Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Том Кейн

Заглавие: Специалист по злополуките

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.06.2008

ISBN: 978-954-585-913-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2387

История

  1. — Добавяне

12.

Коулклъф спря автомобила. Намираха се в Маре, точно от другата страна на реката срещу остров Сен Луи. Някога аристократи и придворни издигали господарските си къщи тук, за да бъдат колкото може по-близо до френските крале в техния дворец Лувър. С изискан вкус те пълнели домовете си с картини, скулптури и мебели. Обличали се в коприна и дантели. Обаче зад безупречните фасади на дворцовия етикет бушувала безспирна война за влияние, богатство и достъп до трона.

Когато в революционната лудост на 1789 г. старият ред изчезва, Маре си отива заедно с него. Районът е занемарен в течение на почти две столетия и едва през последните десетилетия е възкресен в парижко подобие на нюйоркския Сохо и лондонския Нотинг Хил. Сега богатите и известните се смесваха с етническото и екзотичното. Скъпи бутици съжителстваха с еврейски бакалници, барове за обратни и алжирски ресторанти. Но много от господарските къщи бяха оцелели и поне една от тях отново беше дом на заговори и интриги.

— Там е — каза той и със свободната си ръка посочи към вход на около петдесет метра пред тях. След това се свлече на седалката и промърмори: — За какво ли си направих труда. Вие така или иначе ще ме убиете.

Карвър се пресегна, сграбчи рамото на пропитата от пот риза на Коулклъф и го разтърси.

— Не, няма. Не и ако правиш точно каквото ти казвам. Ако ние останем живи, и ти ще живееш.

— Не се ли страхуваш, че ще се разприказвам?

— Пред кого? Не те виждам да си се разбързал да идеш в полицията. Ако ние останем живи, Макс вече няма да го има, така че и с него няма да можеш да говориш. Освен това, както вече ни каза, нямаш никаква представа кой е неговият шеф. Така че не се тревожи. Повярвах ти, когато се закле, че няма да се раздрънкаш. Но този малък разговор пропиля тридесет секунди. Затова подкарай бавно и спокойно към вратата. Остави пазача да отвори и си дръж устата затворена.

Когато Коулклъф потегли отново, Карвър извади трети чифт пластмасови белезници от джоба.

— Последните — каза той с кисела усмивка, докато ги подаваше на Алекс. — За мъжа в караулното. Ще ти кажа кога.

Колата спря пред желязната врата. Коулклъф присветна с фаровете. Двете крила се отвориха и един мъж в далечния край на прохода им махна да влизат. В едната ръка успоредно на крака си в опит да го скрие от минувачите държеше автомат, вероятно също „Узи“.

Мъжът се приближи към колата и с жест подкани Коулклъф да свали прозореца. Карвър разчиташе, че той ще направи това, което правят всички портиери: ще се наведе и ще надникне в купето. Тогава щеше да види пистолета на Карвър, насочен срещу него. Алекс щеше да слезе и да му сложи белезниците. Проста работа, стига Коулклъф да си беше държал устата затворена.

Но бившето ченге си изпусна нервите. Когато металните криле на вратата се затвориха зад автомобила и мъжът се наведе към отворения прозорец, той се развика:

— Пази се! Тоя има пистолет! — Пазачът отстъпи назад и се опита да насочи узито си за стрелба, но Карвър беше по-бърз. Той вдигна зиг зауера, стреля два пъти през полуотворения прозорец на шофьора и вкара два спретнато групирани куршума в гърдите на пазача. Тяхната сила го запрати върху тухлената стена на входната арка.

— Голяма грешка — промълви Карвър сякаш на себе си.

Коулклъф започна да стене.

— О, боже, съжалявам, моля не ме убивайте…

Карвър не му обърна внимание. Вместо това подхвърли на Алекс автомата и й изкрещя:

— Следвай ме! Бързо!

Основните принципи на градския бой са изненадата, бързината и контролираното насилие. В този миг всяка надежда за изненада беше разбита. Оставаха бързината и насилието. Карвър се затича.

