Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 13 гласа)

68.

На половин миля от излаза на пристанище Чичестър на западния бряг на Съсекс Карвър спусна на вода надуваемата спасителна лодка на „Тамариск“. Дръпна шнура и включи извънбордовия двигател. Този поне запали от първия път и се насочи към брега. Пристанището беше естествен залив, чиито четири протока прорязваха брега на километри навътре, образувайки огромно закътано водно пространство, което беше рай за яхтсмените. Поне в десетина от селищата, пръснати покрай залива, имаше ветроходни и яхтени клубове. В осем сутринта на влажния септемврийски ден не беше трудно да намери място за приставане, където да завърже малката гумена лодка между многото други и да излезе на брега, без да привлече нечие внимание.

Качи се на автобуса до Чичестър, където си купи чаша кафе, сандвич и влаков билет за Лондон. В кафенето на гарата зачете един от сутрешните вестници. Сега на мушка беше кралското семейство. То очевидно не проявяваше достатъчно дълбока скръб. Междувременно хората бяха започнали да издигат малки олтари пред двореца Кенсингтън, окичени със снимки, свещи и цветя.

Карвър се почувства чужденец в собствената си родина. Хората направо бяха полудели. Царуваше атмосфера на едва потискана истерия, на насъбрано безумие.

Той продължи да чете. Някакъв актьор, за когото никога не бе чувал, смяташе, че за произшествието са виновни жълтите вестници. Един политик твърдеше, че трябва да се вземат мерки срещу голямата агресивност на пресата. Певица някаква пък се кълнеше, че всички имат кръв по ръцете.

— Не, скъпа, само аз — измърмори Карвър под нос.

Беше му трудно да се съсредоточава върху думите. Снощи не беше спал, а предната вечер успя да дремне само четири часа. Имаше моменти, когато умората действаше на мозъка като алкохол. Реакциите се забавяха, способността за преценка се нарушаваше и човек трудно контролираше раздразнителността си. Усещаше, че бързо върви нататък.

Влакът му пристигна и той се качи. Пътуването продължи два часа без малко и Карвър спа през цялото време. Сънят беше достатъчен, за да превъзмогне изтощението, но не и да го освежи напълно. Минаваше единадесет и Карвър знаеше, че Фолкнър вече е говорил с властите. Ако тялото на Тренч още не беше намерено, щяха да предупредят плаващите из Ламанша кораби да внимават за него. Карвър нямаше за какво да се тревожи, ако Фолкнър се придържа към сценария и не го предаде. Но неговото време вече изтичаше, заедно с това на Алекс. Тя беше в ръцете на Григори Курск повече от тридесет и шест часа. На Карвър не му се мислеше какво означава това.

Леклерк му бе казал, че нарежданията за превода по сметката му бяха дошли от лорд Малгрейв. При нормални обстоятелства Карвър щеше да го следи в продължение на няколко дена, докато не разучи подробно ежедневието му, за да избере най-удобното време и начин да изиграе картите си. Но сега това не беше възможно. Той трябваше незабавно да се изправи срещу банкера.

Адресът на управлението на банката се намираше в лондонския телефонен указател. Карвър се обади и помоли да го свържат с председателя. Отговориха му, че лорд Малгрейв цяла сутрин ще е на срещи. Точно това му трябваше да разбере.

Качи се на метрото. Вътре беше горещо, претъпкано и мръсно, но с него щеше да стигне по-бързо, отколкото с такси. Не след дълго излезе в центъра на лондонското Сити, финансовия район, който по мощ и значимост съперничеше на Уолстрийт. Извисяващи се нагоре кули от стъкло и бетон стърчаха над лабиринт от лъкатушещи улички, които подслоняваха институции, основани преди хиляда години.

Административното седалище на „Малгрейв и съдружници“ се намираше зад лъскава черна врата, заградена от двете страни с каменни колони, над които се издигаше семеен герб. Голямата каменна сграда излъчваше доверие и сигурност. Карвър предположи, че е построена в началото на века, ерата на световната търговия и националното благоденствие, които процъфтяват, докато илюзиите не бяха смазани в кланиците на Първата световна война.

