас зад гърба си, който изръмжа:

— Чарли ви поздравява. — Руският акцент на мъжа превърна казаното в „Чали вье поздавявъ“.

Папин потрепери от изненада и се обърна, за да застане с лице срещу човека за връзка. Беше очаквал англичанин, може би швейцарец, във всеки случай човек, с когото можеше да се върши бизнес по цивилизован начин. Но руснакът просто си стоеше там едър и звероподобен, втренчил в Папин празен и неумолим поглед.

Няколко секунди минаха в мълчание и тогава руснакът се обади:

— Добре, грешен човек — и направи крачка назад.

— Не! Не! Аз съм човекът — извика Папин, обхванат внезапно от паника. — Надявам се, че Чарли е добре!

Григори Курск го измери с поглед, изплю се на плочите и изръмжа в отговор:

— Да-а, вече е много по-добре.

Папин стрелна поглед към куфарчето.

— Носиш ли парите?

Курск кимна с глава.

— Дай ми първата вноска.

— Не разбира.

— Парите, двеста и петдесет хиляди долара. Дай ми ги.

— Не тук. Всички види. В кола. Отиваме кола.

Курск тръгна напред. Папин изчака няколко секунди, а след това го последва до едно черно беемве, паркирано в другия край на площада. В колата имаше трима мъже, натъпкани на задната седалка.

— Казах никакви подкрепления. Само аз и ти. Никой друг — настоя Папин.

Курск отвори вратата на пътника.

— Влизай! — изкомандва го той.

Изведнъж французинът разбра, че всичко се беше объркало. В куфара нямаше да има пари. Сега единственото важно нещо беше неговото собствено оцеляване. Не се съмняваше, че ако се опита да побегне, руснакът ще го подгони и ще го убие. Но той все още притежаваше информацията, която им беше нужна. Докато можеше да я крие от тях, щеше да е в по-изгодна позиция.

Курск се вторачи в него.

— Добре, а сега къде?

Папин не продума.

Курск не пусна волана, който беше стиснал с лявата си ръка, но протегна дясната, хвана Папин за врата и започна да стиска. Французинът се загърчи на мястото си, опитвайки да се измъкне от хватката на руснака. Но нищо не помагаше. Не можа да се освободи, а усилията му само ускориха задушаването. Онзи сигурно щеше да го пусне. Не можеше да го убие още сега. Папин отчаяно искаше да диша, кръвта блъскаше в ушите, очите му бяха изскочили, зрението му се замъгляваше. Но хватката не отслабваше. Чувстваше как ларинксът му се смазва от натиска. Когато най-накрая съпротивата му рухна, единственото, което можа да направи, беше да изграчи с хъркане:

— Добре, добре… ще ви кажа.

Най-сетне ръката го пусна. Гърдите на Папин се издуха, той вкара въздух в дробовете си. Всяко вдишване пареше като отровен газ, докато минаваше през смазаното му гърло.

— В края на улицата завий надясно. — Той махна немощно с ръка, за да покаже посоката.

Курск запали двигателя и подкара колата.

Завиха надясно, пресякоха малко площадче и започнаха да се движат на зигзаг през поредица малки, тесни, пресичащи се павирани улички. Най-накрая Папин посочи към едната страна на улицата, където имаше място за паркиране.

— Спри зад червената кола — каза той.

Беемвето спря до бордюра.

Папин се обърна към руснака. Той го гледаше със замъгления вторачен рибешки поглед на човек, неспособен на угризения.

— От другата страна на улицата — обясни Папин. — Виждаш ли пасажа? Оттам се влиза. Той държи апартамента на последния етаж.

— Те там ли са?

— Не.

— Ще се върнат ли?

— Да, така мисля. Може би тази вечер.

— Има само един вход?

— Така мисля.

Папин се свлече назад на седалката. Сякаш изтощението, което цял ден му беше тежало, сега го дърпаше надолу, лишавайки го от всякаква енергия и воля. Когато Курск посегна отново към него, този път вече с двете ръце, Пиер Папин почти не помръдваше, докато животът изтичаше от тялото му.

Когато всичко свърши, Курск слезе от автомобила. Застана на паважа и се облегна на колата, докато си палеше цигарата и оглеждаше улицата нагоре и надолу. Нямаше жива душа. Вторачи се и в сградите наоколо. На нито един прозорец не се виждаше лице, нямаше признаци, че е бил наблюдаван. Само някакви деца си играеха пред кафенето надолу по улицата.

Той почука на задното стъкло и изчака, докато го свалиха.

— Добре — каза на мъжете на задната седалка, — време е и вие да свършите някаква работа.

 

 

На пътническата седалка в автомобила, който беше паркиран в задния край на малка странична уличка, един мъж гледаше през голямата фотографска леща на цифров апарат. Пръстът му беше на бутона. Камерата беше настроена на спортен режим и щом затворът забръмчаваше, правеше по няколко снимки на секунда. Жената до него говореше по мобилен телефон.

— Двама от тях пресякоха улицата. Отиват към жилищна сграда. Мисля, че току-що разбиха входната врата. Виждам французина на предната седалка, но той не помръдва. Почти съм сигурна, че са го убили.

Грентъм поклати глава и въздъхна.

— Това тъпо и алчно копеле. Е, поне не може да каже, че не го предупредихме.

— Сър, какво искате да направим?

— Нищо. Продължавайте да наблюдавате. Ние предложихме помощ на Папин, но той не пожела да я приеме. Това е проблемът. Нашият приоритет си остава същият както винаги. Продължаваме да наблюдаваме.

— Да, сър. Разбрано, сър.

— Добре. Дръжте ме в течение за всяко бъдещо развитие.

— Разбрано.

Дженифър Сток затвори апарата и го прибра в дамската си чанта.

— Току-що говорих с шефа — каза тя на фотографа. — Той каза да забравим французина. Да пратим тези снимки в Лондон и да продължим както преди. Да чакаме и да наблюдаваме.

Сток се размърда от неудобство. В колата беше горещо. Полата и блузата й започваха да лепнат за седалката. Тя изруга под нос. Ако знаеше, че ще прекара половината ден в наблюдение от колата, щеше да си сложи тениска и панталони.