Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
True Crime, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2016)

Издание:

Колин Уилсън. Знаменити престъпници, 2004

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Худ. оформление: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-539-8

Издателство: ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне

Слуги убийци

Според Прудон, основателя на модерния социализъм, отношенията между господаря и слугата са унизителни и за двете страни. „Никой не е достатъчно добър, за да е господар на друг“ — пише утопистът Уилям Морис. Маркс доразвива тази концепция в своя революционен шедьовър „Капиталът“: двете класи, господарите и слугите, са вкопчени в безпощадна борба. Тя може да приключи само тогава, когато работниците унищожат своите господари.

Тази теория среща едно сериозно възражение: тя просто не е вярна. Всеки зоолог знае, че „кокошата йерархия“ е основата на всяка социална организация. Ако водачът на глутница диви кучета или група човекоподобни маймуни например, бъде убит или осакатен, двата най-доминантни мъжкаря обикновено се бият за мястото на нов водач. Те свирепо се нахвърлят един срещу друг и оставят впечатлението, че ще се бият до смърт.

Но ако единият усети, че губи битката, той има елементарен начин да я приключи. Просто обръща гръб на противника си и оголва задника си. Животинският инстинкт е толкова силен, че нападателят мигновено изгубва агресивността си. Жестът на капитулация го лишава от всякаква ярост. Това показва, че целта на природата е да наложи обществен ред, а не да погуби по-слабия. Това се отнася за всеки член на всяко племе или малка група: йерархията е един от най-дълбоко заложените животински инстинкти.

Неподлежащите на категоризиране маниаци

Това обяснява защо в примитивните общества бунтът и измяната се смятат за най-тежки престъпления и защо се наказват толкова варварски. Не просто заради страха на тирана да го свалят, а също заради инстинктивното усещане, че връзката между владетеля и неговите поданици или между господаря и неговите слуги е някакси свята. Това е ритуализирана връзка и инстинктът се запазва дори в нашата демократична епоха. Всеки дом със слуга е малка социална единица, миниатюрно племе. Нужно е някакво крайно необикновено напрежение, за да разстрои този естествен ред на нещата. Поради тази причина в очите на криминалиста почти всички „слуги убийци“ са неподлежащи на категоризиране маниаци, изключения от правилото.

Навярно най-известен от тях е Спартак, гладиаторът, който оглавил бунта срещу римляните през 72 г. пр.Хр. Той избягал от гладиаторска школа в Капуа и се скрил на Везувий, където към него се присъединили други роби. Войската му разгромила две римски части последователно, докато броят й не достигнал деветдесет хиляди души. Спартак стигнал до Алпите и свободата, ала хората му отказали да напуснат Италия. Римляните успели да разцепят бунтовниците на две. Шест хиляди негови привърженици били върнати в Рим и разпънати на кръст по Апиевия път. Това варварство не се дължало на садизъм, а било израз на ужаса от мисълта, че робите могат да въстанат срещу своите господари.

Най-известният робски бунт в новата история избухнал през 1831 г. във Вирджиния, но за разлика от въстанието на Спартак, той бил обречен още отначало. Чернокожият роб Нат Търнър е роден в окръг Саутхамптън, щата Вирджиния, през 1800 г. и още от малък твърдял, че има видения и чува гласове. Той станал баптистки проповедник и другите роби много го уважавали. През 1828 г., когато бил двайсет и осем годишен, Търнър сънувал, че някакъв глас му казва: „Последните ще бъдат първи“.

Той изтълкувал думите в смисъл, че робите ще станат господари. Започнали да обмислят бунта. Подготовката продължила три години. Слънчевото затъмнение през февруари 1831 г. било прието като небесен знак. В нощта на 21 август Търнър и още седем чернокожи влезли в дома на своя господар Джоузеф Травис и отишли в спалнята му. Убили Травис, още трима възрастни бели и едно момче, като жестоко ги накълцали с ножове и брадви.

