Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

58.

— Мамка му!

Боби Фолкнър стоеше безпомощно на горната палуба на десетметровата яхта „Тамариск“, а пръстът му беше залепнал на стартера на дизеловия двигател „Янмар“[1], докато се вслушваше в звънливото кашляне на мотора, който не искаше да запали. От носа на лодката, където Самюъл Карвър беше готов да освободи въжетата, се чу подигравателен смях.

— Не ми казвай, че си забравил да я заредиш!

Карвър имаше усещането, че се е върнал в миналото и отива на мисия заедно с Боби и Куентин. Беше прекарал целия ден, без да има с какво да се отвлече от мислите за Алекс. Подлудяваше се с догадки какво се е случило с нея и се мъчеше да не дава свобода на фантазията си какво ли й причиняват нейните похитители.

По пътя се обади на Тор Ларсон и получи кратък отговор на въпроса си за работата по декодирането на компютъра:

— Бавно върви.

Карвър го помоли за още една последна техническа помощ:

— Искам да им съсипя живота — обясни той.

Беше се върнал към познатата рутина и използваше закачките и присмеха, за да изтласка страха от мислите си и да намери утеха в мълчаливата привързаност, която поддържа мъжките приятелства.

Фолкнър се провикна в отговор:

— Я се разкарай! Резервоарът е пълен. Сигурно има малко утайки в горивопровода. Скоро ще се прочисти. Винаги прави така.

Един друг, по-възрастен глас се обади от кърмата на яхтата на около метър, метър и половина зад Фолкнър.

— Не се притеснявай, същото стана и когато тръгвахме от Пул. Но най-накрая отплавахме.

Карвър се усмихна, когато чу гласа на своя бивш командир, почувства увереност от присъствието му и задоволство, че сега някой друг се грижи за него. Тренч вече трябва да беше на около шейсет, но все още изглеждаше така, както Карвър го помнеше от едно време: нисък, със здраво телосложение, преливащ от първична енергия. Със сигурност беше трупнал малко тлъстини около талията и бръчките по грубоватото му лице се бяха вкопали по-дълбоко, но времето причиняваше това на всички. Около очите си имаше черни кръгове, но скоро обясни произхода им:

— В края на седмицата бях на лов в Шотландия с неколцина стари другари. Заклехме се, че няма да седим цяла нощ на пиене и приказки. Казахме си, че вече сме прекалено стари, за да си лягаме в три и в осем да сме на ловния участък. А после направихме точно това, което уж искахме да избегнем.

Фолкнър изчезна във вътрешността на яхтата, за да побърника двигателя. Другите двама се върнаха в открития кокпит, седнаха един срещу друг на тапицираните пейки, които го ограждаха и се прекъсваха единствено от капака на люка в предната част и стълбата към каютата.

Тренч се наведе напред, опрял лакти на бедрата си.

— Боби ми каза — започна той с погледа на любящ чичо, който се забавлява с последните подвизи на своя племенник, — че си намерил ново секси гадже по пощата?

Карвър не очакваше това.

— Моля?

Тренч се изкиска.

— Прости ми, скъпи приятелю. Неподходящ коментар. Трябва да си под страхотно напрежение с тази твоя изчезнала рускиня. Аз просто се опитах да разведря малко положението. Малка шега за това как повечето дами от нейния край си намират мъже от Запада. Очевидно не беше подходящо. — Той се прокашля и опита наново. — Хайде, разкажи ми за това момиче. Разбрах, че тя е истинската.

Карвър направи гримаса. Не беше в настроение да си излива сърцето.

— Може би… но човек никога не знае, нали?

— Точно там е работата, че веднага разбираш. Когато срещнах Памела, веднага усетих. Погледнах я и си казах: „По дяволите, страхотна е!“.

— Добре, съгласен съм, така е. Но не е толкова просто. Изпитваш нещо, но не можеш да се довериш на това чувство. Не можеш да си сигурен какво си мисли тя. Не знаеш какво иска или какво ще се случи помежду ви. Човек по принцип не може да бъде сигурен в каквото и да било.

По-възрастният мъж въздъхна.

— Боже мили, това не е енергичният млад офицер, когото някога познавах. Винаги си бил решителен, уверен, напълно сигурен в себе си и в твоите хора. Не се тревожеше по цял ден. Просто си вършеше работата.

