Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Гангстери

Вечерта на 22 юли 1934 г. зрителите започнали да излизат от кино „Байъграф“ в чикагския Уестсайд. Цивилните полицаи, които стояли на входа, напрегнато чакали. Надявали се да арестуват Джон Дилинджър, обществения враг номер едно на Америка. Знаели, че е влязъл в киното със съдържателката на един публичен дом — която ги била предупредила — и още една жена. Безпокояло ги това, че ако Дилинджър посегнел за оръжието си, можели да пострадат жените и децата в навалицата. Имали основание да се тревожат — предишния път, когато федерални агенти го били приклещили в една уисконсинска ферма, от нерви открили огън по автомобил, пълен с невинни хора, и убили неколцина от тях, докато самият Дилинджър избягал.

Докато Мелвин Първис и неговите агенти чакали пред киното, изведнъж се приближила полицейска кола. Касиерката била забелязала цивилните ченгета, решила, че се готвят да извършат обир, и се обадила в местния полицейски участък. Един федерален агент се втурнал към автомобила, показал си личната карта и наредил на полицията бързо да се изтегли. Няколко минути по-късно Джон Дилинджър излязъл от киното с двете жени, едната от които носела яркочервена рокля, така че агентите можели да я разпознаят. За облекчение на Първис, Дилинджър се измъкнал от тълпата и закрачил по пуст участък от тротоара. „Горе ръцете, Джон, обкръжен си“ — извикал Първис. Дилинджър посегнал за оръжието си — отекнали десетки изстрели и той се строполил на земята.

Повечето криминалисти са съгласни, че смъртта на Дилинджър бележи края на една епоха. Капоне бил в затвора от 1932 г., през 1933 г. сухият режим бил отменен. Неколцина прочути гангстери все още били на свобода — например Карпис и бандата на Ма Бейкър, — но преследването на гангстер никога повече нямало да развълнува страната толкова силно, колкото преследването на Дилинджър.

Злополучният закон „Волстед“ — по-известен като „сух режим“ — хвърлил Съединените щати в техния най-тежък период на беззаконие, който започнал на 16 януари 1920 г. Пуританите и фанатиците, които убедили сената да забрани всички алкохолни напитки, смятали, че поставят началото на „ера на ясно мислене и чист живот“, а всъщност позволили на организираната престъпност да спре развитието на страната.

Ирландските и италианските банди в Ню Йорк и Чикаго се възползвали от възможността да направят голям удар. Това била епохата на Дайън О’Баниън, Джони Торио, Ал Капоне, Джо Масерия, Салваторе Марандзано, Вито Дженовезе. На 14 февруари 1929 г. шестима гангстери на Капоне, дегизирани като полицаи, влезли в един автосервиз, двама от тях накарали седем мъже да застанат до стената и ги разстреляли с автомати.

„Клането в Деня на свети Валентин“ шокирало света — изведнъж Съединените щати пожелали да се избавят от своите гангстери. Якият, но интелигентен сицилианец Чарлз Лучано — известен като Лъки — организирал убийството на мнозина гангстери от старата школа. После свикал среща на оцелелите и ги предупредил, че на обществеността й е писнало от гангстерски войни. В бъдеще, казал той, щяла да господства политика на сътрудничество. Общият им враг бил законът, общата им плячка било обществото. Неколцина по-възрастни мафиоти като Дъч Шулц предпочели да продължат по стария начин. След като очистил главния си съперник Легс Даймънд, през октомври 1935 г. самият Шулц бил застрелян в един ресторант в Нюарк, щата Ню Джърси. Впоследствие Америка по-сигурно отвсякога попаднала в лапите на мафиотите — ала средният американец не подозирал нищо.

Мафията

Лучано тайно и ефикасно организирал група професионални убийци, които извършвали убийства само ако гангстерските босове решали, че някой е престъпил границата. Вместо с алкохол, този нов синдикат, понякога известен като мафия, друг път като коза ностра („наша работа“), се занимавал с наркотици, хазарт, проституция, изнудване, профсъюзен рекет и всичко, от което се печелели пари.