После Търнър пратил вест на другите роби в областта да се присъединят към бунта. Последвали го шейсетина души. През следващите две денонощия робите тероризирали района, прегазвали плантациите, убивали всеки срещнат бял, преследвали жени и деца в памучните ниви, убивали или свирепо пребивали негрите, които отказвали да ги подкрепят. Те се насочили към окръжния център Джерусалем и по пътя се отбили в плантацията на някой си Паркър.

Робите разбили вратата на избата и се напили. Търнър трябвало да ги умолява да продължат свещения кръстоносен поход срещу белите. В това време пристигнала група от осемнайсет бели, които открили огън по робите, чакащи на входа на плантацията. Това бил повратният момент в бунта. Търнър и неговите полупияни роби успели да отблъснат атаката, но започнали да отстъпват: получили вест, че срещу тях е пратена редовна войска.

Обезобразените тела

Те нападнали друга ферма, но собственикът се барикадирал вътре и петима души успели да отблъснат малката робска армия. В този момент робите се паникьосали и решили да се пръснат. Опълчението и морската пехота ги преследвали в пущинаците. Негрите убили двайсет и четири деца, осемнайсет жени и тринайсет мъже и срещу тях се надигнала страхотна омраза — те били избивани като гадини, някои били разкъсвани на парчета и телата им били приковавани над входовете на робските колиби като предупреждение.

Загинали над сто роби — другите четирийсет били заподозрени като симпатизанти на шейсетимата бунтовници. Два месеца след избухването на бунта заловили самия Търнър в една пещера — пленил го един-единствен бял мъж, въоръжен с пушка. В затвора Търнър направил признание — романът на Уилям Стайрън „Самопризнанията на Нат Търнър“ станал бестселър през 1968 г. — и бил обесен заедно с деветнайсет от хората си.

От гледна точка на негрите в Юга бунтът на Търнър бил най-страшното, което можело да се случи. Белите масово съчувствали на робите — процес, който трийсет години по-късно достигнал кулминацията си с Гражданската война — и вече били създадени дружества за премахване на робството. Тази либерална дейност рязко прекъснала и били въведени по-строги закони за робите. Страхът и омразата, които разпалил Търнър, просъществували дълго след Гражданската война и са оставили следи чак до наши дни.

Общият фактор при слугите, които извършват убийство, изглежда, е известна емоционална нестабилност, често граничеща с невменяемост. Също като Нат Търнър, Джон Фелтън, който убил херцог Бъкингам, бил религиозен фанатик. Швейцарският камериер Курвоазие, който убил лорд Уилям Ръсел, бил изключително нестабилен младеж, както и Хенри Джейкъби, слугата, който през 1922 г. убил лейди Уайт. Слугините, от друга страна, проявяват определена сила на характера. За типичен пример може да се смята Ана Мария Шонлебен, известна като Ана Цванзигер.

Ледената жестокост

Родена в Нюрнберг около 1760 г., Ана Шонлебен била дъщеря на ханджия. Тя била умно, красиво момиче, сравнително образовано за онази епоха. Когато се омъжила за адвокат, като че ли постигнала почтеността на средната класа, ала съпругът й бил алкохолик и когато починал, й оставил само дългове. Животът бил суров и колкото и да е странно, Ана Шонлебен намерила утеха в неотдавна публикувания бестселър от младия поет Гьоте „Страданията на младия Вертер“, книга, чието мрачно самосъжаление предизвикало епидемия от самоубийства в Германия в края на 70-те години на XVIII в.

Докато се местела от една работа на друга — готвачка в цирк, икономка, бавачка, — тя често мислела да се самоубие. Накрая откраднала диамантен пръстен от едно семейство във Велмар, където служела като камериерка. Отново била принудена да се върне към скиталческия живот, докато не станала икономка на един стар съдия в Розендорф. Вече навлизала в средната възраст и романтичността й се била превърнала в омраза към света, който се отнесъл с нея толкова лошо. И Ана с ледена жестокост започнала да мисли как да се сдобие със сигурно положение в обществото.

