Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

33.

Сър Пърсивал Уейк натисна копчето на древния интерком, който свързваше кабинета му с бюрото на секретарката във фоайето отпред.

Апартаментът на Итън Скуеър, където живееше и работеше, заемаше два етажа от висока сграда с бяла фасада. Тя се издигаше сред редица еднотипни къщи, проточили се покрай широкия булевард от аристократичния Слоун Скуеър до стените на Бъкингамския дворец. Правителствените служби на Уайтхол бяха само на пет минути път с такси. Това беше един от най-скъпите квартали в света. Жаждата на Уейк за пари и влияние винаги беше толкова голяма, колкото гладът му за познания.

В продължение на десетилетия правителството на Нейно Величество беше търсило съветите на сър Пърсивал Уейк и плащаше щедро за тази привилегия, както правеха и главните изпълнителни директори от Ситито и международните корпорации. Той беше започнал кариерата си като лектор по политическа история в Оксфордския университет, но не се мота дълго сред блестящите, но обеднели учени. През 1954 г. публикува книга, основаваща се на неговата следдипломна дисертация, с предизвикателното заглавие: „Полезните идиоти, или ролята на западните интелектуалци в разпространението на комунистическата диктатура“. Във време, когато уж най-напредничавите либерални мислители все още вярваха, че Съветският съюз е олицетворението на доброто в света, идеите на Уейк избухнаха като ръчна граната в езерце със златни рибки. Той се превърна в обект на омраза за левицата и в икона за десните.

Няколко седмици след излизането на книгата го поканиха на закрита конференция на политици, финансисти и мислители от Европа и Съединените щати, която се проведе в хотел „Билдерберг“ в Арнем, Холандия. Целта на организаторите беше защитата на западната демокрация и свободния пазар от комунистическата вълна. Тази първа среща се превърна в ежегодно събитие, институция сама по себе си. В продължение на повече от четиридесет години Уейк беше активен член на Билдербергската група, чиито тайни срещи, в които участваха някои от най-богатите и могъщи хора в света, се превърнаха в прицел на безброй конспиративни теории. Редовно участваше и в Световния икономически форум в Давос. Ходеше и в голямото 2700 акъра имение Бохимиън Грув[1] в Сонома Каунти, Калифорния, за да участва в групата богати, могъщи американци, шестващи на светлината от факли пред огромен бухал от изкуствен камък. Привържениците на конспиративните теории настояваха, че те се събират, за да коват заговори за световно господство.

За Уейк трупането на власт и влияние беше както дълг, така и лично удоволствие. Той вярваше, че хората като него, тези, които наистина разбираха света, са задължени да спасят народите си от последствията на тяхната собствена глупост. Оставени сами на себе си, масите взимаха мъчително лоши решения. Избираха маниаци на геноцида като Хитлер. Кълняха се във вярност на тиранични деспоти като Сталин и Мао. Наистина за всички щеше да е по-добре, ако оставеха управлението на планетата на специалистите.

Той се изправи зад писалището си, за да поздрави посетителя. Уейк полагаше огромни усилия за външния си вид: от небрежно-елегантната гъста грива, която сресваше назад зад ушите до шитите по поръчка сака от туид, меки памучни ризи и кадифени панталони, които подчертаваха едновременно неговото състояние и положението му на свободен мислител. За разлика от неговото облекло сивият костюм на Джек Грентъм показваше, че дори старшият офицер от МИ6, какъвто той беше, в крайна сметка си е просто държавен служител. Въпреки това, реши Уейк, би било грешка да го подценява. Грентъм не притежаваше обичайната отпусната бледност на прикования към бюрото бюрократ, а в хладните му сиви очи се долавяше израз на недоверчива преценка. Той имаше излъчването, помисли си Уейк, на човек, който е изминал дълъг път и има още да върви напред. Енергията му още не бе изтощена от непрекъснатото мачкане на машината Уайтхол, у него се усещаше коравина, която беше колкото умствена, толкова и физическа. Трудно можеха да му пробутат лесни решения или безбройните извинения, които бюрокрацията намира, за да не прави нищо. Всъщност от известно време Уейк държеше под око кариерата на Грентъм. Беше любопитен да разбере дали способностите му отговарят на неговото нарастващо влияние.

Те се здрависаха сърдечно.

— Джек, моето момче, толкова се радвам да те видя.

Грентъм отговори с рязко кимване в знак на благодарност.

— Е, как вървят нещата долу в Уоксхол Крос? — попита Уейк, докато се настаняваше зад бюрото си и махна към едно от креслата, давайки на госта си да разбере, че и той може да седне.

— Можеха да вървят и по-добре — отговори Грентъм. — Онази катастрофа в Париж обърка нещата.