Обществеността се заинтригувала от неговото съществуване през ноември 1957 г., когато нюйоркската щатска полиция се натъкнала на бизнес конференция на повече от шейсет рекетьори край село Апалачин. Изведнъж мафията станала световна новина. Развихрил се национален скандал и специалната комисия за разследване на престъпността, оглавена от сенатор Кифовър, направила смайващи разкрития на масова корупция. Висшият мафиот Джо Валачи решил да проговори в замяна на полицейска закрила. Някои по-известни гангстери, сред които Лучано, били депортирани. Една написана през 1959 г. книга за мафията завършва с глава, озаглавена „Залезът на злодеите?“ Следващите години показват, че отговорът е категорично отрицателен.

Скоро след огромния успех на романа на Марио Пузо за коза ностра „Кръстникът“, издаден през 1971 г., в Ню Йорк избухнали нови гангстерски войни. Мафиотският бос Джо Коломбо бил прострелян и тежко ранен на рали в Сентрал Парк. Виновникът, неговият конкурент Джо Гало, бил убит, докато празнувал рождения си ден през април 1972 г. Между тези два случая имало десетки други мафиотски екзекуции. Днес, много години след смъртта на Джон Дилинджър, Америка все още е в ръцете на своите „мафии“. На мястото на Капоне и Лучано има нов мафиотски бос — винаги има „кръстник“, готов да заеме мястото на своя предшественик.

Ще се промени ли това? Непредубеденият поглед към историята предполага, че отговорът навярно е „не“. Ако проституцията е най-старата професия на света, гангстерството сигурно се нарежда веднага след нея. Нещо повече, научният анализ показва, че това не е само обикновена порочност, а дълбоко вкоренен животински инстинкт. Инстинкт, който се задейства и подсилва от условията на пренаселеността — не само в съвременните общества и градове, но и в обитаемите райони на далечното минало.

Това дава интересни податки за възникването на престъпността — и на бандите. Известно е, че в повечето най-древни градове, някои от които датират от 5000 г. пр.Хр., е имало пренаселени бедняшки квартали. Това може да звучи странно — в края на краищата по онова време населението на света е било съвсем малобройно. Тогава защо хората не са се разселили на по-голяма площ? Отговорът е елементарен. Хората строели градове за взаимна защита — те предпочитали да са скупчени заедно. Нещо повече, тези градове често се намирали в речни долини, в които имало ограничено пространство за разширяване. Резултатът бил неизбежен — престъпност в големи размери. За хората от тихите селца жестокостта на големите градове сигурно е изглеждала ужасяваща — както се описва в Библията с историята за Содом и Гомора и безбожните градове в Месопотамия, които били унищожени от потопа (който всъщност е станал около 4000 г. пр.Хр.). Следователно градът буквално раждал престъпност — поне престъпност в големи размери. И за нещастие тази чума скоро преляла в окопната провинция — пътешественици били ограбвани и убивани, селца били превземани от банди, които избивали мъжете, изнасилвали жените и изгаряли къщите.

Ето защо с известна увереност може да се каже, че първите гангстери са се появили скоро след възникването на първите градове. Но тук трябва да направим едно важно разграничение. Има два вида гангстери, които за удобство могат да се определят като „разбойник“ и „истински гангстер“. Разбойниците имат друга мотивация. Просто казано, гангстерът обикновено е по-жесток и по-зъл от разбойника. Разбойникът живее в провинциални райони и разполага с жизнено пространство. Възможно е да е прибегнал към престъпния живот по различни причини, но сред тях не е пренаселеността. Той предпочита да е член на банда, защото да си сам из безкрайната пустош е крайно деморализиращо. (Самотните престъпници често извършват много по-зверски престъпления от „разбойниците“, защото скуката и самотата им отнемат чувството за самоличност.)

Емоционалната травма

Ако не се брои престъпната му дейност, разбойникът може да е нормално човешко същество с нормални човешки емоции. От друга страна, човекът, който става гангстер заради напрежението в пренаселения бедняшки квартал, често страда от трайни емоционални травми. Както вече отбелязахме, пренаселеността създава лоши майки и жестоки бащи. Истинският гангстер е продукт на бедняшкия квартал и вижда света като място, което трябва да се плячкосва — ако може да го прави безнаказано.

Хонконг дава някои ужасяващи примери за това от по-ново време. Ограничен между морето и стръмни хълмове, той е един от най-пренаселените градове на света и броят на убийствата винаги е бил висок. След Втората световна война населението бързо нараснало от половин милион на над два и половина милиона. В резултат се надигнала страшна вълна от гангстерски убийства — толкова свирепи, че полицията ги смятала за дело на сатанисти.