Ревността

Съдията имал пари, но имал и жена, с която живеели разделени, и ако умрял, парите отивали при нея. Ана Шонлебен започнала да й пише и да говори на мъжа й за нея и накрая се стигнало до одобряване. В деня, в който съпругата, фрау Глазер, се завърнала, къщата била украсена с цветя. Седмица по-късно фрау Глазер се почувствала зле. Някои техни гости също се разболели, след като били вечеряли с тях.

Не е ясно дали Ана е експериментирала с отрова, или е негодувала, че трябва да готви за гостите — като сламен вдовец, съдията водел затворен живот. Фрау Глазер умряла с мъчителни стомашни болки. Съдията вече подозирал нещо. По онова време не било възможно да се открие арсеник в трупа, но подозренията му били толкова силни, че Ана решила да си тръгне. Направила го със съжаление, тъй като възнамерявала да „устрои старините си“.

Намерила друг съдия в Санспарайл, трийсет и осем годишния Громан, който страдал от подагра. Известно време се надявала, че е открила каквото търсела — ергенски дом, в който да прекара остатъка от дните си. И тогава научила, че хер Громан мисли да се ожени. Чувствата й били усложнени от ревност — по-късно признала, че самата тя възнамерявала да се омъжи за него. Прихващала писма, постоянно наблюдавала господаря си — и после решила, че той трябва да умре. Скоро след оповестяване на брачните си намерения Громан получил силни вътрешни болки и лекарят му решил, че страда от естествена болест.

Става ясно, че на прага на климактериума тя е станала психически неуравновесена. Обзела я тръпката от отровителството и заместила сексуалните удоволствия, за които продължавала да копнее. В дома на Громан Ана отровила бирата на двама слуги, очевидно от чиста злоба — вкусът й не им харесал и те почти не пили, но друг слуга, който пил повече, едва не умрял. Тя се преместила и станала икономка на друг магистрат, някой си Гебхард, чиято съпруга била болна.

Състоянието на жената бързо се влошило. Вкусът на някои ястия, готвени от новата икономка, й бил противен до такава степен, че тя обвинила Ана в опит да я отрови. Но скоро починала и тъй като вече била болна, отново не възникнали подозрения. Гебхард харесал Ана — тя излъчвала солидна почтеност, която правела впечатление на повечето хора. Но когато гостите се разболявали след нейните ястия и самият той забелязал бяла утайка на дъното на чаша бренди, съдията започнал да се съмнява. Накрая решил, че постоянните му стомашни болки са прекалено голямо съвпадение, и я уволнил.

Скъпото дете

Обзета от безумна ярост, тя решила да си отмъсти. В утрото на заминаването си Ана погалила бебето на Гебхард и му дала бисквита, натопена в мляко. Скоро след като си тръгнала, детето тежко се разболяло и слугите също трябвало да се оттеглят в леглата си със силно повръщане. Някой си спомнил, че предишната вечер Ана сменила солта в солницата. Пратили я на аптекаря да я анализира и той веднага открил наличие на арсеник. Изровили телата на трите й жертви, фрау Глазер, фрау Гебхард и хер Громан. Арсеникът съхранява плътта и трите трупа били отлично запазени, което предполагало, че са поели големи количества от отровата.

Била издадена заповед за ареста на Ана. Без да подозира това, тя наела стая в Байройт за един месец и писала на Гебхард — намеквала, че е готова да забрави миналото и да се върне като негова икономка. Докато полицията стигне при нея, Ана вече била заминала при зет си — само за да открие, че дъщеря й е в затвора за кражба, а зет й не желае да има нищо общо с нея. Тя отново писала на Гебхард от Нюрнберг и пратила целувки на своето „скъпо дете“, което още се възстановявало от отровата. Полицията я заловила там с джобове, пълни с пакети арсеник. Било 18 октомври 1809 г.

