Том Кейн
Специалист по злополуките (37)

35.

— Има една изненада. — Карвър се облегна назад, накланяйки облегалката на офис стола, и постави ръце на тила си. След това погледна отново към компютърния екран, на който бяха изписани последните преводи към и от сметката му в банка „Вертмюлер и Майер“. — Разбира се, тия педали нямаше да платят, защото предполагаха, че съм мъртъв. — Въпреки това беше получил по факса съобщение от банката за превод от 1,5 милиона долара по неговата сметка. Вече имаше следа. Ако намереше начин да разрови хубаво, може би целият заговор щеше да лъсне пред очите му.

Той се замисли за малко, след това стана и отиде в кухнята, където Алекс си приготвяше късна закуска. Телевизорът работеше, все още се излъчваха новини за катастрофата. Той се запита дали има някой по света, който да гледа нещо друго.

— Някакво развитие? — попита той.

Алекс натисна бутона на дистанционното, за да намали звука, и се обърна, за да го погледне.

— Хората обвиняват папараците, защото са преследвали колата. Носят се слухове, че се е движила почти с двеста в час, когато се е блъснала.

— О, това са глупости. Караше най-много със сто и двайсет.

— Освен това казват, че според кръвната проба шофьорът бил пиян. Имал три пъти повече алкохол в кръвта от допустимото. Има и оцелял. Телохранителят на принцесата.

Карвър се намръщи.

— Човекът не караше като пиян. Освен това е имало и телохранител? Няма начин самоуважаващ се бодигард да пусне на волана шофьор, който е надхвърлил допустимата норма три пъти. Той нямаше да може да ходи и щеше да залита наоколо, смърдящ на пиячка. Боже, кой би пуснал някой да кара, ако е толкова пиян. — Той удари с длан по кухненския плот. — Аматьорска работа. Свършили са я немарливо и са оплескали покриването. Сега всички разследващи журналисти ще запълзят по мястото на катастрофата и ще се опитат да докажат, че е убийство.

— Е, нали все пак беше убийство. — Гласът на Алекс беше тих, но прониза фученето на Карвър. — Ние го извършихме. Всеки път, когато чуя за фотографи, които са я гонили до смърт, единственото, за което мога да мисля, е, че бях аз. Аз святках със светкавицата на апарата, принуждавайки ги да карат по-бързо.

— Може би, но ако не беше ти, щеше да е някой друг. Истинските фотографи бяха по петите ти. А когато стигнаха до мястото на катастрофата, опитаха ли се да помогнат? Не, започнаха да снимат.

Върху Карвър се беше спуснала студенина и страстта от любенето беше сменена от безучастна пресметливост. Гласът на Алекс стана по-настойчив, когато се опита да проникне през бронята му.

— Как можеш да стоиш там и да говориш за това, сякаш не сме замесени? Изобщо ли не мислиш за това, което направихме?

— Не, опитвам се да не го правя.

За миг и двамата замълчаха. Единственият шум в помещението беше бълбукането на кафето в кафеварката и приглушеното дърдорене от някаква телевизионна реклама. Тялото на Карвър се отпусна малко. Той протегна ръка и я сложи на рамото на Алекс.

— Виж, зная колко коравосърдечно звучи това. Не съм напълно загрубял, но едно от нещата, които научих през годините, е да не си губя времето с хора, които вече са мъртви. Това е единственият начин да не полудееш. Съжалявам ли, че умря? Да, разбира се, че съжалявам. Чувствам ли се виновен, че аз стоях в другия край на тунела? Малко. Но докъде ще ме докара това да се чувствам виновен? Зарежи тази работа. Преметнаха ни да направим нещо ужасно и аз възнамерявам да намеря хората, които го сториха.

Карвър разказа на Алекс какво е намислил. Тя трябваше да мине в нелегалност, за да изиграе една роля.

— Имаш голям опит в използването на фалшива самоличност. Нали можеш да накараш някой мъж да те мисли за такава, каквато не си?

— Нали ти затова се притесняваше? Да не би да те мамя.

— Да, мина ми през ума. Но сега забрави за това. Има и още, което може би ще те заинтересува.

Той набра местен номер. Когато заговори, го направи с гърления лай на африканер^[1].

— Мога ли да говоря с мистър Леклерк? Благодаря… Как сте, мистър Леклерк? Казвам се Дирк Вандерварт. Аз съм частен консултант по безопасност. Бяхте ми препоръчан от мои контакти на най-високо равнище. Притежавам малко над двеста милиона щатски долара, които си търсят дом. Надявам се, че може да ми помогнете да им намеря… Чудесно. Аз ще се срещам с клиенти през целия ден. Защо не се видим в моя хотел, „Бо Риваж“, например в шест вечерта? Да? Ще пийнем по едно и ще обсъдим моите изисквания. Тогава ще ви дам всички препоръки, от които имате нужда. Междувременно моят личен холдинг се казва „Топографикас“ АД. Регистриран е в Панама. Можете да го проучите, макар да съм сигурен, че нищо няма да откриете… Да, прав сте, това е хубавото на Панама! Добре, уговорихме ли се? В шест часа, „Бо Риваж“, питайте за Вандерварт. Благодаря. Приятен ден и на вас.

Карвър остави слушалката с възторжен замах.

— Звучеше така, сякаш си учил и актьорско майсторство — отбеляза Алекс.

— Повече, отколкото ми е приятно — съгласи се той. — В основата си този занаят е дълга игра на загадки.

— А компанията с шантавото име наистина ли съществува?

— Гледай си работата — отговори Карвър, но наум си отбеляза, че трябва да затвори това убежище веднага щом тази история приключи. И да скрие всички пари зад някаква друга панамска фасада.