Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Том Кейн

Заглавие: Специалист по злополуките

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.06.2008

ISBN: 978-954-585-913-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2387

История

  1. — Добавяне

24.

Алекс спа през по-голямата част от пътуването. Карвър седеше срещу нея. Той се беше наспал в самолета по време на полета над Атлантическия океан и отвори очи минути преди кацането в Париж. Но дори да бе уморен, изобщо не беше в настроение да спи. Затова гледаше през прозореца как парижките предградия отстъпват място на равнините на Северна Франция. После се появиха богатите заоблени хълмове на Бургундия, а накрая минаха покрай Дижон през варовиковите зъбери и пещери на планинската верига Юра и после чак до подножието на Алпите.

Размишляваше за себе си, мислеше и за момичето, опитваше се да реши какво да прави. Главата му гъмжеше от въпроси без отговори и неизяснени чувства. Каза си, че няма смисъл да се самоизяжда за неща, които вече са сторени и не могат да се върнат обратно. Принцесата беше мъртва и нищо не можеше да промени това. Трябваше да се придържа към правилата, а това значеше да се съсредоточи върху онова, което можеше да контролира. Но кого се опитваше да излъже? Беше избрал да усложни живота си, като взе момичето, а какъв контрол имаше върху нея?

Гледаше я как спи сгушена до стената на вагона, когато тя бавно отвори полузаспали очи, видя го да я зяпа и му отправи мързелива усмивка, която се превърна в прозявка.

— Какво си мислеше? — промърмори и потърка очи, за да прогони съня.

— О, нищо особено…

Тя се изправи, сега вече очите й бяха будни, вперени право в неговите.

— Да не би да се питаше как ли ще бъде, ако правиш секс с мен?

Карвър рязко си пое дъх.

— По дяволите, ама ти хич не си поплюваш, а?

Тя се засмя с изражение на доволна жена, която гледа отвисоко праволинейната простота на мъжете изобщо, но въпреки това е горда, че въздейства на един определен мъж.

— Не беше толкова трудно да отгатна по начина, по който ме гледаше.

— Така ли смяташ? Де да беше толкова просто.

Това я изненада.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че може би си мислех за теб. Но също така си задавах въпроса защо се поставих в положение да ми минават подобни мисли. Опитвам се да преценя какъв риск поемам, като те допускам в живота си.

Тя кимна.

— Аха, това изисква голямо обмисляне.

Сега беше негов ред да се усмихне.

— Е, може и да изглеждам по-замислен, отколкото в действителност съм.

— Така ли? Е, точно сега съм твърде сънлива, за да се тревожа за мислите ти. — Тя се протегна с широко разперени ръце, разкърши рамене и се настани удобно на седалката. — Събуди ме, когато пристигнем. Където и да е това.

Карвър изчака, докато бъде сигурен, че Алекс е заспала отново, стана от мястото си и тръгна надолу по коридора на вагона до нишата между двете срещуположни входни врати. Там извади резервния си телефон и набра един номер в Лондон. Обади се жена. С уморен тънък глас тя каза:

— Ало?

— Здрасти, Кери — каза той. — Обажда се Пабло. Боби там ли е?

— Аз съм добре, благодаря — отговори тя. — И да, страшно ще се радвам да ти разкажа всичко, което изживях през трите години, откакто за последен път си направи труда да звъннеш.

— Съжалявам, Кери. Знаеш, че наистина ще ми е приятно да си поговорим, но не точно сега. Мога ли да говоря с Боби?

— Ще го извикам.

Карвър я чу да вика:

— Скъпи, на телефона. — После се чу щракане, когато някой вдигна слушалката на втория апарат. Чу се мъжки глас:

— Секунда. — След това прозвуча друг приглушен вик: — Вдигнах го — и фонът от шумовете, идващи от майката и бебето, изчезна.

— Е, сега е по-добре — каза мъжът.

— Здрасти, Боби, Пабло се обажда.

— Божичко! Радвам се да те чуя. Защо, по дяволите, не се обаждаш? Мина цяла вечност.

— Така е — отговори Карвър. — Виж, съжалявам, ако се държа недружелюбно, но нямам много време. Имаш ли някакъв телефон, на който мога да се свържа с Тренч? Трябва да поговоря с него, а чух, че се е пенсионирал.

Боби се изкиска.