От другата страна на павирания двор главната сграда се издигаше като стена от сиво-бели камъни. Докато презареждаше пистолета си, Карвър стрелна поглед надясно, където под бившия навес за карети проблясваше черният преден капак на БМВ седмица. Макс пътуваше със стил. Ако Карвър успееше да се измъкне жив, това щеше да е колата им за бягство. Пред входната врата той се спря за секунда и махна на Алекс да спре от другата страна. Пое си дълбоко дъх, успокои дишането си, преброи до три и с ритник отвори вратата. Влезе бързо с пистолет, сочещ право пред него. С периферното си зрение видя, че Алекс го последва.

Коридорът беше покрит с бели мраморни плочки, а в ъглите им, подобно на диаманти, имаше по една малка черна мраморна плочка. Тежък стъклен полилей, в който светеха електрически крушки вместо свещи, висеше в средата на стълбищната шахта. Преди да стигне до първия етаж, стълбището правеше извивка. Карвър чу внезапен висок предупредителен вик зад гърба си, а после видя от дясната страна на стълбите да се отваря врата и от нея да изскача мъж. Реакцията му беше подсъзнателна и автоматична. Той стреля в мъжа и в другия, който изтича като подкрепление през вратата след него. И двамата рухнаха. Карвър трябваше да се качи бързо по стълбите, но той никога не обръщаше гръб на ранен мъж. Направи десет крачки по мраморния под и довърши започнатото. Два изстрела в главите, които пръснаха кръв, кости и мозък по мраморните плочки.

Алекс изскимтя от ужас.

— Хайде! — изкрещя Карвър, обърна се и хукна към стълбището.

Минус трима души досега, помисли си той, като взимаше стъпалата по две наведнъж. Оставаха колко? Още трима или може би четирима? Трябваше да стигне до първия етаж преди…

Стъпалата пред него се разхвърчаха от тракането на автоматен откос. Той се хвърли на пода и трескаво запълзя към прикритието на каменните перила, които следваха извивките на стълбището, докато ехото от изстрелите затихваше. След това въпреки звънтенето в ушите си чу познат равен глас:

— Карвър, това е достатъчно. Стани и хвърли пистолета.

Той изви глава и вдигна очи към върха на стълбището. Там видя трима души. Двама от тях бяха едри типове, с могъщо телосложение, но вече започнали да затлъстяват. Вратовете им бяха по-широки от черепите. Късове говеждо от главата до краката. Третият мъж стоеше между тях. Слаба, висока фигура, тъмносиви панталони от костюм, бяла риза с навити до лактите ръкави и бутикови очила без рамки.

— Маккол, доведи този човек — излая той към единия от мъжете. След това се обърна към другия тип: — Харисън, ти го прикривай. Ако се опита да направи нещо, застреляй го. Ако се наложи, застреляй и Маккол.

Слабият мъж погледна надолу, оглеждайки неодобрително Карвър, сякаш беше разочарован от онова, което виждаше.

— Пак ти казвам, хвърли пистолета.

Карвър остави пистолета да падне от ръката му. Той изтрака върху каменните стъпала. Изведнъж осъзна, че е сам на стълбището. Алекс беше изчезнала. Е, трудно можеше да я обвинява за това. Момичето беше наред. Искаше му се тя да успее да се измъкне. А това означаваше, че трябва да й спечели време.

— Ти трябва да си Макс — каза той, докато се изправяше.

— Щом казваш. А сега може би ще ми кажеш какво правиш тук.

Маккол стигна до Карвър, насочи оръжието си към него и махна с цевта нагоре.

— Тръгвай! — нареди той.

— За бога, Макс — попита Карвър, докато бавно се качваше нагоре. — Това ли е единственото, което можеш да предложиш на служителите си? Нека ти дам съвет. Ако искаш първокласни хора, най-добре е да не убиваш онези, които ги бива. Кажи ми какво те накара да поискаш смъртта ми? Щом ще ме екзекутират, поне ми кажи защо.