Заобиколи сградата, за да провери служебния вход, който гледаше към една още по-тясна уличка отзад. Замисли се дали да не влезе оттам и да се опита да стигне до кабинета на председателя по задното стълбище. Проблемът беше, че не знаеше къде се намира той и нямаше време, за да търси плановете на сградата или да разузнае. Нямаше друг начин, освен да влезе през главния вход. А това означаваше, че трябва да има подходящ външен вид.

Първо намери фризьорски салон, където се обръсна и подстрига. След двадесет минути в магазин за мъжка конфекция се сдоби с класическия за Ситито сив двуреден раиран костюм, риза от египетски памук на розови райета, тъмносиня вратовръзка, златни ръкавели и черни обувки с връзки марка „Дерби“. Купи си още писалка „Монблан“ и елегантна кожена чанта. В чантата сложи колана с портмонето и пистолета. Не искаше да разваля хубавия силует на сакото.

Отби се в една книжарница, за да купи хартия за писма и пакет пликове. Седна да изпие още едно кафе, извади писалката и написа кратка бележка:

„Карвър е мъртъв, Тренч също. Засега не са известни подробности. Всички комуникации са разкрити (подозираме правителството на Обединеното кралство). Важно е да се пази телефонно и имейл мълчание. Искам спешна среща за провеждане на личен инструктаж за безопасност.“

Имаше нужда от само още едно нещо: малка, лесна за пренасяне видеокамера. Купи си цифрова „Сони“, която записваше на диск, съвместим с повечето компютри.

С това пазаруването завърши. Сценарият вече беше написан, а реквизитът избран. Предстоеше вдигането на завесата.

Той мина през отворената входна врата и кимна отсечено на униформения портиер, който изпъна гръб и кимна в отговор, инстинктивно усещайки присъствието на офицер. На рецепцията Карвър се усмихна любезно на безукорно облечената брюнетка зад плота и й предаде плика с бележката.

— Моля, погрижете се това да бъде предадено незабавно на лорд Малгрейв. Много е важно.

Жената набра някакъв номер и проведе кратък настойчив разговор. Няколко пъти поглеждаше към Карвър, явно опитвайки се да прецени доколко е порядъчен. След това покри слушалката с ръка и се обърна към него:

— Много съжалявам, но лорд Малгрейв има среща.

Карвър остана невъзмутим.

— Разбирам много добре — каза той, без да прозвучи ни най-малко обиден от тази неочаквана пречка. — Зная, че тази сутрин е много зает. Бих искал да говоря с личния помощник на Негова Светлост, моля.

Фините косъмчета на спретнато оскубаните вежди на рецепционистката се смръщиха лекичко.

— Разбира се, сър — съгласи се тя и му подаде слушалката.

— Благодаря — усмихна се Карвър.

После заговори с личния помощник на председателя.

— Казвам се Джексън. Нося спешно съобщение за лорд Малгрейв. Отнася се за нашите сделки в Париж. Уверявам ви, че ще бъде благодарен да го прочете. Ако сметне, че не си заслужава да се занимава повече, ще си тръгна незабавно. — Той направи пауза, за да чуе какво казва личният помощник, след което вметна още едно успокоително: — Повярвайте ми. — Отново замълча за миг и продължи ентусиазирано: — Прекрасно! — След разговора подаде слушалката на жената зад рецепцията. Сега усмивката му беше широка.

— Много ви благодаря за помощта. Очакват ме на шестия етаж. Бихте ли ми казали къде са асансьорите?

 

 

Лорд Криспин Малгрейв не можеше да се похвали с внушителен външен вид. Носеше двуреден костюм, старомодна вратовръзка, косата му бе прошарена и мазна, а лицето червендалесто, навяващо представа за ловни излети, стреляне по панички и газене в реки пълни с пъстърва — все забавления на британското висше общество. Но фасадата му започваше да се пропуква, арогантността избледняваше и отдолу започваше да личи голият страх.