— Съгласен съм. Няма съмнение, ще се появят твърдения, че е могла да бъде предотвратена, но не мога да си представя, че ти имаш повод да се тревожиш. В края на краищата, това си беше просто нещастен случай. Разбира се, ужасна и трагична катастрофа, но тайната разузнавателна служба няма от какво да се тревожи.

— Зависи. Ние смятаме, че може да е била и мокра поръчка. Затова се чудим кой може да е искал да убие принцесата или нейния придружител и защо.

— Това какво общо има с мен? — Уейк се наклони малко напред. Интересът му беше събуден.

— Ти си изучавал всички заплахи за нашата национална сигурност през последните четиридесет години. Познавал си нашите лидери и половината от водачите на нашите врагове. Присъствал си, когато са се обсъждали и планирали незаконни операции. Затова те питам. Защо някой ще иска да убие Уелската принцеса?

— Да-а, това е интересен въпрос — проточи Уейк, докато се отпускаше назад в креслото. — Сигурен съм, че не си единственият, който го задава. Медиите започнаха ли да споменават вероятността от непочтена игра?

Човекът от МИ6 поклати глава.

— Още не, но е само въпрос на време. На някои от по-необузданите сайтове за конспиративни теории започнаха да се появяват разсъждения, че принцесата е била бременна. Бащата на гаджето й се кълне, че Единбургският херцог е заговорничил срещу него. Имам предвид гаджето. А самата принцеса изглежда е вярвала, че Уелският принц ще нареди да я убият при автомобилна катастрофа. Смятаме, че го е записала на касета. Бог да ни е на помощ, ако това някога излезе на бял свят.

Уейк въздъхна.

— Горкото момиче, изпитваше отчаяна нужда от любов и се чувстваше преследвана. Предполагам, че не е за чудене. Разводът на родителите й беше прекалено объркан. Бременна ли е била?

— Не знаем, но не смятаме, че е била.

— Няма значение. Не е толкова важно. Принцесата вече не беше член на кралското семейство, така че дори да беше родила още деца, това нямаше да има някакви конституционни последици. Освен това не вярвам и за секунда, че при каквито и да е обстоятелства член на кралското семейство може да има нещо общо с убийство. Самата идея е абсурдна.

Грентъм помълча малко, преди отново да заговори. Когато го направи, гласът му беше тих, думите му бяха безупречно учтиви, но в гласа му се долавяха металически отсенки:

— Не намеквам, че дворецът има някакво пряко участие, но може да има други хора, които са вярвали, че действат в интерес на монархията и страната. Хайде да предположим, напълно хипотетично, че подобни хора съществуват. Какъв би бил техният мотив, за да извършат подобно престъпление?

Уейк вдигна една писалка от бюрото пред себе си и започна да почуква с нея по ореховата повърхност, за да събере мислите си.

— Вчера вечерта излязох да се поразходя до оградата на двореца — каза той след известно време. — Беше нещо изключително. Огромна тълпа хора се бяха струпали пред вратите и в тях имаше гняв, някаква трескава настойчивост, различна от всичко, което съм виждал в тази страна. Те се чувстваха наранени, ограбени и искаха да обвинят някого. Само някой да се беше качил на щайга, и можеше да ги докара до бяс. Кълна се, че биха щурмували вратите.

Грентъм изглежда се готвеше да го прекъсне, затова Уейк вдигна предупредително ръка.

— Остави ме да довърша — помоли той. — Спуснах се надолу по Конститюшън Хил през Хайд Парк и влязох в Кенсингтън Гардънс. На тревата под апартамента на принцесата имаше неизброимо количество, направо море от цветя. Великолепни букети и жалки малки снопчета от клюмнали цветове, но всички бяха положени там в знак на почит. И с всяка изминала минута идваха още хора, носеха още цветя, още бележки, още свещи. Говореха, плачеха, напълно непознати хора се хвърляха един другиму в прегръдките.

Това е нещо съвсем ново. Цялата сдържаност, която дълго време беше характерна черта на нашата нация, цялата твърдост и стоицизъм са заменени от една почти необуздана истерия. Същевременно става дума за нещо примитивно, за връщане на култа към богинята майка. Очевидно принцесата символизираше нещо изключително силно. Затова не мога да не се запитам: ако това е влиянието, което тя упражнява от гроба, какво ли щеше да се случи, ако беше останала жива?

Вчера министър-председателят я нарече принцесата на народа. Това беше банална фраза, но много точна. Тя наистина имаше огромно въздействие върху хората и всяко интервю, което даваше, всяка снимка, за която позираше, само подчертаваха колко много повече привързаност и любов предизвиква тя, отколкото бившият й съпруг.