Макс го гледаше с презрение, което знаещите хора пазят за невежите. Той отвори уста, за да каже нещо, но се спря и килна главата си леко встрани.

— Какъв е този шум?

От двора се чуха виковете на човек, изпаднал в крайна паника и ужас, виещ от отчаяние за помощ.

— Помогнете ми! В името на Христа, някой да ми помогне! Моля ви!

Макс се смръщи на Карвър. Сега помежду им нямаше повече от метър и половина — два.

— Кой е този? — Когато не получи отговор, той се обърна към Харисън. — Върви да видиш какво става.

Харисън хукна надолу по стълбите. Те го гледаха, докато излезе през вратата.

Макс отново насочи вниманието си към Карвър.

— Очевидно си се измъкнал…

В двора се чу силен взрив. Ударната му вълна изби входната врата на сградата и забуча в облицованата с камък стълбищна шахта. Маккол се приведе и направи крачка към шума с насочен за стрелба автомат, готов да открие огън. За миг оръжието му вече не сочеше към Карвър, което му предостави малък прозорец. Той се хвърли към гърлото на Макс, стисна го с всички сили, без да обръща внимание на юмруците, с които Макс отчаяно се опитваше да го отблъсне, както и на шума от стъпките на тичащия нагоре Маккол. Стовареният в бъбреците автоматен приклад предизвика вълна от болка и гадене, която заля тялото му. Той пусна гърлото на Макс, падна и започна да повръща.

— Доведи го в трапезарията — заповяда Макс.

Маккол повдигна Карвър за врата и ръгна в гърба му вече не приклада, а цевта на оръжието.

— Нали го чу, тръгвай.

Той не можеше да върви и влезе приведен като шимпанзе и залитайки през междинната врата в трапезарията. Очевидно Макс се беше приготвял за заминаване. По масата бяха разхвърляни отворена чанта за мобилен компютър, отделен високоскоростен модем и плосък екран с диагонал 50 сантиметра, разкачени и навити кабели, готови за прибиране. Сакото на Макс беше закачено върху облегалката на единия от столовете. Карвър се опита да пренебрегне убийствената болка в гърба. Искаше да се изправи, да си върне достойнството и да създаде илюзията, или поне да опита, че той и Макс разговарят като равни.

Макс не се впечатли.

— Смятай се за мъртъв — каза той, заобиколи масата и започна да откача кабели от компютъра. — Карвър, моля те, направи ми услуга. Нека всичко мине леко. Отговори на въпросите ми. Какво стана с Курск?

— Кой, по дяволите, е Курск?

— Руснакът.

— Мъртъв е.

— А партньорката му? Жената?

— А ти какво мислиш? Аз съм тук, а тя не е. И тя е мъртва.

— Как?

— Дръпнах водата и ги пуснах да плуват в канализацията. Ей така. Смятам, че знаеш това.

Известно време Макс не каза нищо, защото прибираше компютъра в чантата, а после попита:

— Коулклъф каза, че видял двама души да се връщат в апартамента. Кои са били?

— Нямам представа. Не познавам никого, който се казва Коулклъф. И повече няма да отговоря на нито един твой въпрос, докато ти не отговориш на моя. Защо искаш да ме убиеш?

Макс въздъхна, докато дърпаше ципа на чантата.

— Моля те, не се дръж с мен като с идиот. Ти се върна в апартамента. Защо? Нямаше причина да правиш това. Освен ако не си искал да си мисля, че жената е мъртва. А единствената причина за тези усилия би била, ако…

— Съм жива?

Алекс стоеше в рамката на друга врата в далечния край на помещението, стиснала узито, което местеше непрекъснато наляво-надясно, опитвайки се да покрие едновременно Макс и Маккол. Тя държеше оръжието правилно, високо на рамото, и гледаше по линията на цевта. То леко потрепваше в ръцете й, издавайки напрежението, което изпитваше. Алекс приличаше на малко момиченце, което си играе с играчките на батко си.