— Пенсионирал? Е, вече не е командващ, но не съм сигурен, че мога да го нарека пенсиониране. Консултации по сигурността тук, в директорски борд там — старецът е доста активен. А на теб за какво ти трябва? Работа ли си търсиш?

— Нещо такова. Виж какво, имаш ли му телефона, или не?

— О, да, разбира се. Само секунда. — За известно време настъпи тишина, а после се чу: — Добре, ето го…

— Благодаря ти, друже. Виж, знам, че трябва да си побъбрим. Имам чувството, че сте свършили доста работа. Радвам се за вас. Винаги съм смятал, че от теб ще излезе отличен баща. Но сега наистина не мога да говоря. Ще ти звънна по-нататък. Става ли?

После Карвър прекъсна линията. Спомни си последния път, когато видя полковник Куентин Тренч, човека, който беше негов командир, приятел и дори нещо като баща. По онова време той беше Пол (Пабло) Джексън, току-що напуснал Кралската морска пехота, бивш офицер и джентълмен, който се самоунищожаваше в пиянство и скандали. Нощта беше прекарал в килията благодарение на полицията в Дорсет. Беше им станал редовен клиент.

— Здрасти, Пабло. Това не е много умно — каза Тренч, когато мина покрай полицая на вратата и огледа килията.

— Наистина не е — отговори Карвър, засрамен, че е позволил на Тренч да го види така, знаейки, че е предал не само стареца, но и самия себе си.

— Още изпитваш гняв, а?

— Да.

— Защо тогава не си го изкараш на някого с твоя ръст?

— Какво искаш да кажеш?

— Можеш да използваш талантите си по по-добър начин, отколкото да се биеш с подгизнали от бира задници. Ще поразпитам, защото човек никога не знае какво може да изскочи.

Три седмици по-късно телефонът му започна да звъни. Обаждащият се не си каза името, нито попита за това на Карвър.

— За имената можем да се разберем по-късно — каза той. Мъжът представляваше група богати граждански настроени лица, живеещи в Лондон. Неговите работодатели решаваха определени проблеми, които бяха извън досега на правителствените агенции, ограничавани от договори и закони.

— Казаха ми, че можете да помогнете — добави той. — Имате много добри препоръки.

Когато разговорът вече клонеше към края, мъжът неочаквано подхвърли:

— Знаеш ли какво, защо да не ме наричаш Макс.

— Добре, а ти можеш да ми казваш Карвър. — Това беше моминската фамилия на майка му. Джексънови му казаха само толкова след неговия двадесет и първи рожден ден. Смятаха, че има право да знае. По-късно, когато се зае да създава напълно нова самоличност за себе си, той си избра Самюъл за малко име. Нямаше никаква специална причина. Просто му харесваше как звучи.

Сега Карвър избра номера, който Боби му даде. Отново вдигна жена, но гласът й беше на по-възрастна и произношението й подсказваше, че дипломирането и баловете за дебютантки лежат далеч в нейното минало. Памела Тренч, съпругата на полковника, му каза, че бившият му командир е заминал през почивните дни да стреля яребици в шотландските планини.

— Много съжалявам, но е извън обхвата на мобилните телефони. Мога ли да му предам нещо?

— Не, не се притеснявай.

Настъпи миг мълчание и после госпожа Тренч заприказва отново:

— Пол, радвам се, че се обади. Жалко, че никога не можахме да поговорим, след като горкото момиче…

Казаните с добри намерения думи направо зашеметиха Карвър, стоварвайки се като кроше върху му, преди да успее да се стегне срещу спомена.

— Знам — измърмори той.

— За теб трябва да е било много страшно.

— Да, не беше много приятно.

— Е, просто исках да зная, че всички мислехме за теб.

Карвър успя да измърмори едно „благодаря“, преди да затвори телефона. Той се насили да спре картините, които започнала да изпълват главата му: два автомобила, две катастрофи, две невинни жени, мъртви заради него. Сграбчи го срам, който стигаше до дъното на душата, опетнена от вина, която не можеше да се измие. И заедно с това го обхвана студен и яростен бяс, едно неумолимо желание за отмъщение и възмездие за онези, които го бяха изпратили да извърши злина, без да знае. Той щеше да им плати за проклятието, което бяха стоварили върху него.

Но сега не можеше да си позволи да изгуби самоконтрол. В момента неговият живот и този на една друга жена зависеха от това. Затова преглътна гнева си заедно с всичко останало и се върна обратно на седалката си. Алекс все още спеше дълбоко.