През 1958 г. имало над деветстотин убийства — три пъти повече, отколкото в Америка, и трийсет и шест пъти повече, отколкото в Англия. Тези „сатанисти“ всъщност са китайски „тонги“ или „триади“. (Първите тонги били наричани „дружества на трите хармонии“.) Подобно на своя американски аналог, мафията, те се занимават с проституция, наркотици, рекет, „закрила“ и изнудване. Ала методите им да си осигурят покорство се основават на тероризъм.

Например през 1958 г. богатият търговец Ко Сун Вей и четирима души от семейството му били ужасяващо убити в дома му. Жертвите били завързани с разперени ръце и крака. Три жени — двете дъщери и снахата на търговеца — били многократно изнасилени, после измъчвани с ножове до смърт. Когато полицията пристигнала, една от жените още била жива, ала не можела да говори — езикът й бил отрязан.

Това са само пет от триста и петдесетте убийства, извършени в Хонконг през септември 1958 г. Сержант Артър Огилви от хонконгската полиция, който представя тези данни, споменава, че по време на размириците през 1956 г. триадите се възползвали от възможността да плячкосат стоки за над двайсет и пет милиона долара. Тези суми показват, че престъпността в днешен Хонконг е още по-голяма, отколкото в Чикаго през 20-те години на XX в. Най-интересното тук е потвърждението на наблюденията за пренаселеността. Тя ражда истински гангстери — хора, склонни към жестокост и насилие, защото не са способни да изпитват обикновени човешки чувства.

Като се има предвид това важно разграничение, става ясно, че множество прочути престъпници и гангстерски босове през последните двеста години по-скоро са били разбойници. Например най-известният австралийски престъпник Нед Кели определено е бил разбойник. Син на ирландски фермер и бивш каторжник, Кели станал обществен враг номер едно на Австралия, когато през 1877 г. убил трима полицаи в Стрингибарк Крийк.

Оттогава той повел традиционния живот на укриващ се разбойник, като обикалял из страната и обирал банки със своята банда — в която бил и брат му Дан. Кели си направил защитно облекло за главата и тялото, тежащо близо четирийсет и пет килограма, и го носел, когато полицията накрая щурмувала бандата му в Гленроуан. Когато през 1880 г. го екзекутирали, той бил едва двайсет и четири годишен. Запитан защо е решил да се сблъска с полицията в Гленроуан, Кели дал отговор, аналогичен на думите на мнозина американски гангстери от ерата на Бони и Клайд: „На човек му омръзва да го гонят като псе… Исках да сложа край“.

Най-важната особеност на Кели е, че се смятал за онеправдан от закона — и с това напомня на множество прочути „разбойници“ от Били Хлапето до Джон Дилинджър. Няма значение дали наистина е бил онеправдан — това праща разбойника по пътя, който води към бесилката или последната кървава престрелка с полицията.

Най-издирваният човек

Историята на най-прочутия южноафрикански „гангстер“ може да се вземе за типичен пример. Уилям Фостър е роден през 1886 г. и през 1900 г. семейството му се преселило в Йоханесбург. Още преди двайсетата си година Уилям решил да потърси щастие в германска Югозападна Африка. Един ден обикалял из пустинята и срещнал двама пътници, които водели керван магарета. Присъединил се към тях — и след няколко километра тримата били арестувани и обвинени в кражбата на магаретата. Младежите заявили, че са намерили животните да се скитат в пустинята и ги водели в най-близкото село. Уилям си изпуснал нервите пред досадния немски съдия. В резултат бил осъден на един месец затвор, докато спътниците му били освободени. Тази несправедливост го разярила. Когато излязъл от затвора, той бил агресивен и склонен към пиянство. Поредица дребни престъпления довели до нови присъди — и негодуващият Уилям Фостър бил готов да стане „завършен“ престъпник.

Влюбил се и имал нужда от пари, за да се ожени. Първото му голямо престъпление било грижливо обмислен обир на бижутер. Заедно с двамата си съучастници обаче извадил лош късмет и се натъкнал на полицията. Тримата получили по дванайсет години затвор. Приятелката на Фостър, Пеги, се омъжила за него, докато бил зад решетките и чакал процес. Девет месеца по-късно той избягал. При обир на банка след няколко месеца били убити двама служители и започнала кариерата му на „гонено псе“. Също като Кели, той притежавал удивителна способност да се измъква и от най-безизходни ситуации и докато броят на убитите растял, Фостър станал най-издирваният човек в Южна Африка.