За половин секунда всички просто замръзнаха по местата си. Ако Маккол не беше действал, за да принуди Алекс да поеме инициативата, предизвиквайки я хладнокръвно да го застреля, може би тя щеше да изгуби смелост. Но той стана самонадеян и заложи живота си на нейната неспособност наистина да използва оръжието, което държеше. Маккол сграбчи Карвър с лявата си ръка и го запрати встрани, разчиствайки място да насочи своя автомат. Но Алекс стреля първа.

Направи го като трябва, сякаш беше на стрелбището. Не покри с куршуми цялото помещение, а отправи къс откос право в Маккол. Сега в нея нямаше нищо момичешко, а само яростно, почти маниакално съсредоточаване в очите, когато се обърна към Макс, който отчаяно отстъпваше към стената. Друг откос го улучи в гърдите, рамото и врата — попаденията се изкачваха нагоре, защото откатът от изстрелите повдигаше цевта в ръцете на Алекс. Той се завъртя, а кръвта от разкъсаната артерия пръсна във висока дъга към стената. После падна на земята. Вече беше мъртъв.

Карвър се изправи на крака със стенание и тръгна през помещението. Въздухът вонеше на бездимен барут и кръв. Алекс стоеше неподвижна от шока, а очите й бяха широко разтворени. После внезапно се обърна с гръб към Карвър, наведе се и започна да трепери. Опитваше се да повърне, плюейки сълзи, жлъчка и сополи. Карвър застана до нея, отпусна ръка на нейното рамо и й подаде носна кърпа.

— За първи път ли ти е?

Алекс кимна.

— Добре се справи — похвали я той. — Ти ми спаси живота. Благодаря ти.

Обзе го дълбоко и познато чувство, приятелството, което съществува между онези, които заедно са участвали в сражение и са оцелели. Карвър беше изпитвал подобни чувства на Фолкландските острови, в Ирак и бандитското графство Саут Арма[1]. Знаеше какво означава подобна връзка между воюващи мъже. Но да ги изпитва към русокоса рускиня в къса копринена рокля… Е, първо ще трябва да свикне с това.

Постепенно тялото й престана да трепери, а дишането се успокои. Алекс се изправи и избърса лицето си. В продължение на секунда или две се загледа в двата трупа. После погледна към Карвър и сякаш видя отражението си в очите му, защото възкликна:

— Боже мили, сигурно изглеждам ужасно.

Карвър се изсмя кратко и сухо.

— Но не толкова зле, колкото тези двамата. Слушай, ще се оправиш. Трябва да се махаме от тук. Избърши отпечатъците си от автомата. Пъхни го в ръката на Макс… сивокосия мъж. Нека да изглежда, сякаш са се изпозастреляли.

На полицейската криминологична лаборатория щеше да й трябва поне един ден, докато установи, че всички куршуми са от един и същ автомат. Той планираше дотогава отдавна да е изчезнал.

Карвър насочи вниманието си към компютъра в чантата на масата. Някъде вътре се намираше всичко за хората, които го бяха наели и всичко, което те знаеха за него. Поради тези две причини щеше да го вземе.

Също и сивото сако на Макс. Карвър трябваше да смени дрехите, които бе носил цяла вечер. Беше нужно да направи нещо, за да промени външния си вид. Той погледна към мъртъвците на пода. Дори панталоните им бяха изпръскани с кръв.

После късметът му проработи. Встрани до масата беше оставена кафява кожена пътническа чанта. Сигурно Макс я беше държал до себе си, готов за заминаване. Вътре имаше чиста бяла риза все още в плика на пералнята. Той я облече, после си сложи сакото отгоре. Не му беше съвсем по мярка, но щеше да свърши работа.

Вдигна черната найлонова чанта с компютъра.

— Време е да тръгваме — подкани той Алекс. Докато излизаше от помещението, размишляваше. Ако Алекс Петрова никога преди не беше стреляла в пристъп на ярост, тогава какво, по дяволите, беше участието й в мисията?

Бележки

[1] Област в Северна Ирландия. — Б.пр.