Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

20.

Те танцуваха, пиха шампанско и дори хапнаха тайландска храна от ресторанта на клуба. Откъснати от всичко в свят, който се простираше от масата им до бара и дансинга, изпитваха усещането, че не са преживели онзи час, изпълнен с безумно насилие. Докато имаше музика и питиетата следваха едно след друго, те бяха просто двама обикновени хора, цивилни, излезли да се позабавляват в събота вечер. Докато Карвър не усети, че са забелязани.

— Там има един мъж, който не престава да те гледа — каза той на Алекс, опитвайки се да надвика бумтежа на дискомузиката.

Тя завъртя очи презрително и викна в отговор:

— Разбира се, че ще ме гледат.

— Не. Този те гледа истински. Дебелият, с мадамите в ъгъла. Мисля, че те познава.

Карвър проследи погледа й, когато тя погледна през дансинга към ъгъла. На една от масите седеше едър мъж на средна възраст с къса войнишка подстрижка, грубо лице с двойна гуша, свински очички и лъскав златистокафеникав костюм. Съчетанието между бруталност, вулгарност и самодоволство не можеше да бъде сбъркано. Сигурно е руснак, помисли си Карвър. Вероятно някой ден щеше да срещне богат московчанин, който да не прилича на бандит. Но засега не се беше случвало. Ръцете на руснака бяха заети с две еднакви руси купонджийки в бляскави оскъдни рокли, които едва прикриваха прелестите им. Той разсеяно опипваше бедрата и циците им, а момичетата се кикотеха и извиваха, преструвайки се, че им харесва. Това им беше работата. Но каквото и да правеше дебелакът с ръцете си, мислите му не бяха посветени на двете държанки. Той не отместваше очи от дансинга.

Руснакът заби лакът в ребрата на момичето от лявата му страна. Това предизвика пълното й внимание. Той излая няколко думи в ухото й и кимна по посока на Алекс. Момичето избърбори нещо в отговор, но той я блъсна в гърдите, за да я накара да млъкне. Тя кимна намусено и вдигна рамене. Преструвката за сексуалната му привлекателност се беше изпарила напълно.

Алекс наблюдаваше пантомимата и после поклати глава.

— Не го познавам.

Карвър я притегли плътно до себе си и прошепна в нейното ухо:

— Не ме баламосвай. Той е руснак. Личи си по външния му вид. Не можеш да го сбъркаш. Защо те гледа?

— Не знам, разбрано?

Карвър не отговори. Алекс въздъхна тежко.

— Добре де, момичетата бяха в женската тоалетна, когато бях там. Може би са му разказали за лудата мацка, която си е отрязала косата. Можех ли да зная?

Карвър прие това и хвърли поглед към руснака, който сега в едната си ръка държеше чаша, а в другата момичето. Изглежда беше изгубил интерес към Алекс, но дори да беше така, Карвър искаше да се махнат. Въпросът беше как да го направят, без да привлекат вниманието на дебелака?

Точно се готвеше да тръгнат, когато лампите светнаха и той разбра защо Макс беше искал да го убие и защо залогът се оказа много по-висок, отколкото си беше представял. Случи се без предупреждение. В единия момент ритъмът на диското блъскаше в колоните, а в следващия настъпи пълна тишина, лампите светнаха и диджеят започна да чете съобщение на френски, което в момента се изговаряше по цял свят на безброй други езици.

— Дами и господа, не зная как да кажа това — започна диджеят с колеблив и напрегнат глас. — Не мога да го повярвам. Уелската принцеса е мъртва. Била е ранена при ужасна катастрофа. Тук, в Париж, в тунела Алма. Закарали я в болницата Салпетриер, но лекарите не успели да направят нищо. Мъртва е. — Диджеят замълча за секунда или две и после добави: — Съжалявам. Не зная какво да пусна точно сега.

Хората стояха на дансинга и се оглеждаха, сякаш търсеха някакво указание как да реагират. Бавно мърморенето започна да се усилва. Хората се втурнаха към пулта на диджея за повече информация, чуваха се подвиквания с молба да престане да се шегува, да каже, че това е номер. И постепенно започна да се чува хлипане, жените се вкопчваха в кавалерите си или просто се отпускаха на пода в израз на дълбока тъга.

Посред бъркотията Карвър стоеше неподвижен и смаян, сякаш го бяха заслепили с неговия собствен лазер, неспособен да схване важността на случилото се. Почувства се зле, лепкав от пот, главата му натежа и кръвта започна да блъска в ушите му. Зрението му се влоши, виждаше светли точки, които прелитаха пред очите му и стесняваха света около него. Почувства, че може да изгуби съзнание. И тогава инстинктът му за самосъхранение заработи и щом отново започна да контролира мозъка си, пулсът му се забави и дишането му стана нормално.

Той се наведе почти до земята, постави ръце на коленете си и отпусна глава надолу. После издиша бавно и се изправи отново, готов да застане лице в лице с истината. Това наистина се беше случило и той бе човекът, който го направи. Доказателствата бяха неопровержими. Картината на телевизионните екрани, която смени опустошението в тунела Алма с кадри на принцесата на борда на яхта по време на ваканция, сега придоби смисъл.

Той се върна назад до мига, в който беше намерил чантата на Алекс в апартамента. Разговорът му с Макс, опитът му да оправдае това, че премахва онези, които заслужават съдбата си, и същевременно се опитва да запази живота на хората, които нямат нищо общо. Тези принципи го бяха довели до катастрофален край. Нали така?

