Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Том Кейн

Заглавие: Специалист по злополуките

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.06.2008

ISBN: 978-954-585-913-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2387

История

  1. — Добавяне

22.

Седяха в едно денонощно бистро, скътано между сексшоповете и капаните за туристи на Шатле Лезал. Беше пет и четвърт. Дори местните проститутки вече бяха отписали нощта и седяха в бистрото на по чашка за лека нощ.

Алекс имаше изтощен вид, приливът на адреналин отдавна беше отшумял. Карвър й взе едно капучино с двойно еспресо и хлебче с шоколад, за да си го топи. Не можеше да се каже, че това е здравословна храна, но тя имаше нужда от енергията, която мазнините и захарта щяха да й дадат. Алекс не обърна внимание на сладкиша, а отпи глътка кафе и си запали цигара.

Карвър се наведе през масата, сякаш бяха любовници.

— Кой беше онзи мъж в клуба, който прати горилите си след нас? Как се казва? Защо се интересува от теб?

Тя дръпна отново от марлборото, показно издуха струя дим към тавана, но не каза нищо.

— Хайде, Алекс, не ме будалкай. Познаваш го. Със сигурност той също те познава. Защо? И защо прати хората си да ни гонят?

Тя вдигна рамене.

— Казва се Иван Сергеевич Платонов. Всички му викат Платон. Той е член на това, което вие наричате „руската мафия“. Но бандите, ние им казваме „кланове“, не са само от руснаци. В тях има всякакви: чеченци, азери, казахи, украинци. Те си имат имена като футболните отбори или рокгрупите. Чеченските са Централна, Останкинска, Автомобилна. Руските: Сонлцевска, Пушкинска, Подолска — това е бандата на Платон. Всеки клан мрази всички останали, но когато става дума за жена, са еднакви. Или искат да те изчукат, или да те набият, или и двете. Всички са свине.

— Откъде знаеш толкова много за този Платон?

— Всички го познават. Той е бандюга, но вестниците пишат за него, сякаш е голяма звезда. Колко къщи има, каква нова кола си е купил, коя е любовницата му за тази седмица. А трябва да знаеш, че не той е шефът на Подолския клан. Над него има други, които са много по-високо. Те също имат босове, хора, които не са в бандите, но ги контролират като, като… кукли.

— Какво прави Платон в Париж?

— Всичко е възможно. Може да сключва сделка за бандата. Може да подкупва френски министър. Може да е довел гаджетата си да си напазаруват тук. Нали знаеш, че ги видях в тоалетната. Огледах ги и не можах да реша дали са близначки, или просто са си направили една и съща операция? На Платон това сигурно му е харесало. Да вземе две момичета и да ги превърне в кукли Барби. Сигурно си мисли, че е забавно.

Карвър долови горчивина в гласа й. Прозвуча доста лично.

— Добре, питам те още веднъж. Откъде го познаваш?

— А ти как мислиш? Как някоя жена би могла да познае мъж като Платон?

Карвър си представи тлъстото тяло на онзи върху Алекс. Картинката не беше приятна.

— На кого се обаждаше?

— На онзи, който ме изпрати тук.

— Кой е той?

— Не знам. Защо ми трябва да зная? Ти също не знаеш кой те е изпратил. Курск е моята връзка.

— Беше. Мъртъв е.

Алекс поклати глава, а в ъгълчетата на устата й заигра тъжна усмивка.

— Мислиш ли? Видя ли трупа?

— Не.

— Не познаваш Курск. Досега мнозина са се опитвали да го ликвидират. Някои от тях дори мислеха, че са успели, но той е като Распутин. Трябва да го убиеш няколко пъти, преди да умре.

— Щом казваш! Но от опит знам, че хората умират само веднъж. През цялото време ли работите заедно?

— До тази нощ не. Не и като партньори.

— Какво се промени?

Пак уморена и тъжна усмивка.

— Беше като в „Кръстникът“. Той ми направи предложение, на което не можах да откажа.

— Какво искаш да кажеш?

— О, дълга история и няма да ти я разказвам сега.

Карвър погледна часовника си и махна на келнерката с жест, сякаш пише сметка. След това се обърна към Алекс:

— Не ми е притрябвало да чувам цялата история, но искам да зная как завършва. Трябва да знам мога ли да ти се доверя. На чия страна си сега?

Тя смачка фаса в пепелника.

— Честно? Не знам. Опитвам се да реша. Но същото важи и за мен, Самюъл. И аз трябва да зная на кого мога да се доверя. През октомври ще стана на тридесет. Напуснах дома си, когато бях на осемнадесет. Оцелях сама в продължение на дванадесет години. Не съм наркоманка, не съм на улицата да се продавам на пияници за шепа рубли. Не отглеждам три деца в бъкащ от плъхове жилищен блок. Схващаш ли какво искам да кажа?

— Че знаеш как да оцеляваш?

— Точно така. Не поемам ненужни рискове. Така че въпросът, който си задавам, когато те погледна, е: доверявам ли се достатъчно на този мъж да опази живота ми? Или да се върна в Москва и да опитам късмета си с някого като Платон?

— Не за Платон трябва да се тревожиш — посочи Карвър, — а за онзи, който е планирал задачата тази вечер. А ако изобщо ти минава мисълта да се върнеш в Москва, сигурно смяташ, че имаш връзки с някого, който може да ти осигури безопасност.

