Серия
Самюъл Карвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accident Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Том Кейн

Заглавие: Специалист по злополуките

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.06.2008

ISBN: 978-954-585-913-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2387


6 септември, събота

85.

В края на лятото слънчевите лъчи се гмуркаха в Женевското езеро и запращаха танцуващи светли петна по тавана във всекидневната на санаториума. Тя беше голямо открито помещение, но в това съботно пладне вътре имаше само един самотен пациент.

Седеше в инвалидна количка на метър и половина от телевизора. Изглеждаше потънал в някакъв свой свят. Мърмореше си нещо, докато тялото му изглежда изпълняваше свой собствен ритуал от натрапчиви гърчове и тръпки. Човекът не обръщаше никакво внимание на сменящите се на екрана картини.

Осем млади войници в аленочервени куртки носеха ковчег, загърнат в славно хералдическо знаме и отрупан с венци от бели цветя, по прохода между седалките в огромна стара черква. Ковчегът напредваше към олтара и богомолците запяха бавно, като погребална песен, началото на британския химн. Когато мелодията стигна до своя апогей по средата на първия стих с тържествения вик „Направи я победоносна!“, пациентът внезапно престана да си говори сам, седна изправен и заби очи в екрана.

Челото му се смръщи. Той се вторачи в екрана, на който сега се виждаха възрастна двойка, мъж на средна възраст и две подрастващи момчета в официални черни костюми и вратовръзки. Тогава стисна очи и започна да се чеше с две ръце по главата. В движенията му имаше нещо маниакално. Също и в резкостта, с която спряха, последвани от повторно вторачване в телевизора, за да започнат отново, когато болният пак потъна в своя свят.

Мъжът беше сравнително млад и не показваше никакви признаци на физически заболявания или недохранване. Носеше долнище от памучна пижама и бяла тениска. Виждаше се, че беше слаб, мускулест и в относително добра форма. Около китките и глезените имаше червени белези — следи от порезни рани, ожулвания и натъртвания, които подсказваха, че е бил връзван. Лицето му беше подуто и безцветно като на пострадалите от побой.

Но това бяха само повърхностни наранявания, от които мъж на неговата възраст и в неговото физическо състояние скоро щеше да се възстанови. Повече тревога будеха очите му. В погледа му имаше някаква празнота, сякаш му беше трудно да се съсредоточи върху света наоколо и още по-трудно да разбере това, което вижда.

Сестрата го наричаше Самюъл.

 

 

Алекс Петрова трябваше да спре за кратка проверка, преди да влезе в санаториума. Тя идваше на свиждане при Карвър сутрин и вечер, откакто заедно с Тор Ларсон го бяха докарали в това частно, много дискретно и заради това още по-скъпо лечебно заведение преди два дни. Все още трябваше да събира сили, за да се изправи срещу това, което я очакваше вътре.

Сестрата на рецепцията я насочи към всекидневната. Друга я срещна, когато мина през стъклената врата и влезе в просторното помещение. На табелката на престилката й пишеше Корин Жюно.

— Как е Самюъл? — попита Алекс.

— Малко по-добре — отговори сестра Жюно. — Станахме, но все още сме ужасно объркани. Горкият човек. Ето, гледа погребението, но не смятам, че разбира какво става. Бог да го пази. — Тя се загледа в пациента. — Толкова се страхува… — Облак помрачи милото й загрижено лице. — Как е възможно друго човешко същество да му причини това?

Сестрата я поведе към инвалидната количка.

— Почакайте тук — нареди тя, щом стигнаха на няколко метра от него. Тя продължи сама напред. Телевизионният приемник беше монтиран на стената и се контролираше с дистанционно, оставено на поставката. Сестра Жюно го взе и намали звука. Когато човек говореше със Самюъл, трябваше да го прави тихо и колкото може по-спокойно. Всеки по-силен шум го плашеше.

Щом църковната музика заглъхна, сестра Жюно се обърна, за да погледне пациента си. Тя все още държеше дистанционното в ръка.

— Здравей! — каза му с най-милата си усмивка. — Твоята приятелка…

Не можа да продължи по-нататък. Самюъл гледаше към нея със зинала уста и широко разтворени очи. Посочи я с пръст и започна да се моли:

— Не, не! — Тя направи крачка напред и той затрепери и се сви в инвалидната количка. — Не ме наранявайте! Ще говоря!

Професионалното самообладание на сестра Жюно рухна пред този всеобземащ страх. Тя застина на мястото си и се заоглежда, за да открие какво е предизвикало този ужас. Алекс изтича при нея, взе дистанционното и го остави на поставката. После положи успокоително ръка върху рамото на сестра Жюно, сякаш тя беше сестрата, а не посетителка.

— Всичко е наред — каза тя. — Не сте виновна вие. Не се притеснявайте. Сега аз ще се погрижа за него.

Сестра Жюно тръгна забързана към най-далечния край на помещението, като погледна няколко пъти нервно през рамо, докато се отдалечаваше.

Самюъл гледаше към жената през пръстите си. Очите му все още бяха широко отворени и вторачени, но сега сякаш вече не беше толкова уплашен.

Алекс клекна до инвалидната количка, защото не искаше да се извисява над него.

— Всичко е наред — прошепна тя, — сега си в безопасност. Никой не може да ти причини болка. Аз ще се погрижа за това.

Докато му говореше, тя нежно го галеше по ръцете. Той не показа с нищо, че я е разбрал. Но успокоителният й тон и нежното докосване на пръстите й го накараха да се отпусне. Постепенно седна нормално на количката. Алекс продължи да му говори тихичко, като използваше прости изречения:

— Всичко ще бъде наред. Ето, аз съм тук…

Сега Самюъл изглеждаше по-доволен. Вниманието му се върна към телевизионния екран. Известно време той гледа в мълчание, като продължаваше да се мръщи, да потреперва и да се чеше, изгубен в своя мрачен свят.

Тогава посочи към екрана.

— Какво е това? — изломоти с разбитата си уста. Гласът му звучеше равен и безчувствен. — Какво става? — И после неочаквано с глас, който можеше да се сбърка с този на напълно здрав човек, продължи: — Кой е умрял? — Челото му се смръщи, когато се опита да разбере това, което виждаше. — Умрял ли е някой? — попита той отново, но сега в гласа му пак се прокрадна безпокойство.

Алекс прехапа устни и стисна очи.

След това прошепна:

— Да, тя беше принцеса. Стана жертва на катастрофа.

Самюъл обмисли думите й и отново насочи вниманието си към телевизора.

Алекс придърпа един стол до инвалидната количка и двамата загледаха в мълчание.

 

 

По-късно Самюъл Карвър гледаше върволицата черни автомобили, които пътуваха по празна улица. Хората стояха на надлезите над пътя и покрай него. Щом колите минаваха отдолу, те започваха да хвърлят по тях цветя. Някои падаха върху колата, но повечето се хлъзгаха на пътя, освежавайки го с живи, ярки цветове на фона на черния асфалт.

Той протегна ръка на Алекс. Тя нежно я стисна, даде му знак, че го обича. Тогава Самюъл Карвър я погледна, в очите му трепна разбиране и той й се усмихна.