Разбира се, това е естествено. Хората винаги ще съчувстват повече на жена, с която са постъпили зле, особено ако е красива и лесно ранима. При нормални обстоятелства това, разбира се, не е от значение. Но в случая те са далеч от нормалността. Бившият съпруг е същевременно и бъдещ крал на Англия и за него щеше да бъде невъзможно да управлява резултатно и може би дори да се качи на трона, ако имаше друг, конкурентен двор около някогашната му съпруга. Всичко, което прави, щеше да бъде оценявано от гледна точка на това, което тя щеше да одобрява или отхвърля. Това щеше да е нетърпимо.

Монархиите по своята природа са монополисти. Не разрешават конкуренция. Затова мога да кажа, на теория, разбира се, защо група или отделна личност, загрижени за запазването на монархията, може да са решили, че е нужно да премахнат тази опасност за короната.

Грентъм вдигна рамене.

— Но ти сам го каза: смъртта на принцесата вкара монархията в криза. Ако е била наистина убита от фанатични роялисти, постигнали са точно обратното.

— Не съвсем. Мина само един ден от катастрофата, така че е прекалено рано да се каже какви ще са последствията. След известно време всичко може да изглежда по твърде различен начин. Както стоят нещата, Уелският принц не може да се ожени за любовницата си, а още по-малко да я направи своя кралица. Монархията е паднала толкова ниско, че на човек му е трудно да си представи, че ще оцелее до златния юбилей на кралицата след пет години, да не говорим за отпразнуването му. Колкото и да са истерични хората сега, след време ще забравят принцесата. Ако тя избледнее в сърцата им, ако на принца бъде простено, ако фамилията оцелее… Тогава един безстрастен наблюдател би могъл да каже, че убийството, ако изобщо е било такова, е постигнало целта си.

— Каза го така, сякаш го одобряваш.

— Нищо подобно. Ти помоли за обективна оценка и аз ти я дадох.

Грентъм кимна.

— Съгласен съм. Но това ни изправя пред друго предположение. Ако катастрофата не е била случайна, кой е виновен?

Уейк се усмихна и поклати глава.

— Е, тук ме пипна. Опасявам се, че нямам никаква представа. Остава ти единствено да прибереш обичайните заподозрени, нали?

Грентъм не обърна внимание на опита за шега.

— Хайде да не си губим взаимно времето. И двамата знаем с какво име се ползваш. Моите предшественици не проявяваха прекалени скрупули при избора на своите методи. Ако искаха да се свърши нещо незаконно, идваха при теб. Никой не знаеше съвсем точно как уреждаше нещата или какви са били контактите ти. Разбира се, те не са и искали да знаят, защото така щяха да могат да отрекат, ако някой започне да задава неудобни въпроси. Но ти си знаел.

Възрастният мъж настръхна.

— Това беше преди много време. Стената още не беше паднала. Воювахме с враг, който не се спираше пред нищо. Когато стане дума за онези дни, хората са готови да говорят единствено за нацистите. Те представляваха заплаха за тази страна само шест години, а съветският комунизъм — половин век, и аз се борих срещу него. Изпълних своя дълг. Нямам причини да се извинявам, още по-малко да изпитвам срам.

— Не съм казал това. Но ако има хора, които премахват други в името на онова, което е най-добро за страната, за нейната монархия или бог знае още какво, ти може да знаеш кои са те. Затова те моля за услуга: ако случайно срещнеш някого от старите си другари, предай едно съобщение от мен. Ние искаме да оправим тази бъркотия. Да няма врява или скандали. Да не хукне някой по вестниците с „Аз го направих“. Кажи им да се оправят с това или ще престанем да си затваряме очите и ще се оправим с тях. Ясно ли се изразих?

— За тях може би — отговори Уейк, — но си губиш времето, ако смяташ, че аз мога да помогна. Въпреки това ми беше много интересно да се срещнем. Може би ще бъде хубаво да се видим отново при не толкова мъчителни обстоятелства. А сега, ако нямаш нищо против, трябва да се заловя с работата си. Довиждане, мистър Грентъм. Моята секретарка ще те изпрати.

Уейк изчака другият мъж да напусне стаята, преди да стане от писалището си и да отиде при високите прозорци, които гледаха към Итън Скуеър. Проследи с поглед едно черно такси, което пътуваше надолу по улицата. Погледа как една майка гони детето си по тротоара, чу невинния им смях да звъни като камбанка в летния въздух. След това се върна обратно при бюрото, въздъхна дълбоко и започна да натиска бутоните на телефона.

Бележки

[1] Има се предвид Бохимиън Клъб, който притежава имението и където се провеждат въпросните срещи. — Б.пр.