На процеса пред публичния обвинител, чиято роля е подобна на съдията-следовател във Франция, тя проявила необикновена хитрост и твърдост на характера. Знаела, че не могат да я осъдят без признание, така че отбивала всички въпроси и твърдяла, че не знае нищо за отровата. Съдията с безкрайно търпение продължил разпитите цели шест месеца. Един ден драматично й казал, че са изровили тялото на фрау Глазер и са установили типични следи от отравяне с арсеник.

Мръсната игра

Ако беше запазила хладнокръвие, тя можеше да отговори, че не е възможно да се установят „типични“ следи от арсеник, ала Ана не издържала и си признала, после се строполила в конвулсии на пода. Екзекутирали я с меч през юли 1811 г.

Ана Цванзигер станала отровителка едва в края на живота си, когато решила, че целият свят е срещу нея. Тя е пример за онзи тип престъпници, чийто основен мотив е чувството за поражение. Може да се каже, че такива хора допускат да бъдат „омърсени“ от живота, чувстват, че светът е мрачно и покварено място. Виждат живота като мръсна игра и взимат съзнателно решение да „играят мръсно“.

От друга страна, много „слуги убийци“ спадат към същия тип като Нат Търнър: те са млади и силното чувство за онеправданост ги тласка към негодуваща лудост — това е типично и за повечето деца убийци.

Типичен пример е историята на Елиза Фенинг, която се разиграла четири години след екзекуцията на Ана Цванзигер. През март 1815 г. Елиза била на двайсет и една и „служела“ от четиринайсетгодишна. Три седмици след като станала готвачка в семейството на Робърт Търнър на Чансъри Лейн, Лондон, господарката на дома заплашила, че ще я уволни, защото я видяла да влиза в спалнята на слугите в оскъдно облекло. Момичето унизително се извинило.

След месец Елиза предложила да направи кнедли. Това било необичайно — тестото се купувало готово от фурната, ала г-жа Търнър се съгласила. Кнедлите им се сторили сиви и тежки, но яли от тях. Скоро г-жа Търнър, мъжът й и свекър й тежко се разболели и се наложило да повикат лекар. На другата сутрин свекърът отишъл в кухнята и намерил тигана, в който били сготвени кнедлите. На дъното имало бял прах. Семейният лекар казал, че е арсеник.

Неотдавна пакет арсеник наистина бил изчезнал от едно чекмедже. Въпросът бил как се е озовал в кнедлите. Елиза се опитала да прехвърли вината върху другите слуги и на процеса адвокатът й отбелязал, че след като яла от кнедлите, и на нея й станало лошо. Съдебните заседатели решили, че това е опит да се оневини, и я осъдили на смърт. Въпреки обществените настроения в нейна полза и молбата й за милост, накрая тя била обесена, като продължавала да твърди, че е невинна.

Било посочено, че доказателствата срещу нея са чисто косвени и че лекарят например не дал никакви подробности за анализите, които провел, за да докаже, че белият прах е арсеник. Но прочитът на публикуваните в „Нюгейт Календър“ стенограми на процеса предполага, че съдебните заседатели навярно са били прави да я обявят за виновна в отровителство, ако не и в опит за убийство. Ако се съди по нейните показания, г-жа Търнър била крайно неприятна грубиянка и Елиза сигурно е възнамерявала да им отмъсти, като ги накара тежко да се разболеят.

Елен Жегадо, френската отровителка, която била гилотинирана през 1851 г. в Рен, навярно е била невменяема — или поне е страдала от сериозно психическо разстройство. Една слугиня на лекар в Рен умряла в агония и другите слуги били убедени, че е отровена. Когато полицията разследвала случая, Елен Жегадо набита, непривлекателна петдесетинагодишна жена, толкова настойчиво твърдяла, че е невинна, че била заподозряна — тъй като никой не я бил обвинил.