В някакво далечно ъгълче на съзнанието си знаеше, че Алекс стои до него. Лицето й беше пепеляво, а погледът й бе на хиляди километри от тук. Тя стенеше безмълвно, също като него неспособна да изкаже бурята от мисли и чувства, които я разкъсваха.

Карвър имаше усещането, че всички погледи в клуба са насочени към него, че знакът на Каин гори на челото му. Каза си, че това е лудост, че всички са прекалено заети да се справят с чутото, за да обръщат внимание на останалите. И в този момент осъзна, че инстинктът му не го е подвел. Наблюдаваха го. Както и Алекс. И лудостта щеше да започне отново.

В безмилостната рязка светлина на многото лампи той видя руснака. Беше свалил ръце от момичетата и питието. В момента говореше по телефона и често-често поглеждаше към тях.

— По дяволите — изсъска тихо Карвър. — Тръгваме си. Веднага!

Той не изчака отговора на Алекс, просто я сграбчи за ръката и я издърпа от дансинга. Близо до тяхната маса стоеше една келнерка. Той извади пет банкноти по сто франка и ги пъхна в ръката й.

— Pour l’addition. Tenez la monnaie. Alors, ou est la cuisine?

Жената не отговори, едва ли беше забелязала и парите в ръката си. По лицето й се стичаха сълзи. Карвър я побутна и попита отново къде е кухнята. Настойчивостта му я накара да чуе въпроса.

— Ето там — промълви тя, махвайки с ръка към летящата врата зад масите.

— Има ли вход за персонала?

— Да, но… — Тя стоеше там, без да помръдва и запелтечи неясни възражения, когато Карвър и Алекс се промъкнаха край нея.

Точно когато стигнаха до летящата врата към кухнята, Карвър хвърли един поглед към масата, където седеше дебелакът. В момента онзи се изправяше, махайки с ръце към двама други, които се бяха появили изневиделица пред масата му. Карвър се промъкна през вратата в шума, горещината и миризмите на кухнята, остра смес от риба, месо, подправки и пот.

Той се обърна, за да погледне през кръглото прозорчета на вратата. Едната от горилите на дебелака слизаше по стълбите, а другата се беше насочила към района на ресторанта. Беше слаб и здраво сложен мъж, с белези от шарка по лицето и конска опашка. Костюмът му беше лъскаво син, а обувките светлосиви. Сред гъстите черни косми на гърдите се виждаше златен медальон. На китката и по пръстите проблясваше още злато.

Алекс направи няколко крачки напред, пробивайки си път покрай лекьосаните кухненски работници и техните маси. Неколцина от тях започнаха да подсвиркват и да подмятат мръснишки думички подире й. После забелязаха погледа на Карвър и решиха, че щом тя е с него, по-добре е да млъкнат.

В другия край на кухнята още една летяща врата даваше път към някакъв коридор. Вляво той водеше до стълбище, което се спускаше надолу към приземния етаж. В другия край на коридора имаше две врати. За склада и кабинета на управителя. Лампите вътре не светеха. Там нямаше хора.

— Продължавай да вървиш — каза Картър, — слез по стълбите и вдигай колкото може повече шум. Хайде, върви!

Той я чу как се затича по голата мозайка на коридора, затропа по стълбите, а после се промъкна в кабинета. Вратата се отваряше навътре. Карвър застана зад нея, а с ръка я придържаше почти затворена, но без да позволи на езичето да щракне.

Няколко секунди по-късно той чу вратата на кухнята рязко да се отваря. Видя мъжа с конската опашка да излиза в коридора с пистолет в протегнатата напред ръка и да оглежда пространството пред себе си. След това изглежда чу шума от стъпките на Алекс по стълбите.

Карвър долови тихи стъпки, мъжът мина покрай кабинета. Той отвори безшумно вратата и излезе в коридора. Направи три бързи крачки и тогава мъжът го чу, но беше твърде късно. Той успя да спре, да се обърне и да насочи пистолета към Карвър. Но Карвър вдигна лявата си ръка и отблъсна оръжието му встрани, а едновременно с това мълниеносно му бръкна в очите.

Руснакът зави от болка, изпусна пистолета и вдигна ръце към очите си. Карвър премести тежестта на десния си крак, завъртя рамене и стовари ръба на дясната си длан върху ченето на мъжа. Друго завъртане на раменете и прехвърляне на тежестта изведе лакътя му нагоре и той се стовари в скулата на руснака. Същевременно коляното му се заби в беззащитните слабини на противника. Когато онзи се сви от болката, Карвър му нанесе каратистки удар във врата. Мъжът се стовари в безсъзнание на пода. Това беше простият нокаут за пет секунди, урок номер едно в наръчника по ръкопашен бой на специалните части. Винаги проработваше. Стига другият да не е чел същия наръчник.

Карвър си помисли дали да не издърпа мъжа надолу по коридора за тъпата му конска опашка, но се отказа и вместо това го хвана под мишниците. Завлече го в празния кабинет и излезе отново в слабо осветения коридор.

Сега идваше най-интересното. Той излезе на най-горната стълбищна площадка и надникна надолу. В сумрачната светлина от коридора можеше да види стълбите, след това една малка площадка, после още стълби и друга площадка, която продължаваше в обратната на него посока и изчезваше под него.

— Алекс? — тихичко повика той.

Запита се дали тя е още там. Ако беше побягнала, той щеше да знае със сигурност, че е съвсем сам. Ако бе останала, нещата нямаше да бъдат толкова прости. Може би беше на негова страна, а можеше и да се върти около него, за да помогне при удобен случай на някого другиго.

Алекс се показа на площадката и погледна нагоре към него.

— Е, а сега какво ще правим?

— Единственото, което можем. Изчезваме.