Том Кейн
Специалист по злополуките (76)

74.

Карвър имаше усещането, че филмът на неговия живот се прожектира отзад напред. Преди пет дни беше прелетял с хеликоптер над планините и после се качи на самолет. Сега беше в другия край на света и летеше с хеликоптер, след като току-що беше слязъл от самолет. Преди пет дни слънцето изгряваше, а сега залязваше. Тогава се готвеше да убива. Дали сега няма той да бъде убит?

Пилотът го бутна по рамото и посочи надолу към сочната зелена долина, над която се издигаше голяма бяла кула, приличаща на крепост заради заострените кулички в четирите ъгъла на покрива.

— Хотел „Палас“! — провикна се пилотът. — Впечатляващо, нали?

Карвър кимна с глава в знак на съгласие. До кулата се издигаше висока бяла стена, надупчена от прозорците на хотелските стаи и апартаменти. Около главната сграда като в кръгова отбрана се издигаха големи вили в швейцарски стил, а край тях се простираха ръждивочервените игрища за тенис и тюркоазносините води на плувен басейн.

Хеликоптерът се приземи на хотелската площадка. Карвър слезе. Беше сключил стандартен договор с хеликоптерната фирма. Пилотът щеше да чака един час и да го закара обратно без допълнителни такси, но на шейсет и първата минута трябваше да излети каквото и да се беше случило.

— До скоро! — махна му пилотът.

— Надявам се! — извика в отговор Карвър. После закрачи към издигащата се в небето крепостна кула.

Приличаше малко на среща на класа. Там беше Курск с фалшивия микробус на швейцарския Телеком, а до него стояха трите му горили, всяка украсена със свой собствен асортимент от шевове, лепенки и превръзки. Стояха заплашително вторачени в Карвър и лелееха мечти за отмъщение. В момента обаче получените заповеди ги караха да се въздържат, но и най-малкото предизвикателство можеше да ги тласне да престъпят границата. Той реши да не им дава никакъв повод да го направят. Не реагира, когато смърфовете го заобиколиха от всички страни, а единият застана зад гърба му.

— Говориш ли английски? — попита той Курск.

— Малко — изръмжа руснакът.

— Добре. Имам среща с вашия шеф, господин Жуковски. Той каза да бъда тук в седем часа. Тук съм. Хайде да тръгваме.

Курск не помръдна и продължаваше да го гледа със стъклените оченца на плюшен мишок.

— Да ти го начукам! — изръмжа той.

Карвър почувства унищожителен удар в тила. Чантата с компютъра беше издърпана през главата му и после настъпи мрак.

Свести се в задната част на микробуса. Болеше го главата, а зад дясното си ухо усещаше пронизващо туптене. Карвър разбра, че е в буса, защото чуваше шума на двигателя и свистенето на гумите по настилката, а тялото му се люшкаше наляво или надясно в зависимост от завоите. Не виждаше, защото му бяха нахлузили нещо на главата. Беше прилепнало плътно на лицето му, а на врата си усещаше долния му край. Вероятно беше торба с вързалки, които бяха стегнати. Опита се да вдигне ръка, за да я докосне, но не можа. Китките и глезените му бяха заключени в белезници. Бяха толкова стегнати, че бяха срязали кожата му и прекъснали кръвоснабдяването на ръцете и краката. Съединяваше ги вертикална верига, така че не можеше да вдигне ръце по-високо от талията си. Имаше нещо вързано и около кръста му. Приличаше на широк колан. На кръста си усещаше твърда кутия, която болезнено се впиваше в гръбнака му, когато политаше и опираше гръб в каросерията.

С едното бедро, задника и гърба си усещаше студения метал на пода и стената на каросерията на буса. На дланите му бяха нахлузили подобие на домакински ръкавици с един пръст, които му пречеха да почувства каквото и да било и да докосне голата си кожа. Въпреки това знаеше много добре, че е чисто гол.

Микробусът сякаш се изкачваше, но скоро направи остър завой, намали и започна да се спуска. Карвър чу как се промени звукът, долитащ от ауспуха, когато бусът влезе в някакво затворено пространство, след което двигателят утихна. Близо до дясното му ухо затрака метал и се чу скърцането на отваряща се врата. Карвър почувства рязко дърпане за веригата, която го повлече за китките. Той направи отчаян опит да се хване за нещо, но беше извлечен навън и оставен да се стовари на пода с глух удар.

Последва още едно дърпане за веригата и го изправиха на крака, а белезниците се впиха още по-дълбоко в плътта му. След това го поведоха сляп и полунеподвижен, а той затътри крака през гаража, мина през някаква врата и след това надолу по коридор. Чу отварянето на друга врата. Още няколко крачки, след което го блъснаха в гърба и той залитна напред, докато най-накрая не загуби равновесие и отново се стовари безпомощно на пода. Зад гърба си чу как заключиха вратата.

Значи го бяха осъдили. Бяха го сметнали за виновен и сега оставаше само да изслуша присъдата.