— Възможно е, но както ти казваш, те „може“ да ми осигурят безопасност. Ако съм била права и ако искат да ми помогнат. Това трябва да преценя.

— Това ли е всичко, просто една преценка?

— Когато се опитваш да оцелееш, само това е важно.

Разбира се, тя беше права. Карвър го знаеше. Но знаеше също, че е минал границата, когато оправданията, които си търсеше за нейното присъствие, бяха само преструвка. Естествено, щяха да имат по-голям шанс заедно, отколкото поотделно. Не искаше тя да хукне нанякъде и да разкаже на цял свят за него. Освен това Алекс все още можеше да му даде следа за хората, които ги бяха изпратили на смъртоносната им задача. Но като тегли чертата, той разбра, че просто искаше да бъде с нея. Толкова беше елементарно.

Карвър остави пари за сметката.

— Хайде. Метрото скоро ще тръгне. Това е най-безопасното място за нас.

— А после?

— После ще хванем влак, който тръгва в седем и петнадесет.

— За къде?

— За вкъщи — отговори той.

 

 

По пряката линия от Шатле Лезал до Гар де Лион влакчето изминаваше разстоянието точно за три минути, но Карвър тръгна по най-дългия маршрут, прекосявайки цял Париж, и сменяше влакчетата на всеки няколко станции. Затова пътуването им отне повече от час.

Той не смяташе, че руснаците са открили следите им, след като бяха напуснали нощния клуб. Бяха излезли през задния вход и мъжът, който чакаше пред входа, не можеше да ги е видял. Но реши, че там, откъдето се бяха взели първите две, има и други горили. Нямаше нужда да рискува.

През по-голямата част от пътя седяха в мълчание. След това смениха за последен път влакчетата и се качиха на линия Д, която най-сетне щеше да ги закара на Гар де Лион.

— На гарата има видеонаблюдение — каза Карвър, — така че по-добре да не ни виждат заедно. Когато стигнем там, вземи си багажа от гардеробчето. След това провери таблото със заминаващите влакове. Трябва да има един за Милано, който тръгва в седем и петнадесет. Качи се на него. Отиди в първа класа. Там ще се срещнем.

— Защо да идвам с теб? — попита Алекс.

Карвър не можеше да посочи някаква дълбокомислена причина.

— Може би защото искаш?

Алекс не беше очаквала това. Този път усмивката й беше искрена, а гласът — много по-топъл, откакто си тръгнаха от клуба.

— Добре. Май в момента нямам по-добри предложения.

— Хайде, тук трябва да слезем. — Той й подаде ключ с номер. — От гардеробчето ти. Ще се видим във влака.

Карвър я пусна да слезе преди него, после се поспря на перона, за да провери има ли опашка. Когато пристигна следващото влакче, той се смеси с тълпата пътници и тръгна към пероните. Извади компютъра от гардеробчето и се насочи към билетното гише. Сега беше с очилата, които си бе купил в денонощната аптека. Те не можеха да изменят много лицето му, но всяка промяна беше от полза. Той поиска два билета първа класа за Милано и плати в брой. После тръгна към автомата за билети на стената на чакалнята. Над главата му масивни отлети железни греди подпираха стъкления покрив и заради тях цялото място приличаше на великански парник.

Неколцина подранили пътници закусваха под белите чадъри на гаровото кафене. Зад него в основната сграда на гарата се намираше прекрасният ресторант „Льо Трен Блю“. Таваните му бяха украсени с позлатени резби, а вътре имаше големи тапицирани с кафява кожа сепарета. В сравнение с мръсните гарови бюфети в Англия, където нацупени келнери сервираха безвкусни боклуци, „Льо Трен Блю“ си беше направо рай за чревоугодниците, но сега Карвър нямаше време за подобни удоволствия.

Той купи цяла шепа билети за различни направления и плати в брой. Стигна до влака за Милано двадесет минути след като за последен път беше видял Алекс. Тя беше заспала с глава, опряна в стената на вагона.

Карвър я гледа в течение на няколко секунди, попивайки очертанията на нейното лице. Цялото й напрежение се беше свлякло, беше останала само уязвимостта. Той свали сакото на Макс и го сгъна спретнато на срещуположната седалка. После се протегна и лекичко я разтърси за рамото.

— Събуди се — каза той. — Трябва да вървим.

Алекс отвори очи. После се намръщи.

— Изглеждаш различен. По-стар.

— Заради очилата.

— Къде сме?

— Все още в Париж. Но ще сменим влаковете. Обаче първо трябва да се обадиш по телефона.

Тя го погледна объркано, когато той измъкна телефона й от единия си джоб, набра някакъв номер и й подаде апаратчето. От колана му се чу звън. Той извади своя телефон и прие обаждането. След това постави двата телефона на поставката за багаж над седалките.

— Да вървим — каза той. — Следвай ме.

Взе чантата на Алекс. Сега на едното му рамо висеше чантата с компютъра, а на другото тази на рускинята. Той остави сакото в купето. След това хвана Алекс за ръката и буквално я извлече от купето. Двамата слязоха, пресякоха перона и се качиха на друг влак. Двадесет секунди след като се бяха качили, композицията потегли.

— Къде отиваме? — попита Алекс.

— О, това е изненада — беше отговорът.