Абсолютното хладнокръвие

Задълбоченото разследване на миналото й разкрило, че в продължение на двайсет години тя навярно е отровила двайсет и трима души. Причината бил някакъв странен импулс от същия характер като мотива на отровителя Греъм Янг. Също като Ана Цванзигер, Елен Жегадо през целия си живот била дребна крадла.

Кейт Уебстър, най-известната „слугиня убийца“ в Англия, освен крадла била и проститутка. Тя постъпила на служба при възрастната вдовица Томас, която живеела на Мейфийлд Котиджис №2 в Ричмънд. Кейт била трийсет и девет годишна кокалеста ирландска алкохоличка. В неделя на 2 март 1879 г. г-жа Томас се прибрала вкъщи от черква и я заварила пияна. Последвал голям скандал и г-жа Томас била повалена мъртва на кухненския под с разцепен с брадва череп.

Кейт проявила абсолютно хладнокръвие. Разчленила тялото, сварила някои части в казан и изгорила другите в огъня. Увила останките в амбалажна хартия, поставила ги в дъсчен сандък и ги хвърлила в Темза. Скрита в черна торба, главата също била хвърлена от моста Хамърсмит. После Кейт отишла на гости при свои приятели в Хамърсмит, запознала се със заможния ханджия Чърч и го убедила да купи мебелите на нейната господарка. Чърч дори се пренесъл в къщата при нея за няколко дни.

Това бил опасен период за Кейт — тя се представяла като г-жа Томас и твърдяла, че е вдовица, а хазяйката на господарката й живеела в съседната къща. Плаващият сандък с частите от тялото бил открит три дни след убийството, но когато на 19 март полицията научила за тайнственото изчезване на г-жа Томас, Кейт Уебстър вече била в Енискорти, графство Уексфорд. Няколко овъглени човешки кости били намерени под казана в ричмъндската къща.

Чукът

Кейт Уебстър била допуснала една глупава грешка. Полицията намерила писмо, адресирано до „г-жа Томас“, което й позволило да открие Кейт в ирландския й дом в Килейн, където я арестували. Обесили я на 29 юни 1879 г.

Престъплението, за което бил обесен осемнайсетгодишният Хенри Джейкъби, било извършено в момент на паника. Той бил прислужник в хотел „Спенсър“ на Портман Стрийт в Лондон едва от три седмици, когато една вечер решил да провери дали няма да намери малко пари в стаите на една от гостенките. Тъкмо светел с фенерче в стаята на шейсетгодишната лейди Уайт, когато тя се събудила и се развикала. Джейкъби я пребил до смърт с чук и избягал.

Необикновено дружелюбно

Никой не го заподозрял, но след около седмица той сам си признал. Процесът му се провел през април 1922 г. и Джейкъби бил осъден на смърт. Обществените настроения били в негова полза, особено след като бил помилван убиецът Роналд Тру. Семейството на Тру било богато и хората твърдели, че това са класови предразсъдъци. Джейкъби обаче бил екзекутиран на 7 юни 1922 г.

Френският есеист Монтен казва, че малцина са се радвали на възхищението на слугите си. Това може и да е вярно, но е вярно също, че малцина са били убивани от слугите си. Най-интересното в различните случаи на убийство, описани в тази глава, е това, че не съществува общ модел. Всеки е „изключение от правилото“. Жалко, че никой не го е посочил на Карл Маркс — неговият отговор навярно щеше да е интересен. Отношенията на самия Маркс със слугите били изключително дружелюбни — до такава степен, че бавачката забременяла от него и обвинила приятеля му Енгелс. Енгелс разкрил истината едва на смъртния си одър. Във всичко това несъмнено има поука, но тя определено няма да се открие на страниците на „Капиталът“.