— Защото знаех каква е тя. Имах заповеди, познавах целите си и имаше точно определение какво е успех. Онова беше лесно, а това — не.

Тренч кимна.

— Тогава да се придържаме към подробностите. Как се казва тази жена? Възраст? Описание?

— Александра Петрова. На двадесет и няколко години. Може би тридесет. Около метър и седемдесет висока, тегло приблизително шейсет килограма, руса коса и сини очи.

— По дяволите, сигурно е страхотна.

— Да, но има и нещо друго.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя ме разбира, а и аз нея. Имаме много общи неща, които повечето хора не биха разбрали.

— Например?

— Това са лични неща и не засягат никого другиго.

Възрастният мъж кимна в съгласие.

— В десетката. Прав си, подобни неща е най-добре да си останат тайни.

Фолкнър се показа през вратичката към каютата с решителен израз на лицето. После огледа двамата седнали мъже.

— Да не би да ви прекъсвам, а?

— Всичко е наред — отговори Карвър. — Току-що свършихме. И така, тази лодка ще отплава ли, или не?

— Ще отплава — отговори Боби с победоносна усмивка. — Като на въздушна възглавница. Господа, моля да се върнете на постовете си.

Той изчака, докато двамата мъже стигнат до двата края на яхтата и вдигнат въжетата, и тогава натисна стартера. Двигателят се закашля, изръмжа, издаде няколко окуражителни почуквания и отново замря.

— Мамка му! — измърмори Фолкнър. Натисна отново бутона, след малко още веднъж и на четвъртия път дизелът най-сетне заработи. Въжетата бяха откачени, Карвър и Тренч се върнаха в кокпита и яхтата се отдели от котвеното място.

Фолкнър бавно подкара лодката по тесния канал между полюшващите се корпуси и леко люлеещите се мачти на другите яхти, закотвени в Порт Шантерен, яхтеното пристанище на Шербург, най-голямото на френското крайбрежие.

Фолкнър посочи към брега.

— Виждате ли кея до огромния ферибот? Той е за презокеанските лайнери. Някога там е пристанал и „Титаник“, преди да потегли за срещата си с айсберга.

Той бутна напред дросела и подкара с максимална скорост, когато минаха край голямото кръгло укрепление и навлязоха във външното пристанище Гран Рад. Пристанищата бяха заобиколени от огромни вълноломи и още една крепост бранеше изхода към Ламанша.

— Момчета, залавяйте се за работа. Време е да вдигнем платна.

Скоро двата големи бели триъгълника на грота и кливера се очертаха на фона на потъмняващото небе и за няколко мига Карвър потъна в славната свобода на срещата между бързащата пред вятъра яхта и откритото море. Фолкнър изключи двигателя и сега се чуваше единствено шумът от плющенето на платната, тихото скърцане на опънатите въжета и съскането на водата и вятъра. Далеч на север черни облаци се трупаха на хоризонта. Карвър потупа Боби по рамото и посочи към тях.

— Това не изглежда много хубаво — подхвърли той.

— Студен фронт, който идва от Антарктика — обясни Фолкнър. — Ще ни се стовари през следващите два до три часа. Вятърът сега е западен, четири възела. Ще се завърти на север и ще се усили до пет или шест. А понякога и до седем. Доста ветровито, но не се тревожи, яхтата може да се справи с това, а и вълните ще са благосклонни към нас през по-голямата част от пътя. Обаче прогнозата е, че ще вали и дъжд, така че няма да е много приятно. Имам резервен непромокаем костюм под леглото в носовата каюта. Можеш да го вземеш. Може би няма да е зле да го облечеш сега, когато още имаш възможност.

Карвър се спусна долу. Мина през претъпканата главна каюта на яхтата, промъкна се между камбуза и масата, оградена от тесни пейки, докато стигна до една обикновена дървена врата. Тя даваше път към едно още по-тясно пространство, заето в по-голямата си част от място за спане, приличащо на обезобразен триъгълник, натъпкан в носа на лодката. Матраците бяха закрепени с панти към бордовете и се вдигаха нагоре, за да освободят достъпа до хранилищата отдолу. Карвър порови, докато открие чифт оранжево-червени непромокаеми панталони и якето към тях. То беше направено така, че да устои на ураган, и се закопчаваше с цип до брадичката и лепенки, стягащи ръкавите при китките.