Въведоха Карвър в неговия личен кабинет. Личната помощничка на председателя беше елегантна жена на петдесетина години, енергична, ефикасна и с леко началническо държане. Този тип управляваше банка, а все още имаше нужда от бавачка. Тя наблюдаваше Карвър, докато не дойде нейният господар, сякаш се страхуваше, да не би да открадне някое преспапие, ако бъде оставен сам.

Малгрейв доприпка в стаята, а от всичките му пори избиваше пот и страх. Стовари се като недобре напълнен чувал с пясък на тапицирания с кожа стол зад писалището от махагон и се обърна към жената:

— Благодаря, Морийн.

Едва успя да изчака жената да излезе, преди да избелва:

— Значи Тренч е мъртъв? Сигурен ли сте? Откъде знаете?

Карвър се наведе към бюрото и протегна дясната си ръка:

— Здравейте. Казвам се Самюъл Карвър.

Малгрейв не помръдна. Изглежда имаше нужда от всичката си сила само за да спре да отваря и затваря уста като току-що уловена пъстърва. Най-накрая успя да изломоти:

— Но вие сте казали на секретарката ми…

— Излъгах.

— А Тренч?

— Мъртъв е. Този част беше истинска.

Малгрейв се справи с математиката. Сети се кой е следващият. Тогава се наклони напред в стола си и с почти разплакани очи протегна ръце в безмълвна молитва.

— О, боже, моля ви недейте. Ще направя всичко каквото поискате! — Той се замисли за секунда. — Дължа ви пари. Разбира се! Ще ви платя цялата сума. Три милиона долара плюс лихвите!

Карвър го остави да ломоти, а мълчанието му направи Малгрейв още по-излиятелен.

— Погледни ме — каза той, когато Малгрейв спря за миг да говори.

Банкерът го погледна учудено.

— Погледни ме — повтори Карвър. — Просто млъкни и ме чуй. Не искам кървавите ти пари. Няма да те убия. Аз съм войник, а не психопат. Отнемам живот, когато няма друг изход. Ти имаш алтернатива. Можеш да ми разкажеш за руснаците.

— Кои руснаци?

— Онези в Париж. Онези, които изпрати да ме убият.

Малгрейв поклати глава.

— Нищичко не зная за тях. Кълна се!

Карвър беше склонен да му повярва. Малгрейв нямаше нужната смелост, за да бъде добър лъжец. А и неговото неведение за руснаците съвпадаше с това на Тренч.

— Добре — съгласи се Карвър, — а какво знаеш?

Малгрейв прекара копринена носна кърпа по потното си чело.

— Председателят ми каза, че планира да… нали се сещаш… операцията с принцесата. Имам предвид, че не ми харесваше, изобщо не я одобрявах, фактически се изказах със силни думи срещу плана. Обаче той каза, че е жизненоважен за бъдещето на монархията и той вече е включил Консорциума, защото сме получили милиони лири външно финансиране. Парите бяха преведени от Цюрих. Естествено, анонимно. Нямам представа кой ги е изпратил. Значи са били руснаците…

Малгрейв сбърчи чело, паниката му се уталожи, докато обмисляше различните възможности.

— Но защо руснаците биха… Искам да кажа, какъв интерес биха имали да я убият?

— Не знам — отговори Карвър. — Когато ги намеря, със сигурност ще попитам. Междувременно, след като никой няма представа кои са тези руснаци, защо не се обадиш на вашия председател и не си уредиш среща с него. Веднага.

— Но това е невъзможно.

Карвър отвори чантата си и извади пистолета.

— Ето я алтернативата. Затова по-добре му се обади. Кажи, че трябва лично да го видиш. Веднага. Ако те попита защо, кажи, че не можеш да го обсъждаш по телефона. Измисли нещо. След това кажи на шофьора си, че имаш нужда от колата. Ще излезем да се повозим. Разбра ли?

Малгрейв кимна.

— Чудесно. Хайде, обади му се.