Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

16.

Последния път, когато Карвър погледна, наоколо не се виждаше и следа от такси. Обаче веднага щом Алекс застана на бордюра, пред нея със скърцащи спирачки спря бяло „Пежо“ 406 с табелка TAXI PARISIEN на покрива. Тя отново се усмихна, но този път на шофьора, който засия в отговор. Приличаше на северноафриканец. Главата му се поклащаше наляво-надясно под звуците на арабска танцова музика, която кънтеше от максимално усилената мъничка стереоуредба.

— Раи[1] — обясни той, посочвайки към стереото. — Добра музика.

Карвър точно се готвеше да го помоли да я намали, но промени намерението си. Шумът щеше да попречи на шофьора да чуе какво си говорят с Алекс.

— Разбира се — съгласи се той, — добра музика. До Лионската гара, моля.

Голямата стара гара с часовникова кула, която приличаше на смалена френска разновидност на Биг Бен, беше начална спирка на влаковете за Алпите, Швейцария и Италия.

— Почакайте за момент — каза Карвър на шофьора, когато пристигнаха. Той грабна чантата с компютъра, отвори наполовина вратата, после се обърна отново към Алекс. — Дай ми чантата си. Ще дам и нея на гардероб. Няма да отнеме повече от минутка.

Тя зарови из нея, извади цигарите, блясъка за устни, малка пудриера и спиралата за мигли.

— Насъщни припаси — обясни тя. — Трябва да си оправя лицето. И знаеш ли, ти трябва да направиш същото. Използвай тоалетната, докато си вътре.

Карвър я погледна учудено, вдигна рамене и после слезе от колата.

— Стой тук — каза той, преди да влезе в гарата и да се отправи към шкафчетата за съхранение на багаж.

Когато се погледна в огледалото на мъжката тоалетна под рязката неонова светлина, разбра какво е имала предвид Алекс. Лицето му беше покрито с мръсотия и пот, а косата му — пълна с прах от мазилка. Не беше за чудене, че Макс така се подигра с външния му вид. Наистина изглеждаше много зле. Наплиска се със студена вода, прекара мокри пръсти през скалпа си и отново погледна в огледалото. Подобрението беше значително.

Когато се върна отново в таксито, Алекс точно си червеше устните. Тя огледа блестящата си аленочервена уста в огледалцето на пудриерата и подаде всички гримове на Карвър с фалшива подмазваческа усмивка. Той забеляза, че някак си беше успяла да накара шофьора да намали малко арабската музика.

— Добре — каза тя, когато той прибра гримовете по джобовете си. — Къде отиваме?

Той се ухили.

— Добър въпрос. Да видим дали нашият приятел отпред няма някакви идеи. — Той се наведе напред и заговори шофьора. За изненада на Алекс Карвър говореше френски свободно. Той побъбри с шофьора и дори пусна няколко шеги. Изглежда двамата стигнаха до задоволително решение. Карвър потупа северноафриканеца окуражително по рамото и се облегна назад в седалката. — Казва, че знае подходящо място.

— И така — продължи той, обръщайки лицето си към нея, за да я погледне право в очите, — защо се върна? Имам предвид там, в къщата. Защо просто не избяга?

— Къде?

Тя хвърли поглед към шофьора, после се наведе към Карвър, така че да не може да бъде подслушвана. Гласът й беше нисък и настоятелен. Карвър улови погледа на арабина в огледалото за обратно виждане, който вероятно предполагаше, че това е поредният разговор между влюбени, натискащи се на задната седалка.

— Когато хукна нагоре по стълбите, беше толкова бърз, че не можах да те следвам — обясни тя. — После чух изстрелите и видях, че горе има хора. Помислих си, добре, може би ще успея да се върна през вратата, но там беше колата, която щеше да се взриви. Не знаех какво да правя. Предполагам, че се бях паникьосала. Чувах виковете отвън, после някакъв мъж се втурна надолу по стълбите. Трябваше да се скрия, така че просто минах през вратата, откъдето бяха излезли онези хора. Хората, които застреля…

Тя направи кратка пауза.

— Както и да е. Минах оттам и пред себе си видях стълби. Тогава се сетих, че къщата има задно стълбище. Помислих си, че ако се кача по него, ще разбера какво се е случило с теб. Ако можех да ти помогна да избягаш, може би щяхме да имаме някакъв шанс. Останалото знаеш.

— Радвам се, че го направи.

— И аз. Искам да кажа… звучи ужасно. Умряха хора, но аз въпреки това се радвам. Това прави ли ме лош човек?

— Не си по-лоша от нас, останалите — успокои я той.

Движеха се по Булвар де Себастопол, когато Карвър съзря зеления неонов знак на денонощна аптека и помоли шофьора да спре.

— Извинявай — обърна се той към Алекс, — едно последно прекъсване.

Влезе в аптеката и купи очила с най-ниските диоптри, които можа да намери, ножица и три пакета боя за коса: черна, кестенява и червена. Алекс щеше да изгуби дългата си руса грива. Жалко, но това можеше да й спаси живота.

— Какво купи? — полюбопитства тя, когато се качи отново в колата. — Може би малко предпазни средства? В случай че тази нощ ти излезе късметът?

— Да, предпазни средства за теб. — Той й показа съдържанието на хартиения плик за покупки. — Можеш да бъдеш каквато искаш, но не и руса.

Каза го като мъж, който очаква възражения. Но Алекс не започна да спори.

— Добре. Аз не съм същата жена, която бях преди час. Не нося същите дрехи. Защо тогава косата ми да е същата?

Скоро стигнаха до мястото, което Карвър беше обсъдил с шофьора на таксито — някакъв клуб малко встрани от Себастопол. Входът беше под издигаща се високо арка, но никъде не се виждаше табела с наименованието.

Бележки

[1] Стил в алжирската попмузика, съчетаващ арабския начин на пеене с различни елементи на западната музика. — Б. пр.