Докато ги закопчаваше, Карвър се замисли за другите двама мъже на борда. Как тяхното обикновено, дори аматьорско излъчване за пред света криеше огромни резерви от смелост, познания и когато е нужно — безпощадност. Той се върна в миналото, когато толкова пъти бяха давали, получавали и предавали наставления с точността, с която бяха научени да запомнят и възпроизвеждат казаното. Всички бяха наясно с разрушителното въздействие и на най-малката неточност по време на война.

Карвър обмисли всичко и разбра, че е бил предаден. Запита се дали и двамата му стари другари участват в това. Сега знаеше, че единият от тях беше враг. Другият можеше и да е невинен лапнишаран. И какъв беше в такъв случай? Безспорно наивник, но не и невинен. Късчетата на пъзела, които се бяха подмятали в главата му, започнаха да се подреждат по местата си и картината тръгна да се избистря. Тя беше важна сама по себе си, но не беше твърде ласкателна. Разкри му човек, който е бил лъган, и то нееднократно. Човек, дарявал доверието си на шепа хора, но винаги на погрешните. Някой от следващите дни, ако доживееше дотогава, щеше да прекара отново всичко през главата си, за да разбере. Не къде е сгрешил, това сега беше очевидно, а защо. Тези хора бяха негови приятели, негови братя по оръжие. Някога бяха готови да рискуват живата си за него. Какво беше направил по-късно, че да искат да го предадат? Може би нямаше нужда да прави нещо. Майка му го беше изоставила само защото се беше родил.

Той беше се справил с това. Щеше да се справи и сега.

И така, къде щеше да се състои битката? Яхта посред буря не беше най-подходящото място. Тя беше тясна, непрекъснато се накланяше в четирите посоки и всички на борда й носеха мокри, обемисти дрехи. Да скриеш пистолет в комплект непромокаеми дрехи не беше проблем. Много по-сложно беше да го извадиш бързо. А да застанеш стабилно, за да дадеш точен изстрел, беше почти невъзможно.

Невралгичното място беше капакът на люка към стълбата между кокпита и каютата под него. Всеки, който се окажеше приклещен там, щеше да се окаже лесна мишена. Следващите няколко часа щяха да минат в мълчаливо състезание за заемане на позиция, в което двама или може би всички мъже на борда щяха да участват, за да са на точното място, когато най-сетне настъпи мигът единият от тях да направи своя ход. Междувременно Карвър имаше намерение да си осигури преимущество.

На същото място, където намери непромокаемите дрехи, Карвър откри и онова, което щеше да му е нужно по-късно. Засега щеше да се държи кротко и мило, сякаш все още си мисли, че всички те са добри стари приятели. И тримата заедно срещу света, точно както в хубавото старо време.

Той се върна при капака на люка, пъхна главата си през него и попита:

— Някой да иска чаша кафе?

Прие поръчките и сложи чайника на газовата печка в камбуза. Напълни три големи чаши, добави мляко и захар и се върна горе на палубата. Сега оставаше последната задача.

Мачтата на яхтата се крепеше от въжета или ванти, които се простираха от върха й до страните на корпуса. Те се държаха изопнати настрана с помощта на два хоризонтални рангоута или разширители. Бялата пластмасова тенджера, висока около четиридесет и пет сантиметра, беше закачена на рангоута откъм левия борд. Тенджерата беше радарен отражател, който гарантираше, че местоположението на яхтата е известно на преминаващите плавателни съдове. Той беше подсигурен с въже, вързано за един кнехт в основата на мачтата.

Карвър отиде до кнехта. Отвърза въжето, хвана го в ръка и се провикна към кокпита:

— Съжалявам, Боби, но това трябва да изчезне.

— За какво говориш? — провикна се в отговор Фолкнър.

— Не мога да бъда на ничий радарен екран.

— Да не си се побъркал напълно? Готвим се да пресечем през нощта Ламанша — един от най-оживените морски пътища. Всеки ден през него минават петстотин кораба. Ако някой от тях дори само ни докосне, все едно слон да стъпи на кибритена кутийка. Ще потънем. И тогава ти изобщо няма да влезеш в страната. Нито пък ние.

На лицето на Карвър се появи приветлива усмивка, сякаш искаше да каже: „На кого му пука“.

— Тогава ще трябва просто да си отваряме очите, нали така?

Бележки

[1] Yanmar е известен японски производител на дизелови двигатели със седалище Осака. — Б.пр.