Самоубийството

Винаги когато можела, жена му — която вече имала дъщеричка — отивала при него. Трагичният край настъпил през септември 1914 г., когато Фостър и двама негови другари били приклещени в пещера в планината Кенсингтън. Единият от хората му се самоубил. Тогава пратили да повикат родителите и сестрите на Фостър, както и жена му Пеги. Те се съгласили да се опитат да го убедят да се предаде и смело влезли в пещерата. Родителите и сестрите излезли заедно с дъщеричката на Фостър. После отекнали три изстрела. Пеги била решила да умре заедно с мъжа си.

Гангстерската ера в Съединените щати започнала много преди сухия режим. Ню Йорк бил първият голям американски град и още през 1790 г. имало бедняшки квартали, също толкова отвратителни и мизерни, колкото и навсякъде другаде по света. В стотината стаи на Старата пивоварна били натикани като плъхове стотици хора и средно всяка нощ ставало убийство. Когато през 1852 г. бил разрушен един квартал, строителите напълнили много чували с човешки кости и останки. Имало многобройни жестоки банди с цветисти имена: Мъртвите плъхове, Фраковете, Грозните цилиндри. През 40-те години на XIX в. политиците от Тамани Хол открили, че гангстерите могат да са полезни съюзници за сплашване на конкурентите и събиране на гласове. И тъкмо тогава започнала истинската история на американското гангстерство.

Навремето повечето гангстери били ирландци — и колкото и да е странно, китайци. Китайците били свикнали със своите триади в родината си. Когато се преселвали в Америка, главно на Западното крайбрежие, те естествено се организирали в тонги за взаимна защита.

Китайците също са сред първите, които практикували гангстерски покушения. През 1897 г. богатият китайски гангстер Малкия Пит, собственик на няколко казина, седял на бръснарски стол в Сан Франциско. Бил допуснал грешката да прати телохранителя си да провери резултата от едно конно надбягване. Двама мъже, които го били следили месеци наред в очакване на такава възможност, влезли в бръснарницата и буквално го натъпкали с олово. Така и не заловили убийците. Подобна сцена щяла да се повтори половин век по-късно, когато през октомври 1957 г. Албърт Анастасия от коза ностра бил застрелян в бръснарницата на един манхатънски хотел.

Черната ръка

В началото на XX в. повечето от най-прочутите американски гангстери били китайци. В сравнение с тях ирландците били истински аматьори и им липсвала организация. Ала друга етническа група постепенно взимала надмощие — италианците. Бягайки от бедността в родината си — и от хроничните политически кризи, — те също имали традиция да създават тайни общества. Думата „мафия“ първоначално означавала сицилиански престъпници, които бягали на хълмовете, обрасли с ниски шубраци („мафия“), за да се скрият от правосъдието (или от ръцете на полицията, или от семействата на някой, когото са убили).

През 80-те години на XIX в. мафията дошла в Ню Орлиънс — под името „Черната ръка“. Мафиотите почти без изключение грабели собствените си сънародници, които на свой ред били прекалено ужасени, за да отидат в полицията на новата си родина. Ирландските гангстери също обикновено нападали ирландските си сънародници, а китайските — китайци.

Бягството от бедняшките квартали

С времето китайците постепенно изгубили славата си на гангстери — може би защото мнозина от тях успели с упорит труд и интелигентност да избягат от бедняшките квартали — и мястото им заели ирландците и техните жестоки съперници италианците. После дошъл ножът с две остриета на сухия режим. Чикагската престъпна индустрия била ръководена от хора като братята О’Донъл и прочутия Дайън О’Баниън, който бил цитиран гневно да възкликва: „По дяволите тия сицилианци!“

На 10 ноември 1924 г. трима мъже влезли в цветарницата на О’Баниън и безцеремонно го очистили. Човекът, който поръчал убийството, иронично отбелязал: „Главата на О’Баниън се изплъзна изпод шапката му“. Той се казвал Ал Капоне. Съединените щати навлезли в третата си и най-жестока гангстерска епоха. Която още продължава.